Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
19.08.2015 22:35 - ЖИВАТА ПРИКАЗКА АЛХАМБРА
Автор: ivankakirova Категория: Други   
Прочетен: 1035 Коментари: 0 Гласове:
1



 Импресии

 

 

Нагоре по Чая

 

        Старите българи са нарекли толкова благозвучно реката – Чая – чакам, надявам се.

          Изтръгвам се от грубото ежедневие, затискащите проблеми на градския живот. И се изкачвам нагоре по брега на Чая за полъх надежда и лъч светлина от искрящите й бързеи. Да обгърна свободния поток, да се разкове душата ми.

           Предусещам бистра вода с дъх на здравец, озон и календро. Привиждат ми се скачащи пъстърви и белопенести ручеи. Дочувам вече ромон, бълбукане и бучене на водни стихии.

            Реката си тече през прегради и препятствия право надолу към своя край. А аз тръгвам срещу течението за своя лъч надежда все по-нагоре към зората и изворите й за началото на упованието от бистрата изворна сила. Жадувам тя да прелее в мен, за да сетя оная животворна искра дето ме прави истинска.

            Отварям душата си за нови усещания. И ето разпръсва се мъглата от сетивата ми, разсеяни и неулавящи досега естествената хармония на природата. Защото бях затворена в мъничко късче градски живот, завъртяно в кръг с веригата на смазващо еднообразие.

            Радостният ми ден започва. Вървя по извивките на търпеливата и мощна Чая, прорязала леглото си дълбоко в скалните недра на Родопа. Избрала съм средното й течение по Люти дол, който разделя билата на Зареница и Сокол.

Спирам неподвижно и унесено гледам. Билото на Зареница се огрява от първите лъчи при изгрев. Сутрин сякаш се ражда чиста и невинна в розови сияния на снежна облачна постеля. В извисеното било на Сокол е залеза. Силен, с цялата си мощ, сякаш се пръска от огнените пурпурни зари на потъващото зад него слънце.

Погледът се рее над Зареница с меките заоблени форми в синкавия боров плащ. Изведнъж се сепвам от изсеченото й лице в отвесната скала надолу към реката. Потрепервам от острата височина и от живото предание, изскочило от паметта. Че тук, под скалата се е разбило крехкото тяло на прекрасна девойка Зарена, скочила в тази бездна, за да спаси своят род от потурчване. Сякаш живее с името и обаянието си в тези канари. Мигновеният живот отдавна е отлетял, а тя е още тук, омагьосала билото наречено на нея. И се усмихва на Сокол, суров и каменист с острите зъбери и начупени ридове. Чувствам вечният им копнеж в застинал миг на обич през неподвижното съзерцание в огледалото на Чая. Един срещу друг – и заедно, девойката Зарена и момъкът Сокол дали имената на могъщи родопски била.

Откъсвам унесеният поглед от тяхната застиналост и се предавам на бързото речно течение. То ме повлича и пронизва през порои, бързеи и прагове. Сякаш иска да ме отнесе надолу, но аз не му се давам. Вътре в мен заиграва вибрираща жизнерадост, но и съпротива. Все по-леко се изкачвам нагоре срещу стръмното и увличащия устрем на потока. Но не отмествам поглед от играта на водата, толкова променлива и разнолика, та с нея преживявам в ускорен ритъм какви ли не настроения . . .

Реката ме дарява с каскадите и въртопите си, с пъстри звънливи усещания: възбуда и възторг – в пенестия струев плащ, нежност и лекота – в лъчистите водни дъги, тих унес – в нишковидните гребени на вълничките.

Завладява ме буйна радост с устремните скокове на пороя, сякаш развети гриви на препускащи коне. За няколко минути става тъмно на душата ми като черния въртоп, който сякаш ме увлича в бездната със страшно бучене. Заедно с потока съм отпусната и затихнала с плавното течение, или забързана, затичана в ежедневните водовъртежи, както на места струята е заклещена между скалите и едва намира пролука да изтече.

Ето че в безпаметна любов се сгромолясвам с водопада на страстта и ме боли от силният удар, но пак ме увлича със страшната си сила.

Понякога търся загадъчни тайни в подмолите и крайбрежните пещери. А също в необуздан гняв избухвам като клокочене и свистене на пенести вълни подскачащи срещу непреодолимата скала. Но миг по-късно в мека обич се разливам във вир, обгръщащ морно канарата с двата си ръкава. И ето пак стоя до могъщо дяволско гърло, което сякаш ме всмуква надолу в гърмящата вода и аз съм без изход.

А тази яка скала по средата на потока ми напомня за момент за случаи, когато е спирал буйният ми летеж и съм се блъскала в нея като в гръб на титан и съм била безсилна да я заобиколя.

Сега стигам до водата, припомняща ми как след успешна борба отдъхвам уморено и лениво се нося с тиха въздишка, успокоена, сякаш живота не тече.

За краткото време докато се изкачвам  край реката тя ми подари най-чудните вълнения. Вървя без да усещам часовете чак до здрач. Жаждата за нови преживявания ме носи все по-нагоре, зад следващия завой, зад онова бърдо до реката. Изпълвам пресъхналите извори на душата си с живително въображение, фантазията – с невероятни форми, сетивата - с нови усещания.

Отнасям със себе си образа на дантелено ледено цвете, изваяно от водата върху заседналия пън, или на заскрежените мъхести ресни на падналия клон, полюлявани от водата, или на редицата каменни великани край брега – като почетна стража на вечната река.

Мракът ме застига високо горе в планината. Душата пърха и се слива със светлоструйните изворни течения. И в мене реката блика с ручеи на непресъхваща радост и силни чувства като самият живот.

       

                                       Иванка Кирова

 

 

 

Зареница

 

Име на девойка, връх и древна крепост. От старото българско име струи утринна заря и невинна хубост. То ни облъхва с ореола на легендите слети в едно – девойката, крепостта и върхът . . .

В слънчев ден на ранна пролет тръгвам по стръмни пътеки нагоре към върха. Първите лъчи на зората го очертават прибулено в нежната прозрачна мъглявина. Склонът покрит със бледожълти цъфнали дрянове ме ободрява и крача по-смело под острите гребени на Сокол. Наближавам синкаво-розови варовикови скали с причудливи форми на вавилонски дворци. Изплашени орляци птици излитат оттам. Горе във висините се вие орел.

Вървя край буен поток, минавам край водопад, устремно вървя към желания връх. Най-сетне достигам височините с огромните, стрелнали се в небето борове, сякаш колони на безкраен зелен храм. От жестоко нарязаната им кора капят сълзите смола с дъхът на тамян на открития Божи храм.

Още малко усилие и излизам на обширните родопски ливади под върха. Наградата е внезапно открилата се гледка на всички била наоколо! Погледът се рее над ярказелените пасбища изпъстрени с иглики и синчец, теменуги и диви орхидеи. Изведнъж ми се прииска и извиках радостно колкото глас имам, а той проеча по билата и лъките. Многогласното ехо ми връща сякаш друг, непознат ек – на планината или на древността . . . Отприщи се душата ми с гласът вечно приглушаван в града. Неочакван е и за мен самата този исконен зов и се чудя на непознатата му мощ и тембър. Изглежда раздиплените родопски баири, докъдето поглед стига, сами приканват да ги поздравя.

Срещам стар овчар подпрян на гегата си сред многобройно стадо овце като в старо време. . . Разговорихме се и той разкри бавно с гордост и страхопочитание легендата за девойката Зарена, за крепостта и върха като за свещени места на българското минало.

...При турското нашествие всички оцелели родопчани от тези крайща се събрали в последната българска твърдина на този връх. Дълго и героично се сражавали, отстоявали крепостта, докато безбройните турски пълчища разрушили голяма част от нея. Шепата оцелели българи се решили на отчаян ход. През нощта по тайни пътеки се измъкнали от твърдината и оставили портите широко отворени. Без да срещнат съпротива турците се втурнали на юруш, в тъмното не видели края на отвесните скали, задните бутали предните редици и всички изпопадали в дълбоката пропаст. Кървавите трупове на поробителите дълго влачени от буйният планински поток се “влютили”, разложили се, а реката и цялата долина били наречени “Люти дол”.

Оставих сладкодумният старец, изкачвах се бързо, и ето ме вече на върха. Същинско орлово гнездо всред зъберите – диво, непристъпно и красиво! Далечният звън на чановете сякаш повтаря легендата. Тя витае в полусрутените стени и кули на крепостта. Удивлява силата на нашите праотци, тези яки мъже които са премествали и строили с няколко-метрови скални отломъци основите на твърдината, оцелели през столетията до днес. Личат следите на битките и жестоките кланета. Наоколо – урви, пропасти и отсечени отвесно скали.

В края на крепостта, в непристъпно място между скалите изведнъж съзирам единствените в света “родопчета”, родопски  диви рози. Радвам се да ги видя с очите си – толкова редки, почти митични, подобно на еделвайса. Те са розово-виолетови с нежен копринен мъх по листата и стеблото, който сякаш ги пази от посегателство. Върху древни тракийски монети богинята Родопа е изобразена със същата роза в ръка – символ на скръбта й по изчезналия Орфей . . . Реката на живота тече през хилядолетията в крехкото стебло на изчезващата вече родопска роза.

Поглеждам от ръба на скалната стена, която се губи право надолу в дълбоката пропаст. Оттук някога се е хвърлила Зарена . . .

Легендата разказва, че по тези места живеела необикновено красива девойка. Лъчезарната й хубост се сливала с името – Зарена. Местният турски бей се влюбил в нея и дълго я уговарял да се потурчи и му стане жена. Тя отказала. Но беят заплашил,че тогава ще потурчи всички българи от цялата околност. Зарена приела да му стане жена след три дни, ако се закълне, че той и целият му род в бъдеще няма да потурчи нито един българин от нейния край. Заклел се беят и дал на Зареница силен бял ат. За три дни тя препускала от зори до здрач, забивала колчета и очертала голяма околност с всички села до които могла да стигне, за да осигури тяхната религиозна свобода.

 На следния ден се вдигнала богата турска сватба със зурли и тъпани. Зарена пременена в най-хубавите си дрехи станала жена на бея. На следната сутрин той не намерил младата съпруга до себе си. Веднага изпратил хора да я търсят навсякъде. Привечер брат й донесъл на ръце крехкото й тяло. Зарена се хвърлила от тази висока скала  на върха в пропастта, за да спаси своят род и чест.

 Оттогава нарекли върхът Зареница. Името й се сляло със заревото на изгрева, който първо докосва върхът. А легендата за  духът на смелата девойка се запечатали завинаги в скалите и крепостта. . .

С какво ли ме привлича така неудържимо Зареница? Не много висок и малко известен връх в сърцето на Родопите. Но той израства в душата ми като свято място съхранило могъществото на българския дух, подвигът на една девойка, твърдостта на яката стара крепост, непреходната крехка красота на родопската роза.

                                                          Иванка Кирова

 

При Полом

 

Юни е. Изкачвам слънчев хребет в Стара Планина над махала Прокопаник. Устремена съм нагоре към връх Полом, където няколко вековни буки са разперили клони на самото било.

Ето вече съм на ливадите под върха. Вятър люлее зелените вълни на избуяла трева и диви цветя. Усеща се дъх на пресен мед. Ароматът се носи от китки с бяло-розови цветчета. Туфи мащерка греят в лилаво и радостно отбелязват всяка моя стъпка с бликнало ухание.Трудно плувам в зелените потоци стигащи до коляно и босите ми крака са опръскани в роса. Оставям след себе си дълбоки бразди, като дълги белези от рани, прорязани в живата трева. Поляните са се разстлали пред мене като родопски черги с втъкани в тях теменуги, иглики и синчец, а по-нататък с див карамфил, макове и маргарити. Сухите места са покрити с мека тревица, която гальовно се свежда под босите ми стъпала.

Уморена от стръмното изкачване лягам в тревата, притихвам и слушам звънтенето на сини камбанки залюляни от лек ветрец. Душата ми набира сили от невидими извори. Залива ме необяснима любов към всичко живо! Непривична тишина трепти от свиренето на щурците. Просмуква ме покой. Сякаш летя над цъфналите детелини и . . . си спомням как в детството се търкалях по високата трева на планинска ливада.

Легендата говори, че преди много години на върха се развилняла страшна буря, смерч. Вятърът изтръгвал дърветата от корен. Порои от кални потоци свличали камъни и цели поломени скали, които разрушавали къщите, накацали в подножието. Оттам върхът носи името Полом.

След утихване на стихията селяните направили молебен и побили каменен кръст на билото под единствените оцелели огромни буки.Те се молели да не се повтарят страшните бури и дали оброк, че всяка година на деня на св.Спас тук ще се прави молебен и курбан.  Оттогава престанали гръмотевичните бури, които често предизвиквали пожари на горите и къщите по тези места. Кръстът стои и досега със старинен надпис, разяден от мъхове и лишеи.А денят на оброка се празнува от местните жители и до днес.

Тръгвам през ливадата и неочаквано зад високите дървета съзирам полуразрушена къща. Прилича на стара крепост с дебелите каменни зидове и огромни дъбови подпорни греди. Разказват, че по турско време як балканджия пребил заптие, избягал от селото и се заселил  с цялото си домочадие и добитък на ливадите под върха. Последният му потомък – дядо Янаки е живял тук до дълбока старост. Многобройната челяд и големите стада с чанове огласяли смълчаните долове и гори наоколо. На това било някога е кипял живот. Душите на балканджиите са били открити за красотата и широките простори. Те са вярвали в хората и доброто, казвали са на всеки срещнат “Помози Бог”. . .Боли ме да виждам как

 клоните на старата слива са се врязали в покрива, къщата се разпада и следите на волен живот глъхнат под бурени и избуяла трева. Деветте деца на дядо Янаки, и те вече старци, отдавна са слезли долу в селото, в ниското и са се разделили. Те живеят в къщички с малки оградени дворчета. Изгубили са високите хоризонти, силата и големия замах на дядо Янаки.

Тръгвам нататък и виждам кладенче. Пия жадно, на дълги глътки от резливо студената вода, та чак дъхът ми спира. Обливам се с хладните й струи и свежест прониква по цялото ми тяло. Погледът се прояснява. През цветните кристали на капките трептящи по миглите виждам върха с кръста като мираж. В далечината старопланинските била се разстилат в заоблени меки линии. Могъща и вечна планината вдъхва непреходност и единение с минали епохи.Върховете ме въздигат до себе си. Мир и тиха радост преливат към всичко наоколо. Времето не тече. . .

Иванка Кирова

Митилини

 

Обаянието е във въздуха и земята на древна Елада -  родина на богове, титани и нереиди. Страна на острови и полуострови, прегърнати от няколко топли морета във вечнозелената пяна на дивна растителност.

Един от най-живописните – островът на маслините е все още девствен, далеч от туризъм и реклами, забулен в мистериозни тайни.

Митилини! Къс земя с благозвучното име на древна владетелка. Другото – Лесбос, сепва с грапавата дързост. Защото островът е точно такъв – с поетична прелест и сурово величие.

 Унесено гледам - струва ми се, че всичко е нереално: трептящото резедаво наметало на сребристите маслинови листи, нежното и ярко слънце увиснало на зенита, без да помръдне, пурпурните отблясъци на лагуната, а вечер грамадната керемидена луна! И неочаквани заливи, изтегнати в дълбоките прегръдки на стръмни скалисти склонове с мараня над тях.

 Ето, сякаш живи фигури на хора и животни, запечатани от лавата на изстинал вулкан. Призрачни карминови скали, а под тях тежка червена почва благодатна за пищната зеленина и огромните маслинови дървета. Приличат на възлести столетници с яки и живи корени прегърнали скалните отломъци, устремени все по-надолу, жадни, търсещи сок върху сухите попукани устни на сухата гореща земя . . . А младите им филизи пият росата на белезникавата омара, разстлана над морските вълни.

Митилини, тайнствена и необяснима, вибрираща в бързо понесени облаци, в розовите силуети на върховете, в невъзможната синева на морето, в далечният протяжен звън на стадата, в мекото звучене на чудна мелодия!

Стоя и усещам, че нещо ще се случи – необикновено и неуловимо. Сякаш виждам на брега самата Сафо всред танцьорки, певци и музиканти да пее омайните си стихове под звуците на флейта и цитра.

С мъка се откъсвам от видението и попадам в друг свят – сега и тук, но толкова нереален както другия. Влизам в скромната къща-музей на митилинеца известен художник Теофилос. Незабравими са картините на берачки на маслини, лесбоски заливи, нежни и чувствени лица на девойки. Ще запомня образите на чаровна берачка на лаврови листа, малка пастирка, девойче украсяващо високият нос на лодка с портокали и нарове, по обичая, вместо коледно дърво. Неповторими краски, меко-пастелни и ярко-жизнерадостни, добити от живия сок на рози, листа и мляко, от стрити цветни камъни и въглен. Свят на детска чистота и наивност в самобитен и неук талант. Рисува както диша – без рамки на душевните прозрения. Открил го е Шагал и направил картините му достъпни за света.

Стремя се да задържа всичко това в паметта си, да го вселя в душата си и отнеса в бъдещето – за мигове на мечти и блянове.

Преди да отпътувам още веднъж се взирам до болка в ярките светлосенки и нюанси на пасторалния пейзаж, допирам топлата червена скала, докосвам лаврово клонче, за да почувствам реалното. Но, какво ще отнеса със себе си? Само излъчване,  тиха радост, образи запечатани случайно в паметта. Може би самотната пиния на стръмния бряг, чистият профил на девойка с черна плитка, лодка губеща се в изпаренията на залива Гера, парче амфора заровено в пясъка . . .

Остава тръпчиво-горчивият мирис на море и нар, сладката болка от светлините и сенките на древността. Но магическата сила на ярките спомени ме връща тук отново и отново!

 

Иванка Кирова

 

 

 

 

 

          Полъх от древна Елада

 

Плувам с кораб към остров Крит. В далечината  вече се вижда Мегало Кастро, Голямата  крепост защитница на орловото гнездо Ираклион. Като мираж изниква гледката на разхвърляните му къщи – подобно на екзотични птици, накацали по стръмните скали на Крит.

Потъвам назад през вековете към дълбоките извори на преданията и митовете, бликнали от паметта по тайни ходове. Миражът на този миг трепти и възсъздава от руините светилища, дворци и статуи.

Островът на родената от вълните Афродита, на Казандзакис и Зорбас. На върха му се издига огромен кръст, под който спи успокоеният бурен дух на Казандзакис – певеца на Голготата на гръцкия народ.

По-нататък, зад кръста навлизам в древните дворци на цар Кносос – в самата легенда за Минотавъра, Тезей и Ариадна. Потръпвам от ехото на гласа си сред каменните стени на залите и коридорите на Лабиринта. С вълнение вървя по издълбаните стъпки в алабастровите подове, докосвам високите ритони, амфори и аривали за благовония. Поседнах на излъскана мраморна пейка от преди векове, докато осмисля, че това видение е истинско.

Продължих нататък и достигнах до стена с живи фрески на миноски юноши и девойки, застинали в тавромахия – свещеният ритуален танц на смъртна борба с бикове . . . и тръпка на единение ме пренася хилядолетия назад.

От музея в Ираклион отнасям  в душата си частички от прастарата критска цивилизация:изящна пластика на грациозна танцьорка, жрица със змия в ръката, свещен златен бик, филигранен накит с бръмбар от хелиодор.

И вече се понасям с кораба по морето към любимият остров на Аполон подарил го на обичната си нимфа на име Родос. Преплетени в едно средновековен град и екзотичен курорт, чиито символи са колосът, розата и еленът. Останките от огромната статуя на Аполон на брега на морето, в древността най-голямата статуя, е едно от чудесата на света.

 Едва стъпила на земята на Родос съм замаяна от уханията на диви магнолии, азалии и кипариси, препълнили крепостните ровове около древният град.

Скоро стигам до центъра на средновековния град с калдаръмените тесни улички, рицарски замъци и йезуитски училища. Сякаш се връщам във времето стотици години назад. В центъра се намира огромен каменен дворец на княза, магистър на ордена на рицарите - йоанити, заселили се тук на връщане от Божи гроб. Дворецът смазва с мрачното си величие. Чувствам се малка и нищожна сред огромните каменни зали. Запленена съм от приказните елински мозайки, пренесени тук от остров Кос и наредени отново камъче по камъче. На тях са образите на деветте музи – ефтерии, оживени от лъчите светлина, процедена през алабастровите стъкла.

Продължавам по-нататък и потъвам всред колонади и останки на беломраморни дворци от древна Елада.

Влизам в грънчарска работилница. Не знам какво по-напред да гледам – класическият профил на юноша, сякаш модел на Праксител, или античната ваза, източваща се под виртуозните му пръсти.

На земята от древна Елада се докосвам до красотата, създателка на градове в чест на владетелки Тесалоники, Митилини и богини – Атина, Вергина и Родос. Чарът на древните танцьорки, хетери, поетеси – вдъхновителки на художници, политици и философи се предава през поколенията и до днес. Те са и любими и сподвижници на Фидий и Праксител, Елитис и Казандзакис, Омир и Перикъл. Хетерите – любимки Фрина, Аспазия, Пасифая, Таис се сливат пред мен в един образ на духовно и телесно съвършенство.

Притварям очи и . . .като на сън  се явява образът на прелестна хетера, която препуска лудо с колесница. Лети като пламък устремена към бъдещето – с гъвкаво тяло на танцьорка, горд профил на кариатида, облечена във въздушен хитон, прихванат на рамото със златна фибула. Днес потомката й върви забързана и решителна по улиците на Солун и Атина. Вечерта в таверната съм омаяна от певица на гръцки песни с плътно-кадифен глас под съпровод на бузуки. Виждам я да излива сдържаните чувства в страстните извивки на сиртаки.

Запечатал се е в паметта ми образът на критянка, която видях на прозореца на старинна къща с високи чардаци.С тъжният си поглед, изваяно красиво лице и тежка черна коса - сякаш беше картина от класическото изкуство на музея. Но на плажа в Родос ме очдиха модерните девойки в монокини с изваяните форми на Артемида, отхвърлили всичко, което ги пристяга – и одежди и морални норми.

Строго е изяществото на жените в черно от “Островът на вдовиците” – Сиби. Съпруги или майка на ловци на бисери, загинали в морето, жилави и твърди като бедната камениста почва.

Качвам са на кораба за обратен път взела за спомен маслиново клонче, мелодия на бузуки, родоска ваза, изсушена орхидея като символи и реликви от свещената земя на красотата!

                                                 Иванка Кирова

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

        Сеньора мама

 

Кой ли не мечтае да види приказната и екзотична Испания?

Моят копнеж по нея се осъществи само в осем кратки дни и нощи, слети в един ослепителен фойерверк от блясък и искри, извиращи в необяснима, постоянна радост. Трудно е да се опише онова цветно пеещо настроение. Нося непрекъснато една мелодия, която ме изпълва със светлина и топлина, и с нея обичам света дори през ослепителните багри на безмилостното слънце. Всичко ми се вижда прекрасно, не искам и не мога да се ядосам за нищо. Движенията ми са леки, неуморно вървя и поглъщам колкото може повече от тази прелест – хармония от краски, аромати и тонове в тайнствените градини на дворците на Алхамбра и Алказар.

Сливам се с непрекъснатия поток по улиците на Мадрид, с денонощния живот. Тук има много празници, но и да няма испанецът сам си ги създава. По булеварди и площади реки от танцуващи хора, шествия, карнавали. Свири се, пее се – истинска фиеста. Празник може да е и само победа на някакъв футболен отбор.

Не може да се обясни тази приповдигнатост и учудващ оптимизъм на нас, туристите. Тичаме, бързаме, гледаме с ненаситни очи, не изпускаме задъханият ритъм. Издигам се с въздишка по кристалната въздушна колона към небесния свод, потъвам в зеленото кресло на уханията и вдъхвам с пълни гърди звънтящото чудо – живот. Духът ми се пречиства и сякаш не съм на себе си.

Бродя унесено по улиците. Отдясно, отляво отделни кадри спират пред погледа: каскади на падаща вода, замръзнал вик на продавач на кастанети, профил на млада негърка, просяк – русокос и изпит като мъченик, тих ромон на вода, полуусмивка на бадемови очи.

Масички, наредени направо на тротоарите. И върху тях - разхладителни напитки, сладолед, сладкиши. Белокоси дами на цитронада и кафе бъбрят и с достойнство си веят с ветрила – неотменна част от тоалета и необходимост за горещия климат. Те са донякъде част от женската грация, жест и темперамент. Има ги във всички цветни нюанси, от най-простите и обикновени, до скъпите ръчно изработени произведения на изкуството. Не можеш да си представиш една сеньора без ветрило в ръка, което движи ритмично, рязко го отваря и затваря. С този жест може да изрази кокетство, радост, тъга, болка, гняв.

Царството на испанката е нейният дом. Тук царува майката. Цялото семейство я нарича “сеньора мама”, което значи “госпожа мама” или “господарката мама”. Култът към нея е изразен в необикновена почит и уважение.

Усетът на жената към красота и хармония се изразява в подредбата на къщата. Тя води доста затворен живот и затова създава свой един свят, влагайки артистичното си творческо чувство. То проличава най-добре в отглеждането и подреждането на цветя и декоративни храсти върху покрива – градина, на терасата, във вилата и особено в т.нар. патио, което представлява вътрешен неголям открит двор. Обикновено в средата има шадраван със скулптура, в ъгъла каменна чешма. По стените на високите огради – гирлянди виещи се растения или десетки цъфнали цветя в саксии на поставки, сякаш литнали във въздуха. Околовръст са посадени рози, олеандри, мушкато, портокалови дървета. Всред тях – няколко люлеещи стола и тръстикова масичка. Това е мястото, в което семейството прекарва най-дълго – тук се пие кафе, водят се разговори с приятели.

И




Гласувай:
1



Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: ivankakirova
Категория: Други
Прочетен: 895405
Постинги: 849
Коментари: 119
Гласове: 621
Архив
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031