Българска туристическа група заминаваше за Япония и ми се откри внезапен шанс да се включа в нея. Отдавна мечтаех да видя Япония, за мен тя олицетворяваше бъдещето на света.
В 29 септември 1987 година заминахме от София до Москва. Излетяхме със самолет от Москва за Хабаровск в двадесет и два часа московско време.
По време на полета изживях нещо чудно – появи се розово сияние на зората в два часа през нощта. Нахлухме в други измерения на времето – защото навлязохме във времевия пояс със седем часа по-късно и тук беше вече утрин. От вечер в Москва, прелетяхме за няколко часа направо в новия ден, към Далечния Изток. Навън е -50 градуса и сияйно, кристално утро над Сибир.
Часове летим над огромното като море езеро Байкал. Синее се и блести на слънцето спокойната водна шир на езерото.
Наближаваме град Хабаровск. Под нас е равна блатиста местност и големи езера – всички те са свързани с река Амур. Има ниски горички около езерата. Река Амур е пълноводна, устието й е 45 километра и е осма по дължина в света.
Град Хабаровск е разположен на десния бряг на река Амур. Хабаровск е административен център на Приморска област.
Самолетът кацна на летището на Хабаровск. Имахме един ден да разгледаме града. Направихме обиколка да видим забележителностите.
Прави впечатление старата част на града с дървени къщи и новата модерна част със съвременно строителство. На централния площад има паметник на първите войници, които са основали града като военна гранична зона. Видяхме огромен завод за преработка на риба, три театъра, филмово студио, художествена галерия. Запомнила съм невижданата гледка, която се открива към огромната река Амур. Поседях за почивка на брега и се радвах на панорамата, която се откриваше към безкрайните водни простори, докъдето поглед стига.
Вечерта заминахме с влак към град Находка, от където с кораб щяхме да пътуваме за Япония. С влака пътуваме през Далечния изток към Находка. Времето е топло – мека есен в края на септември. Гледам през прозореца ниски широколистни горички обагрени с всички чудни есенни цветове – от зелено и жълто до оранжево, червено, кафяво и виолетово. Областта повечето е равнинна и с малко хълмове.
На сутринта пристигнахме на гара Тихоокеанская близо до пристанище и град Находка. Омара се стеле върху хълмовете и равнината. От дъждовете и влагата зеленината е свежа и сочна. Има цветя – божури, латинки и дребни жълтурчета. Наоколо се виждат вулканични конуси обрасли с ниски дървета.
Градът Находка е старинен с дървени къщи и малка част - с ново строителство. Най-големия магазин е за скъпи кожени изделия от визон, самур, сибирска сребърна лисица и други. Тук в града сега е топло, слънчево.
След кратка обиколка на Находка отиваме на пристанището, където ни чака руският туристически кораб “Приамурие”, доста стар – на 27 години. Предстои му основен ремонт в Япония. За жалост след 2-3 години същият кораб изгоря на пристанището в Осака. Добре, че не е имало жертви
Предназначението на кораба е през лятото да превозва японски туристи до Русия и руски или други туристи до Япония. В останалото време се откарват и закарват екипажи на риболовните руски кораби по различни морета. Развива най-голяма скорост 17,5 морски мили в час. “Приамурие” разполага с три етажа каюти плувен басейн, два ресторанта, два бара, музикална зала, лекарски кабинет, фризьорски салон, сувенирен магазин. Аз и моите приятелки Стефка и Маргарита бяхме настанени в трета класа в каюта в трюмовете “пълни с лепкав мрак”. Затова повечето време аз стоях на палубата.
Потегляме, излизаме от залива подобен на подкова, обхващаща полуострова на пристанището. Навлизаме в Японско море. Наоколо се виждат конусите на изгаснали вулкани като острови. Японско море по цвят и по гладката си повърхност, в този ден в началото на месец октомври, с лек бриз, прилича на Черно море, когато е спокойно. Слънцето грее силно и оставя сребриста пътека по морето. Не си представях, че в Далечния изток по това време на есента може да е толкова топло. Вечерта имаше невиждан залез – златисто-портокалови сияния на слънцето, което се потопи в морето.
Цял ден сме в открито море. Водата е тъмнозелена с малки вълни. Спокойствието на безкрайната, еднообразна морска шир ме обхваща постепенно. Иска ми се да се гмурна в басейна с морска вода, но е толкова приятно излегнала се на шезлонга да наблюдавам водната шир, че не ми се иска да се помръдна.
Преминахме край остров Осима. В далечината се вижда остров Косима. Те са вулканични, голи скали почти без зеленина Видях ги в локатора на навигаторското помещение. В капитанската каюта ни разясниха някои подробности за пътуването по море. Досега сме изминали 325 морски мили, а до Токио остават още 674 мили.
След обяд се появиха големи вълни 6-7 бала. Бях на остъклената палуба да наблюдавам какво става. До мен стоеше един моряк, който не беше зает в момента и ме успокои, че корабът ще издържи. Имаше огромни напречни вълни, които вдигаха кораба на 10 и повече метра и в миг го стоварваха в бездната като огромна люлка, или виенско колело. Имам душа на моряк и не ме хваща морска болест. Но си беше доста страшно сякаш сме в преизподнята. Стана тъмно. Стихията ни люшкаше като прашинки и ние бяхме безпомощни. Оказа се , че сме имали късмет, защото ни е засегнала опашката на тайфун “Ани”, чиято глава била някъде в средата на океана. Всички се прибраха по каютите, някои повръщаха – лошо им беше и бяха бледи като призраци.
На сутринта времето е чудесно, сякаш снощи не е имало опашка на тайфун, океанът е в затишие. Наблюдавам безкрайната шир на Великия океан. Наистина е Велик. Някакъв безметежен мир и тишина ме обхващат тук на самия нос на кораба. В отделни мигове сякаш се сливам с водата, с постоянния равномерен плисък на вълните като сребърни бразди, с небесната шир и слънцето - и аз малката прашинка във Вселената. Това беше една от най-хубавите ми медитации, които се запомнят. На фона на снощните страхове дали ще оцелеем в старата разнебитена черупка – корабът.
Сега наближава залез слънце. Розовее слънчевата пътека като разтопена мед по океанските вълни, които леко се надигат и къдрят повърхността. Залезът се разстила по цялото небе околовръст на океана като бледо-розово сияние над синята небесна шир, а отдолу в кръг е тъмносиният, почти черен океан. Големи, но плавни вълни се надигат гладки и огромни като гърбове на китове. А отблизо се виждат по-малки вълни като мрежа, които образуват по-големите.
На носа на кораба и то отгоре на най-високата палуба наблюдавам целият безкраен океан докъдето поглед стига, като огромен кръг, който се слива в хоризонта с небето. Ето, че земята е кръгла и с моят поглед тук мога да проверя значението на думата “кръгозор”
Вечерта настъпва с тих, топъл вятър, който духа от юг.
В Сангарския пролив навлизаме в 14 часа. От ляво на борд е остров Хокайдо, а от дясно на борд остров Хонсю. По-късно вече се виждат бреговете на пристанище Йокохама. В далечината към брега се показва ярко осветен кораб. Луната хвърля своята сребърна пътека върху водата. Стоя сама на носа, в тишината, нарушавана само от плисъка на вълните и гледам златисто-оранжевото небе от гаснещото слънце Това са мечтаните минути на моята медитация.
Корабът навлиза бавно в Токийският залив всред огромни светлини. Виждам кораби с многоцветни светлини. Ето я от ляво Йокохама. Далече напред свети Токио. Радостно вълнение ме обхваща. Желаната Япония е тук, наблизо, не в мечтите ми и ние пристигаме живи. Приятно очакване и предвкусване на реалност, която все още изглежда като сън. . . За сега приема формата на хиляди светлини, които от три страни обхващат залива като светеща феерия. . . Аз съм седнала на шезлонг и се наслаждавам на лекото полюляване на вълните около спрелия кораб. Чакаме утре да влезем в пристанището.
Иванка Кирова
ПУБЛИКУВАЙ
