ЗАМИНАВАНЕ ЗА КОМИ                                                              Беше тридесети април 1975 година. Денят беше слънчев, светъл блестящ и много радостен за  нашето малко семейство, защото бяхме вече заедно.      Рано тази сутрин, след петдневно пътуване с влак, бяхме пристигнали на гара Костанда, най-близката до българските селища в Коми.                                                                                                                              Аз бях назначена с договор като завеждащ здравна служба в едно от трите български селища – Благоево. Аз и синът ми Роберт отивахме при съпруга ми Драго, който беше на работа в Коми от месец февруари същата година.. Той беше назначен  в Благоево като              дърворезач и товарач на дървен материал.                                                                                                        Аз и Драго бяхме взели семейно решение да работим в Коми, но по негово настояване. Трябваше да изплатим дълг, взет като ипотека върху къща в с. Драгичево, в която живееха родителите         на Драго.                                                                                    Ние не можехме да мечтаем да заминем на много по-добре платена работа и по-хубав климат – напр. Тунис, Алжир, Мароко и т.н.                                                                                                     Бащата на Драго е бил царски офицер. А моят баща беше с печат за неблагонадеждност – „национализиран”, като един от собствениците на малка дърводелска фабрика. Такива като нас не ги пускаха на работа в чужбина в страни, където плащаха в долари, предлагаха много добри условия за работа и можеше оттам да се ходи на екскурзии в западни страни. Ние бяхме от „буржоазни” семейства, на които не можеше да се има доверие, защото лесно можеха да емигрират зад „желязната завеса”. Хубавите места за работа в чужбина се даваха на хора от социалистическия елит. И така за нас оставаше работа в Коми.                                           И все пак съдбата ни щеше да бъде друга, ако Драго не ме беше накарал след дълги колебания да се съглася да работим в Далечния север           . Как можехме да знаем, че и тримата ни грози смъртна опасност, а мъжът ми щеше да плати с живота си, разболявайки се от рак неизлечимо, по време на нашия живот в Коми?                                                                                    Нямахме никаква информация какво ни очаква там. Не сме знаели, че в Коми ще работим като в каторга всред заточени криминални престъпници, алкохолици и политически затворници от целия Съветски съюз. Не сме допускали, че ще бъдем третирани от съветските власти като тях, че няма да можем да напускаме селището без виза, точно като затворници. Не сме допускали какъв суров, жесток и студен полярен студ ни очаква там.  Снегът се топи в края на месец май, а зимата настъпва в началото на септември. Климатичните условия са като в Сибир или Аляска, но ние не знаехме това.                                                                                    След като мъжът ми замина в Коми, разбрах от отчаяните му писма къде отиваме, но вече бяхме подписали договорите и не можехме да се откажем. Аз обичах съпруга си и не можех да го оставя сам де се бори с трудностите. И ако ще да е заточение в Сибир, аз заедно с детето трябваше да последвам мъжа си и да работим двамата, за да изплатим дълга си.                                                                                                                                  Преди една година бях защитила дисертация и бях асистент в  Катедрата по физиотерапия, курортология и рехабилитация при Медицинска академия в  София.  Бях на тридесет и девет години. Очакваше се бързо преназначаване като старши, а след това и главен асистент, тъй като бях кандидат на медицинските науки и преподавател с над 40 научни труда и издадени книги.                        Но оставих всичко това, взех тригодишен неплатен отпуск и заминах при мъжа си като завеждащ селска здравна служба в селище Благоево, всред северната затънтена тайга на Коми.  Всички колеги и ръководството на Катедрата бяха смаяни и не можеха да повярват, че отивам да работя някъде близо до Сибир.                                                  С Драго живеехме заедно от 1966 година, но се оженихме в края на месец септември 1974 година. Може да се каже, че тогава бяхме още младоженци. Роберт, който тогава беше на 12 години, е мой син от първия ми брак с поляк, с който бяхме разведени. Но Роби от тригодишен живееше с мен и Драго, който много го обичаше и детето го чувстваше като свой баща. То беше изключително привързано  към него, но го наричаше „чичо Драго”. Сега мъжът ми пишеше в писмата, че приятелите и колегите му знаят, че е негов син и моли като пристигнем да му казва „татко”.                                                                                                                                   По онова време нямаше телефонна връзка с Коми, а контактувахме само с писма и телеграми. Драго пишеше отчаяни писма, че много сме му липсвали, не можел без нас и се страхувал да не се окажем от заминаването.                                    Той пишеше, че условията са ужасни. Живеел в дървена барака – в стая с по десет души, с обща баня и една тоалетна за цялата барака със 7-8 помещения. Работата му била тежка, на открито в т.нар. „Долен склад”, където се докарвали отрязаните дървета от гората. Той режел дървените трупи с бензинова резачка и ги товарел на вагоните за извозване.. Мъжът ми замина в най-тежката зима – през месец февруари1975 г. и работел при много ниски температури от -30 до -40 градуса. Тези писма ме ужасяваха, но трябваше да замина, за да бъдем поне заедно и като семейство да имаме там по-добро жилище.                                  Но аз можех да тръгна чак към 25 април, защото назначението ми беше от 1 май 1975 годна.                                             С Роби заминахме с международния експрес за Москва, там щяхме да имаме един ден престой и после отново с влак щяхме да пътуваме до Коми.                                                                                След две денонощия, рано сутринта на 28 април пристигнахме на Киевската гара в Москва. Вечерта щяхме да потеглим за Коми от Ленинградската гара – на другия край на Москва.                                                                                                       От дърводобивното предприятие с групата, с която пътувахме за Коми, беше подготвено посещение с екскурзовод на забележителностите на Москва. Това беше малка награда, която трябваше са подслади горчивия хап за тежката работа, далеч от цивилизацията.                                                Беше истински пролетен ден в края на април – необикновено топъл и слънчев. Наистина това беше един от най-красивите големи градове, които бях виждала, особено централната старинна част: Червения площад – с дворците и черквите на Кремъл, Василиевския събор, Третяковската галерия, Болшой театър. От високия хълм над Москва ”Ленинские гори” разглеждахме целия град с позлатените кубета на многобройните църкви. Москва река, която се виеше и блестеше по средата на града, кулите на Кремъл и дворците!                                                                                   Пътуването до Коми, на север от Москва беше изключително еднообразно – безкрайни равнини  и от време на време – брезови горички. Когато навлязохме в Коми влакът спря само на две гари. Но тук беше първата неприятна изненада. На гарите имаше милиция с кучета и веднага претърсиха всички вагони, като проверяваха паспортите на пътниците дали имат визи за пребиваване в Коми. Имахме чувството, че в живота ни се разиграва сцена, подобна на филм, с хайките на Гестапо, които търсят бегълци и евреи.                                                                                                           Но през втората нощ на пътуването се случи нещо удивително – колкото по-насевер пътувахме, толкова по-светло ставаше.  Навлизахме в зоната на белите нощи в Далечния север. От цъфналата пролет в България, попадахме всред снежни полета и тайга. Навсякъде наоколо – сняг, а в средата на нощта слънцето блестеше в бялата снежна покривка с всички цветове на дъгата. И беше светло, светло, необикновено слънчево през нощта! Не можехме да спим и се радвахме   на това ново, невиждано явление, на яркото, блестящо нощно слънце, огряло безкрайната зеленина на тайгата и девствената белота на снега!                                                                                                                          Наближавахме все повече крайната цел на пътуването – българските селища м Коми. Обхвана ни вълнение и радост от предстоящата среща с Драго, за когото се бяхме затъжили, от новия непознат живот, който ни очакваше, от чудните бели нощи.                                                                                                                                        Доц. д-р Иванка Кирова, к.м.н.                                                                                                                                                                                                

Хубави репортажи!
Последната гара е Кослан. С.Кослан, административен център е на около 25км от другата страна на р.Мезен.
Бил съм два пъти. 82-85г като технически в гората и ЦГП. Поради спречкване с жената на директора / Стефанов, Господ да го прости/, не беше й работа, финиширах като товарач на вагони. Голям кеф :)
През 93г заминах пак /без да знам, че предстои ликвидация/ като директор на ГПП ”Междуреченск”. Е ми, за няколко месеца през 94г го ликвидирахме.
Предлагах изключително проста схема за запазване на ДСО-то, но Беров /и него Господ да го прости/ не чува. Друга политика.
Дълга тема.
Поне ядохме риба, гъби и клюква. Водка нямаше хич.
:)))