През лудите, неспокойни, пълни с напрежение и магнетизъм бели денонощия се случваха много злополуки поради намалено внимание.
Една сутрин към 8,30 часа ме викнаха по спешност в здравната служба:”Д-р Кирова бързо елате, Драго е ударен с чокера на кран в главата”.
Съпругът ми Драго работеше в Долен склад, където нарязваха и товареха дървеният материал на вагони.”Чокер” е огромна, тежка кука,която виси от крана и на нея се закачват вързаните в огромни пачки дървени трупи и се товарят на вагоните.
Ужасена, в неведение за тежестта на злополуката,изтичах по пенюар и чехли до съседната сграда, където беше здравната служба. Хиляди мисли ми преминаха през главата, докато тичах, но най-страшната беше “Дано не му е счупен черепът”!
Драго беше в съзнание, но цялата бу глава беше обляна в кръв. Първото нещо беше да опипам черепа му, дали не е счупен. Нямяхме рентген, но при прегледа, слава Богу не установих счупване на черепа. Второто нещо – спешно спрях обилното артериално кръвотечение от челото.
Цялата треперех, не можех още да се овладея – пациентът беше моята опора, човекът който вярваше в мен, който ми помагаше да се справя и оцелея тук - моят обичан съпруг!
Попитах го как е станала злополуката. Оказа се , че по невнимание на краниста куката (чокера) е ударила при люлеенето си Драго по главата.
На челото зееше голяма разкъсна рана в дъното, на която се виждаше костта.
Докато почиствах раната , не можех да спра треперенето на ръцете си. Предложих да повикаме д-р Атанасов, млад колега, който също беше добър хирург, защото ми беше трудно да оперирам толкова близък човек.
Драго ме успокояваше и въпреки болките с чувство на хумор ми каза:”Недей да трепериш, успокой се, черепът нали е здрав. Добре, че главата ми е твърда лесно не се чупи. Сега се стегни! Знам, че можеш. Не искам друг да ме шие. Ще ми избродираш челото, така че и бръчка да не остане , а камо ли белег да ме загрозява. Нали знаеш, че съм суетен, много си държа на лицето. Сигурен съм, че по-добре ще ме зашиеш от всеки друг. Толкова много шев и кройка си правила тук по кожата на много хора, повече отколкото си ми кърпила дрехите! Ако трябва ший ме без опойка, само внимавай да не остане белег искам от тебе козметична операция.Хайде стегни се, спри това треперене, не се страхувай, нищо че пациентът е мъжът ти, ший ме като всеки друг. Не ме жали, изрежи хубаво смачканите ръбове на раната та да станат равни и добре да прилягат един към друг”.
Такъв силен духом, мъжко момче беше моят съпруг – самият той ранен , с много силна болка, целият в кръв, а на мен ми дава кураж!
Добре, че до мен беше отличната ми хирургична сестра Стефка Дянкова, която ми асистираше. Разбирахме се от една дума, а даже и с поглед – тя знаеше точно във всеки момент какъв инструмент да ми подаде.
Сключих си ръцете и ги стиснах здраво, за да спра треперенето и да се овладея , като дълбоко в душата си се помолих на Христос да ми помага да направя най-доброто на което съм способна.
Наистина треперенето престана и започнах операцията уверено, бавно, изключително прецизно и старателно . Трябваше да зашия най-напред мускула на челото и разкъсаните кръвоносни съдове. След това изрязах до здраво цялата ръзмачкана и разкъсана кожа ,така че крайщата станаха равни. Проблемът беше, че освен основната рана по дължина на цялото чело, имаше няколко странични разкъсвания - като разклонения на основен клон.
Започна сложната пластично-козметична операция. Най-напред хванах с по един шев крайщата на всички разклонения и на основната рана и накарах сестрата да ги придържа в определена посока по време на шиенето, така че кожата нито да се опъва, нито да се набръчква. След това започна една наистина фина и прецизна”бродерия” шев по шев. Най-напред вкарах основния надлъжен шев в една естествена бръчка на челото, а шевовете на страничните разкъсвания трябваше да имитират тънки напречни бръчици. Операцията продължи много дълго време.
Това беше втората сложна пластично-козметична операция на лице, която правех в Коми. Наистина резултатът и за мен и за Драго беше неочаквано добър! Основният белег на надлъжната рана остана скрит в надлъжната бръчка, а страничните ръбци, на разклоненията бяха тънки като косъмчета и изглеждаха на тънки бръчици.
Драго беше много горд показвайки своят белег. Хвалеше се на всичките ни приятели:”Я вижте жена ми как майсторски ме заши. Никой не може да бродира по кожата като нея”!
Синът ми Роберт – на 12 години беше доста палаво и буйно дете, с всички игри и лудории в тайгата и всред дивата комска природа Той също не ме остави без изпитания с няколко злополуки.
Един ден, през зимата, пристигна в здравната служба бледен и уплашен, с нахлупена ушанка. Каза ми:”Майко да не се тревожиш, не е страшно, нищо ми няма”. И свали шапката. От сплъстената му коса се стичаше кръв. Много се притесних, докато го прегледах и установих, че няма счупване на черепа. Беше паднал при каране на ски. Раната не беше голяма и се наложиха няколко шева, но много кървеше и трябваше да се хванат и завържат няколко кръвоносни съдове. А трябваше да се овладея, да стисна зъби и да оперирам малкото ми момче. Въпреки, че сложих опойка, при всяко бодване ми се свиваше сърцето , сякаш то усещаше болката!
Втори път Роберт пристигна със ръка завита в кървава носна кърпа. Пак ме успокояваше:”Мамо, не е нищо сериозно, малко се порязах”.
Той участвал в някаква игра с децата и при бързото тичане беше паднал и си срязал длънта на някакво стъкло на земята. При това второ изпитание, когато отново трябваше да шия разрязаната длан на сина ми не ми беше по-леко, не може да се свикне с болката на детето ти.
След като заших и превързах ръката , казах на сина ми:”Роби моля те внимавай , бъди по-разумен , пази се, недей да участваш в щури игри и да се порязваш . Знай, че ме боли повече от тебе, особено когато трябва да те шия”!
Роберт обичаше да ходи на риболов, това беше едно от любимите занимания на него и приятелите му – българчета и русначета, особено през лятната ваканция. Обикновено голяма група деца отиваха за цял ден на риболов в р.Вашка, на пет км от селището. Взимаха си в торбичка парче хляб, сол, един-два картофа, глава лук и котелка. При реката си палеха огън и след като наловяха риба си правеха “уха” – много вкусна рибена чорба. С нея се хранеха на обяд.
Един ден, при риболов голяма кука, с която ловеше по-едри риби, по невнимание се забила дълбоко в бедрото на Роберт. При опит да я извади тя се счупила и останала в мускула. Той помолил някакъв шофьор, който намерил на шосето да го докара до здравната служба.
Този път не дойде при мен , а отишъл при колегата – хирург д-р Атанасов. Казал му:”Чичо Наско, моля те да извадиш рибарска кука, която се заби и се счупи в бедрото ми. Обещай да не казваш на майка ми. Много й стана вече от моите рани – а тя страда повече от мен. Нека да не я притесняваме”!
Милият беше ме пожалил този път. А е трябвало мускулът да се реже, за да се извади кривата игла, и след това да се зашие. Бяха ми спестили стреса, болката и мъката не само да шия, но и да режа тъкани на най-скъпото ми същество!
