Първи май беше съвпаднал с нашия личен празник – пристигането ми в Коми. Целият персонал на здравната служба беше подготвил банкет за посрещане на мен - новият главен лекар и изпращане на стария им началник – д-р Георгиева. На празненството, всред непринудена атмосфера, стана по-близкото запознанство с хората, с които щях да работя.

 По-късно ние - колективът на здравната служба бяхме наистина като задружно семейство. Деляхме си денонощният труд, помагайки си при тежки злополуки, когато се налага, без да се съобразяваме с графика на дежурствата. Когато беше необходимо и посред нощ ако повиквах някого от сестрите или лекарите, за да правим операция, или реанимация за спасяване на живота на пострадал работник, той на минутата се отзоваваше, без дума възражение въпреки, че не беше дежурен.

Ние станахме близки и със семействата си, с повечето от тях бяхме приятели. Тук, в отношенията ни нямаше конкуренция, съперничество, а сътрудничество и взаимопомощ. По щастливо стечение на обстоятелствата,  сестрите и лекарите бяха добри специалисти, на които можеше да се разчита.

Мисля, че етичните и другарски взаимоотношения на хората в здравната служба се дължаха не само на характера им, а също и на суровите, тежки условия, в които работехме. Всеки от нас трябваше да се справя с невероятни трудности - при примитивните условия на селска здравна служба. Всъщност, налагаше се да се работи като бърза помощ - с ежедневни наранявания, счупвания на кости, измръзвания, катастрофи, често поради счупване на машини. Налагаше се да работим в екип по двама лекари и две сестри, за да спасим много тежко пострадал работник – даже при клинична смърт. Без помощта на колегата, който те разбира от половин дума, или даже от поглед, нямаше да изпълним дълга си. Но главният, който носеше отговорност за всички най-тежки случаи бях аз - и затова трябваше да дежуря на повикване денонощно за тежките случаи, по мое желание.

  В този втори ден на пребиваването ми тук, все още не знаех какво ме чака. Днес беше голям празник за мен - банкет и голяма веселба всред млади хора, кипящи от жизненост и радост. Пиршеството, което ни беше устроил медицинският персонал беше от най-разнообразни празнични ястия. Всеки беше приготвил някакъв специалитет вкъщи и го беше сервирал на общата трапеза.

От обяд, до късно в бялата нощ продължиха  буйните танци, песни и шеги. Танцувахме главно рокендрол и туист, които тогава бяха на мода при музика от магнетофон. Бяхме млади, радостни и щастливи и  в този ден се чувствахме празнично като абитуриенти! Днес, на първи май никой не работеше и здравната служба можеше да празнува.

Запознах се с д-р Георгиева, досегашната заведущ здравна служба, д-р Николова, фелдшер Няголов и съпругата му медицинската сестра Няголова, медицинските сестри Румяна, Виолета, Тороманова и съпругът й д-р Тороманов – зъболекар, шофьора на линейка Милко. След няколко месеца щяха да дойдат нови попълнения, на мястото на тези, чиито договор изтичаше. На мястото на д-р Николова беше назначен д-р Темелков, на фелшерското място на Няголов  назначиха младата лекарка д-р Сапарева, а на новото извоювано от мен място – млад хирург д-р Атанасов, а също сестра Дянкова.

През първият работен ден след празника започнах работа заедно с д-р Георгиева, която трябваше да ме въведе в цялата дейност, която като заведущ здравна служба трябваше да извършвам.

Колежката не ме пощади – още през първия ден ме засипа с всички трудности и проблеми, които ме чакат. Д-р Георгиева ми каза, че вместо главната участъкова лечебна дейност, на първо място е спещната помощ с ежедневни случаи на порезни рани от бензиновите резачки, травми, злополуки, измръзвания, при затискане от паднало дърво първа помощ на място при , неотложно доболнично спасяване при шок, кръвоизлив и случаи на реанимация.

Трябва да си призная, че се уплаших, дали ще мога да се справя, въпреки че имах една година практика като хирург и три години – в бърза помощ? Казах на колежката: ”Но за тази дейност трябва да има цял голям екип от медицински лица, специализирано оборудване като в “Пирогов”, а тук виждам малък персонал и само една манипулационна, като в селска здравна служба. Как ще се справим  с  тази  неотложна помощ и оперативна работа”?

Д-р Георгиева ми каза за трудностите със снабдяването с апаратура, пособия и лекарства, което минава първо през ръководството на нашето предприятие и после през руската управа на предприятието в селището. След направена заявка се чака с месеци и накрая дават някаква стара изпочупена техника.

 Тя каза: ”Колежке, уморих се три години да се боря с това бюрократично, мудно ръководство, което го интересува само изпълнението на плана, за да взимат всяко тримесечие големите премиални – с хиляди рубли. Здравната служба, а също и здравето на работниците въобще не ги интересуват, те са последната им грижа. Изцеждат силите им до капка с извънреден труд от нереалистично завишени планове, наистина също като в  каторга”.

Д-р Георгиева изглеждаше преуморена, отчаяна, изчерпана. Сякаш нямаше сили да се усмихва. Каза ми:

”Д-р Кирова, дано ти да имаш повече успех в тази борба, мен никой не ме чуваше. Всяка седмица ще участваш в общите дирекционни съвети с началниците на всички цехове в предприятието и там ще трябва да се караш, да удряш с юмрук по масата, да заплашваш, ако искаш да те чуят. Аз не можах да се справя в тази война с ръководството на предприятието. Единствен ще те подкрепя профпредседателя Василев. Най-лош е партийният секретар Михов – той е сталински тип комунист. За наго всички работници са машини, каторжници, трябва да работят по 12 часа на ден, без почивни дни, само да се изпълнява социалистическият план на все по-голямо производство на дървен материал. Той е главен организатор на социалистическото съревнование”.

 „Никой от ръководителите не ходи в тайгата да види как живеят и работят тези нещастници – горските работници. Подслонени са в дървени бараки, всред гората, дори няма къде да се умият, живеят в мърсотия, не виждат хора по цели седмици, направо подивяват. Аз се изпокарах с  мъжа  ми, който е от началниците, но  и той в нищо не можа да ми помогне”.

„Директорът Момчев се чувства пряко подчинен на руския директор Микулин и безропотно изпълнява всичките му заповеди. Напълно безразличен е и не го интересува тази безлична за него работническа маса, стига да си изпълнява плана. Казвам ти, че има да се бориш с бетонна стена, дано не е като с „вятърните мелници”. Дано си по-силна и издръжлива от мен. Аз си съсипах нервите, изтощих се не само от тежката работа, но и от безкрайните борби с тях”.

„Само погледни три години се боря да ни снабдят с нормална линейка – и нищо! Работим с изпочупен, ръждясал автобус като линейка. Такова чудо виждала ли си някъде, в което да е здравно заведение – линейката да е автобус без седалки, и носилката да се слага на пода? Нямаме даже носилка на колела и инвалидна количка за тежко пострадалите. Искам час по-скоро да се върна в София, не ми се стои тук нито минута повече. После ще си взема дълга, дълга отпуска, за да дойда на себе си от тази убийствена работа в Коми”!

И днес сякаш виждам крехката, отпусната, дребна фигурка на колежката, състарена значително от умора, отчаяние и безнадеждност. Тя беше добър педиатър, мила, възпитана и отговорен човек. Но тежкият живот и непосилната за нея работа като лекар - при условията в тайгата на суровия Север - я бяха пречупили!

Тогава си мислех дали и аз ще имам достатъчно енергия, смелост и силен дух да посрещна и се преборя с трудностите и предизвикателствата на новата ми отговорна и тежка работа? Дали тя няма да сломи, да прекърши и мен?

Но и в най-големите си опасения не можех да предвидя тежките удари, които съдбата ми готвеше . . .

Доц. д-р Иванка Кирова, к.м.н.