Сега, от дистанцията на времето, оценявайки моята  тежка и отговорна работа като лекар в Коми, си давам сметка, че можах да издържа на непосилното натоварване, защото имах опората на моето малко семейство. Имах щастлив семеен живот, който ми даваше сили да преодолявам всякакви трудности. Всеки от нас тримата беше по своему удовлетворен  и  радостен  в  съвместния  ни  живот.

Аз и Драго бяхме разведени, живеехме заедно от девет години, но се оженихме едва преди шест месеца. Бяхме в хубава възраст – той на 36, а аз на 39 години. Роби имаше свои любящи баща и майка в новото си семейство. А аз и Драго тук, въпреки суровия ни живот в Коми бяхме все по-влюбени и всеотдайни, искахме непрекъснато да бъдем заедно, не можехме един без друг сякаш бяхме едно цяло.

Сега, когато Драго отдавна вече не е между живите, с приглушена тъга, но и с радост си спомням за онези най-щастливи  дни   в  съвместния  ни  живот.

  Ние се обичахме, преди всичко, като много близки приятели, като душевно-духовни същества. Имахме еднакви убеждения, споделяхме сходни ценности, винаги имахме какво да си  говорим  и  ни  беше  интересно  заедно.

Драго получаваше от мен грижи и нежност, каквито не е имал в живота си. А той ми даваше кураж, твърдост, вяра в мен самата, в моите способности като лекар. Във всички тежки случаи тук, когато се страхувах, че не мога да се справя, той постоянно ми повтаряше: ”Ти си добър лекар, от Бога ти е дадено. Можеш да се справиш с всяка ситуация. Ти си мъжко момиче, не си глезла, а смел боец, който се бори за живота на болния докрай и затова можеш да спасяваш хора. Не се страхувай, гледай само напред”. Драго ме въздигаше повече, отколкото заслужавах и се гордееше с мен, особено като лекар.

Нашият живот вкъщи протичаше в шеги и закачки. Затова ежедневието ни беше весело, с леко, непринудено настроение. Повечето време у дома се слушаше музика от магнетофона. Обичахме песните на “Бийтълс”, Ринго Стар, Том Джонс, Висоцки и други. Нямаше все още видео, нямахме телевизор, но имахме грамофон с избрани плочи с хубави мелодии от класическата музика.

 Когато не бях дежурна очаквах Драго да се върне от работа. Знаех часа на прибирането му вкъщи, предварително приготвях ваната за къпане, пусках любимата му музика и го посрещах с целувка на вратата. Това  беше един ритуал на нашата взаимна нежност – желание да доставиш на любимия радост във всеки момент.

В  Коми Драго се чувстваше свободен. Тук нямаше значение - кой от какъв произход е - буржоазен или не. Всички бяхме впрегнати еднакво в хомота на тежката работа и нямаше особено значение дали си партиен член или не си. Драго беше весел, радостен човек, шегаджия, а също добър и любящ съпруг и баща на чуждото дете.

 Той имаше хубава външност и се обличаше винаги добре - елегантно, спретнато и с вкус. Мъжът ми беше висок, строен със съразмерно, добре сложено мускулесто тяло, но жилав и сух без грам тлъстина по него. Лицето му беше продълговато, аристократично и красиво. Драго имаше  черни очи, коса и мустаци,  кадифен, плътен, басов глас.  Излъчваше такава жизненост и чар, беше толкова контактен, добронамерен и обичлив, че нямаше човек, който да не го харесва. Жените направо си падаха по него, но и мъжете също го обичаха, защото беше добър и верен приятел, на който можеше да се разчита.

 Животът на Драго е бил много тежък още от детските години, когато семейството му е било изселено от София в далечна провинция. И той още дванадесет годишен е трябвало да учи и да работи като чирак по постройките, за да помага в издръжката на семейството си. От осемнадесет годишен е започнал да работи в мините и задочно е завършил минен техникум. Мъжът ми беше преминал тежка житейска школа.

 Въпреки, че бях малко по-възрастна от него, той ме учеше как да се справям с трудностите в живота и се чувствах много по-млада и неопитна. Драго беше истински мъж - смел, волеви, твърд по характер със силен дух, обичаше предизвикателствата и риска. Той беше запален ловджия, но никога не ядеше от месото на убитото животно. Сега тук можеше да ходи на воля на лов в тайгата – едно от големите му удоволствия – да бъде всред природата и да тренира  точността  на  изстрела   си.

 Ние се допълвахме прекрасно и взаимно си помагахме във всичко. Бях го обучила в някои манипулации за  бърза  помощ  и  той  ми  помагаше в критични ситуации - при оказване на спешна помощ на място за спасяване на пострадал  човек.

Драго ми беше стабилна опора във всяко отношение. Не допускаше да съм слаба, колеблива и страхлива. Нашата връзка беше съдбовна. Без моя смел съпруг нямаше да се справя с тежката си работа в Коми.

Семейният ни живот тук протичаше всред приятели. Въпреки постоянните ми дежурства и изчерпваща работа в бърза помощ, бях и домакиня - готвех, сервирах, посрещах гости непрекъснато. Особено вечер, вкъщи  идваха   наши  близки,  на Драго и мои – от здравната служба, както и руски приятели. На обяд и вечер - масата беше сервирана винаги с ядене, а през деня самовара с чай - непрекъснато зареден. Такъв беше нашият живот – да общуваме с много хора, с които споделяхме нашето ежедневие. Това беше едно от малкото ни развлечения.

Тук, в Коми Роби беше едно щастливо и радостно  дванадесетгодишно дете, което живееше волно и свободно всред дивата природа – тайга, реки, собствени кучета. До четиринадесет годишната му възраст този природен живот със суров климат и влиянието на Драго – оформиха неговия характер да понася трудностите с твърдост и смелост. Често се случваше да се пореже, да се удари, да се намокри и измръзне, но понасяше болката - без да се оплаква и хленчи.

Роби прекарваше времето си повечето навън – в тайгата, или на реката. Той се пързаляше със ските в тайгата, независимо от студеното време. Даже походката му се измени – ходеше с високо вдигната глава, изправен и наперен, с достойнство. Вечно беше обграден от няколко кучета, които беше осиновил – две вълча порода и една Лора – булдог, която непрекъснато раждаше кученца, а Роби ги отглеждаше. Той им беше направил дървена колибка. Кучетата го съпровождаха до училище, в тайгата, на реката – бяха винаги около него. Когато Роби беше на училище, те клякаха под прозореца на учабната стая и го чакаха да завърши часовете,  за  да  си  играят  след  това.

Роби имаше много приятелчета – българчета, русначета, комячета. С тях ходеше по цял ден на реката, улавяха риба, палеха огън и сами си готвеха рибена чорба. Децата правеха дървени колиби около реката, за да имат сушина, когато завали дъжд.

Имахме късмет да пристигнем в Коми в най-хубавото време – слънчево-снежната пролет с белите нощи. Понякога Роби се връщаше от риболов в 12 – 1 часа през нощта, когато слънцето все още грееше ярко като през деня.

Още в един от първите дни след пристигането ни в Благоево, Роберт, градското дете, ограничавано вечно от условията на големия град, не виждало дива природа, тук  изведнъж се почувства на свобода и се втурна веднага да играе  при реката и в тайгата.

В края на големия площад на селището, в една вдлъбнато място се беше образувало малко езерце. Местните деца, с които Роби веднага се сприятели, бяха си направили малък дървен сал. Видяхме Роби, заедно с няколко деца, да плува весело в малкото езерце  върху сала като го бутаха с пръти.

 Но когато трябваше да излязат на сушата се оказа, че не могат да се измъкнат, защото накрая езерцето представляваше блато с дълбока кал. Едва го извлекохме с въжета – мокър и кален до кръста. Задаваха се първите му прояви на детски лудории, които тук всред природата на суровия и леден север,  понякога  можеха  да  бъдат  фатални.

 Много скоро след този случай, Роберт наистина попадна в ситуация на смъртна опасност, когато беше стъпил върху леден сал при ледохода и можеше да бъде смачкан между ледените блокове. За щастие беше спасен от двама смели и самоотвержени младежи, които рискуваха живота си, но го измъкнаха от реката.

В Коми, моето семейство беше моето пристанище, което ми създаваше сигурност и спокойствие. То беше опората, от която имах нужда, за да оцелея при тежката ми работа тук.