ЛОВНИТЕ ХИЖИ В ТАЙГАТА
Цялата тайга в Коми е разположена върху песъчливата почва, която е била дъно на море. Когато се пътува със самолет над Коми, се вижда една безкрайната равна зеленина на тайгата, прорязана от многобройни реки и на някои места – блата и езера. Няма никаква височина, никакъв хълм или планина.
Тайгата се състои само от иглолистни огромни дървета растнали на воля цели столетия. Само по крайщата, около реките има малко брези, калина и други храсти. Около блатата има диви плодове – клюква, подобна на нашите червени боровинки и блатни ягоди – подобни на малини, но с жълт цвят. Под дърветата няма никакви храсти и трева, а земята е покрита със сиво-зелени сухи лишеи и мъхове. Когато се ходи по тях те са така сухи, че хрущят под краката. Имаше малко птици, не се чуваха много птичи песни. Понякога виждахме да прехвръкне някой кеклик или глухар. Нямаше катерици, зайци, дребни горски животни
Еднообразието на дърветата в абсолютна равнина, без никакъв релеф и ориентири създава опасност да се изгубиш, щом навлезеш в тайгата. Никой, който не е от местните жители, не смееше да навлезе дълбоко в гората, защото много лесно можеше да потъне в нейната безбрежност и да се изгуби.
В тази част на комската тайга, където бяхме ние – дърводобива, шума и наличието на хора бяха прогонили дивите зверове. Имаше само една стара черна мечка, която се въртеше около малините, край реката и към блатата с блатните плодове. Страхувахме се от нея и имаше особена опасност за децата, които ходеха сами на реката за риба. Когато в женска група ходехме да берем малини винаги взимахме с нас поне един мъж, ловец - за охрана.
Дълго време местните и нашите ловци устройваха хайка на мечката, но тя сякаш беше по-хитра от тях и успяваше по някакъв начин да усети и да се измъкне. Най-сетне успяха да я заловят и тази опасност изчезна.
В тукашната тайга се срещаха и лосове. Те са едри животни, с големина на бик и грамадни – по един метър разклонени рога. Не беше съвсем безопасно да срещнеш лос, особено в периода им на разгонване, когато са много раздразнителни.
Но главната опасност все пак си оставаше да се загубиш в тайгата. Имаше случаи, когато наши момчета, работници тръгнали на лов, без водач от местните ловци потъваха в бездънната тайга и никой не можеше да ги намери. Понякога ги откриваха, но вече загинали.
Местните хора, по-специално мъжете бяха изключително заети през краткото лято, за да осигурят прехраната си за цялата годна. Те имаха две главн занимания – риболов и лов на лосове. Имаше изобилие от най-разнообразни видове риба в чистите пълноводни реки. Всяко семейство от комяците имаше собствена лодка. И това беше най-голямото им богатство. Семейство без лодка се считаше за много бедно и живееше в мизерия.
Мъжете се събираха на групи и предприемаха дълги пътувания с лодки - по 50-60 километра по реките Мезен и Вашка, за да наловят големи количества риба. Те докарваха улова вкъщи и осоляваха рибата в големи каци за зимата. За всяко семейство беше много важно да се снабди с един лос за зимата. Месото му също се осоляваше и запазваше за храна през дългите зимни месеци.
Тук имаше много, всякаква речна риба в чистите пълноводни реки. Нашият приятел Ванката за една нощ с въдица улавяше по цяла кофа с риба и се събирахме да я ядем у нас в приятелски кръг. Една сутрин Ванката донесе голяма сьомга – 5-6 килограма с много хайвер в нея. Това бяха нашите местни деликатеси, при доста едноообразната храна тук.
Мъжете, които се спускаха далече по реките за риболов в продължение на две седмици, а понякога и повече и тези, които ходеха на лов преспиваха в тайгата в специални ловни хижи.
Местните хора бяха построили тези хижи в тайгата, но в близост до реките на разстояние един ден път с лодка. Хижите бяха обща собственост и можеше да ги ползва всеки, който имаше нужда и е далеч от дома си – главно на лов или риболов.
Хижите бяха стабилни постройки, направени от цели обелени трупи, както комяците строят къщите си – без пирони, с дървени клинове. Те бяха напълно изолирани от студа.
Тези хижи бяха добре оборудвани и снабдени с всичко за живот от първа необходимост. Там имаше дървено легло, одеяла, маса, пейка, огнище. Всеки, който ползваше хижата трябваше да донесе и остави наръч със сухи дърва, кибрит, чай, захар, сол, консерви, шише водка. Това беше неписан, но строг закон на тайгата и всички го спазваха. Защото всеки от тези ловци и риболовци можеше да попадне в лошо време, в буря и тази хижа с най-необходимото в нея щеше да е неговото спасение.
Понякога се случваше някои от криминалните, които бяха изселени в Коми и нямаха право да напускат селището, наречено “Железният град”, да се опитат да бягат през тайгата, като ползват тези хижи. Обаче бягствата в тайгата нямат никакъв шанс. Бегълците достигаха донякъде, но цялото Коми беше тайга. Къде може да се скрие беглецът даже да ползва храна и подслон в ловните хижи?
Също така цялата територия на Коми беше третирана като един голям затвор. Нямаше шосета, а черни пътища между селищата. Имаше само железопътни линии. Всяка гара се охраняваше с милиция с кучета. На всяка спирка на влака влизаха полицаите, претърсваха всички вагони и преглеждаха паспортите. Там трябваше да има виза за влизане и излизане от Коми.
Ние станахме свидетели на залавянато на двама бегълци. На края на нашето селище – Благоево имаше голяма изравнена площ, където можеше да каца хеликоптер.
В една ранна лятна утрин видяхме един хеликоптер, който се спусна и кацна на площадката. На него се качиха няколко полицаи с кучета заедно с нашия руски комендант – Забоев и хеликоптера отлетя над тайгата. След два дни същият хеликоптер кацна отново и полицаите водеха двама брадясали, окъсани и много отслабнали млади мъже с белезници, които след това закараха някъде с джип с джип.
По-късно Забоев ни разказа, че за да намерят избагалите криминални от “Железния град” са претърсвали една по една ловните хижи в тайгата на този район. От хеликоптера не можело да се види движението на бегълците в гъстите гори на тайгата. Все едно да търсиш игла в купа сено. Но претърсването на хижите е бил най-добрият план. След двудневно търсене най-сетне ги бяха открили именно в една от тези хижи.
Съпругът ми Драго беше страстен ловец и се сприятели с един от най-добрите ловци комяци, с когото понякога ловуваха заедно. В един неделен летен ден бяхме поканени на гости семейно при този ловец в съседно комско село. Поканили ни бяха на угощение с прясно убит лос. Домакинята се беше постарала да приготви цял печен лосов бут, който беше сложен в средата на трапезата и всеки си режеше парчета от него. Имаше и други ловци - комяци със семействата си. Всички ядеха с апетит големият деликатес за тях, приготвен с подправки и сосове. За нас, обаче месото беше много жилаво и кисело и ние едва го преглъщахме. Но пиршеството беше повод за много интересни разкази на местните хора за тайгата и случки в ловните хижи.
Ловците ни разказаха, че през Втората световна война дълбоко в тайгата спуснали немски десантчици вероятно в края на лятото. Но доникъде не могли да стигнат, защото ги заварила зимата. По-късно намерили труповете на немските войници в ловните хижи явно умряли от студ и глад. Били облечени в обикновени вълнени войнишки дрехи, но те не са могли да ги предпазят от комският студ.
За местните хора тайгата беше като роден дом. Тя беше източник на всичките им блага – даваше им храна, дърва за огрев и строеж на къщи. Целият им живот беше свързан с тайгата, в която се бяха родили. И не искаха нищо да се променя в нея. Затова незабавно на всяко сечище се стичаха всички от близките селища: деца, жени, мъже - да засаждат нови фиданки, за да се покрие отново с гора от ели и борове. “Без тайга няма живот” казваха комяците.
