Постинг
14.12.2020 11:47 -
ЗА БАЩА МИ
ЗА БАЩА МИ Моят баща беше слънчев човек, излъчваше доброта, радост, имаше чувство за хумор. Той беше с дълбока истинска Христова вяра и любов. Името му Любомир отговаряше на неговия характер. Главното му качество беше добротата – тя беше към всички, сякаш обичаше целият свят. Той беше справедлив, почтен, достоен, правдив, всеотдаен, жертвоготовен. Баща ми беше образован, ерудиран, с висока култура. Беше завършил две висши образования - учителския институт и финанси. Владееше френски и руски език. Познаваше класиката в литературата, особено френската и немската. Ценеше творчеството и духовните възгледи на Толстой. Харесваше стиховете на Лермонтов и Пушкин. Казваше наизуст стихове от тях. Татко беше добър възпитател. Особено държеше на образованието ми, насочваше ме да чета книги, които купуваше непрекъснато. Обичаше да ми обяснява. Запомнила съм, че каквото и да го попитах – той знаеше и ми отговаряше, защото имаше широки енциклопедични познания. Баща ми обичаше природата и това беше основно във възпитанието ми. Лекуваше нас - децата му с природни методи, по книгите на световно известният природолечител Луи Куне/ „Нова лечебна наука”/ и на Петър Димков. Баща ми беше едър, висок мъж, мускулест, мощен, як, добре сложен. Мога да го оприлича на дървото дъб – мощно, устойчиво на всякакви бури. Той имаше красиво широко лице, високо чело, тъмна коса и пъстри очи. Моят баща беше жертвоготовен, винаги готов да помогне, да поеме товара на другите. Беше най- големият син във фамилия Кирови с братя: Владимир, Ерослав, Костадин и сестри – Костадинка и Юлия /Гинка/. Във фамилната дърводелска фабрика той беше главният, който носеше товара, работеше и за другите, за да ги издържа по време на тяхното образование, а и след това помагаше да се издържа цялата фамилия. Беше трудолюбив, обичаше работата си и работеше без да се жали по 10 и повече часа на ден. А вечер четеше любимите си книги. При това е завършил задочно и двете си висши образования. Когато беше учител, в цялото свободно време работеше във фабриката. Татко свиреше много добре на мандолина, чичо ми Ерослав свиреше на акордеон, а дядо ми Киро – на кавал. И ставаше цял оркестър. А тяхното свирене с хубава музика, ни даваше радостно настроение в празничните дни. Баща ми е роден на 15 септември 1910 година в с.Лешниковци, Трънско. Той произхожда от род на борци против турското робство. Неговият пра-пра-прадядо Милис, българин, е живял в с. Власина което е било в Западните покрайнини на България – а сега е в Сърбия. Той участвал активно в борбата против турците в т.нар. „Власински комитет”. Милис бил водач в повдигнато въстание против турците в гр.Ниш и околностите. След потушаване на въстанието дядо Милис със семейството си, качено на два коня, успял да се добере до с. Лешниковци, Трънско – там нямало турци. Селяните от с. Лешниковци веднага помогнали. По общо решение на хората от селото на Милис и семейството му била дадена безплатно общинска земя – ниви, ливади и място за построяване на къща. То се намира на малка височина на края на селото наречена - „Остри връх”. Тази солидна двуетажна къща построена от камък доскоро още стоеше неразрушена. След заселването си в с. Лешниковци родът на Милис се разраства с много синове и дъщери – наричали ги „Власинци”. Един от синовете на Милис – на име Воин поставя началото на нашата фамилия Станкови. Синът на Воин - Станко има синове – Богослов, Киро, Григор, Тома и дъщеря Стоянка. Всички те се преселват да живеят в София. Дядо ми Киро е бил ръководител на строителна фирма, която построила големи модерни сгради в София. По-късно дядо Киро със синовете си – главно баща ми и брат му Владимир - построяват голяма четириетажна къща, на ул. „Враня”, където да живее фамилия Кирови. В партерния етаж била основана дърводелска фабрика с модерни за времето си машини, много работници, също и камион. Когато завърших гимназия баща ми твърдо държеше за избора ми на професия – да стана лекар. Аз не бях съгласна с него, но той е бил прав, познавал е по-добре моите способности, отколкото самата аз. По-грижовен, всеотдаен, любящ баща не бих могла да имам. Той ми вдъхна любознателност, ученолюбие, всестранно образование. Години наред плащаше уроци по френски език и за вокално обучение. Изпращаше ме на курсове по машинопис и стенография. После тези умения много ми помогнаха при висшето ми образование и научните ми трудове. За образованието ми не жалеше пари, даже и да е имало лишения. С талант за пеене и вокално обучение / вече пеех арии от опери/ - аз мечтаех да стана оперна певица и да следвам в музикалната академия. Но, баща ми беше настоятелен, че моите способности най-добре ще се реализират като лекар. И се оказа прав. Защото да съм лекар е моето призвание. Така се чувствам наистина полезна в живота си. Гласовата ми дарба с вокално обучение на колоратурен сопран стана мое хоби, което ме правеше щастлива. Като студентка по медицина пеех в известния Академичен хор. С този хор пътувахме във Виена /Виенски младежки фестивал/ и на турне в Германия с много успешни концерти. Като лекар във Варшава бях соло певица в „Ескулап” - лекарски естраден състав с оркестър, с който пътувахме на турне в Германия и в различни градове на Полша. Концертите ни бяха много посещавани и с прекрасни отзиви за тях. Майка ми и баща ми създадоха едно задружно семейство - с разбирателство и любов. Те бяха пример за нас децата им – аз, сестра ми Росица и брат ми Кирил - за сговор, всеотдайност. Възпитаха ни в Христова вяра, обич и добродетели. Всяка събота или неделя, и на празник - ние семейството - ходехме на екскурзии на Витоша, Люлин, Владая, Банкя, Панчарево и др. Всяко лято семейно бяхме курорт на морски и планински курорти. На шест години баща ми ме научи да плувам в р. Искър в Прокопаник /сега „Томпсън”/. Любовта към природата, природосъобразния живот, беше в основата на моето възпитание от баща ми и майка ми. И затова като лекар избрах специалността физиотерапия, курортология и рехабилитация. Разработих също направлението за природосъобразен живот и природни методи на лечение към нашата специалност. Написах книги в тази област. Баща ми беше много доволен от това. Когато майка ми почина /на осми септември 1984 година/, татко остана сам в домът си. Много тежко преживя загубата на майка ми. Разболя се от депресия. Тогава взех баща ми при мен да живее в домът ми на ул.”Брегалница”. Той си правеше компания с леля ми Вита, която живееше с мен, и спокойно си изживяваше старините при нас. Със съпругът ми Мишо и синът ми Роберт много добре се разбираха. А Мишо помагаше в грижите ми към тях. Така баща ми преживя още десет години след смъртта на майка ми – до 1994 година. Той беше радостен, че доживя падането на Тодор Живков и социалистическия режим. Баща ми цял живот беше преследван с лошо досие на противник на социалистическата власт. Около него е имало доносници, които докладвали за негови изказвания. Затова баща ми и семейството ни бяхме подготвени за изселване от София в село в провинцията. Но се размина, защото чичо ми Владимир беше комунист, женен за партизанка – стринка Цветанка, която ни спаси от изселване. Като негова дъщеря, аз също носех печата на „неблагонадеждна” за социалистическата власт. Бях подтискана, възпирана в напредването ми в научната кариера и работата ми. След кратко боледуване татко почина на 26 март 1994 година. Винаги, когато си спомням за милия ми татко – и сега - сякаш виждам широката му кротка усмивка, която осветяваше лицето му. Виждам очите му, които излъчваха доброта и спокойствие. Споменавам те в молитвите си мили татко помнейки твоята любов и благост. Мир, покой, благодат и Христова светлина на душата ти! Иванка Кирова
