ДА СИ ЛЕКАР В КОМСКАТА ТАЙГА
Селата от целия район около българското селище Благоево бяха без лекар и здравна служба. В някои от тях имаше медицинска сестра или фелдшер, но често изпратени тук по наказание за някакво провинение, както повечето изселени в Коми. Много от тях се бяха пропили под влияние на алкохолизираната среда на местните хора и на изселените. Те нямаха почти никакво оборудване, лекарства, линейки. Затова при спешни случаи не можеше да се разчита на руските и комски медицински лица. Смъртността на хората тук беше голяма, а средната продължителност на живота много ниска.
Бях назначена за заведущ здравна служба на българското население в Благоево. Но чувствах морален дълг към цялото население в района и когато ме молеха са бърза помощ, главно при тежки случаи - отивах без възражения. Обикновено ме съпровождаше руският комендант Забоев и пътувахме с неговия джип.
Наоколо имаше селища, в които бяха изселени семейства алкохолици от цяла Русия. Такова село беше Солнечны на около два километра от Благоево. Децата на тези алкохолици учеха в руското училище в Благоево, заедно с нашите деца
В една много студена зимна вечер, когато пътищата бяха затрупани със сняг, синът ми Роберт доведе след училище едно руско другарче от неговия клас. Детето беше видимо много пияно, мръсно, мокро и зъзнещо. Роби ми каза:”Мамо Саша не може да си отиде вкъщи до Солнечны, трябва да му помогнеме да изтрезнее и да преспи у нас. Виждаш колко е зле! Нали си ме учила да правя добро”?
Какво да правя – съгласих се! Най-напред го изкъпах и преоблякох. След това му дадох силно кафе и го нахраних. Но като му прегледах главата се оказа, че тя беше пълна с въшки. Чистих го колкото можах, намазах му главата с препарат против въшки и детето преспа вкъщи. Но на другия ден трябваше да изварявам и почиствам всичко след него. Ето така моят син разбираше да правиш добро.
Казах на руския комендант и едновременно шеф на полицията – Забоев, че има руски малки деца, ученици, които употребяват алкохол и се напиват.
Той ми каза: “Д-р Кирова, не ми казваш нищо ново. Нещата са непоправими, родителите са изселени тук заради алкохолизъм. Обикновено и децата им се пропиват от най-ранна възраст. Нищо не може да се направи. Недей да си навличаш неприятности и да прибираш пияни деца вкъщи. Знаеш, че в милицията имаме изтрезвително помещение. Знам го Саша, той много пъти е преспивал при нас в изтрезвителя”.
Жестока гледка беше да гледаш безпомощно тези деца на пиянски семейства, които бяха станали вече хронични алкохолици!
Особено ярко изпъква в спомените ми един случай. Викнаха ме за спешна помощ при едно семейство в Солнечны. Заминахме със Забоев и една от медицинските ми сестри.
Влязохме в къщата и се втрещихме от гледката! Мъжът и жената лежаха на пода и двамата в кръв. При пиянска свада взаимно се намушкали с ножове. Трябваше да им оказваме помощ на място, кръвотечението беше много силно.
Но още по-страшно беше, че около тях на пода лазеха и хленчеха две дечица на около пет и на три години и те – пияни! Тези дечица бяха изродени – бледи, рахитични, с големи глави, недохранени, с изпити тънички телца.
Когато видях тези мънички, невинни създания, мръсни и дрипави да се въргалят всред кръвта, разлетия алкохол и мърсотията на пода идеше ми да изкрещя от болка! Каква съдба беше да се родиш в такова пиянско семейство и да не помниш от най-ранно детство детските си игри, а само алкохолни сцени!
Жаждата за алкохол на тези хора беше неописуема. Виждала съм в нашия смесен магазин в Благоево руснаци – алкохолици, поради липса на алкохол да си купуват голямо шише одеколон “Тройной”. Отиваха в някой ъгъл, обръщаха си главата да не ги виждат, запушваха си носа и изгълтваха одеколона на един дъх.
Тук алкохолът беше забранена и дефицитна стока. Официално в магазина се продаваше само два пъти месечно и то ограничено – на човек по половин литър – най-често водка, или отвратителен портвайн. При това водката беше много скъпа – 6-7 рубли литъра.
Цялото население на Коми – местните жители, изселените алкохолици, криминалните - получаваха минимална месечна социална помощ два пъти месечно. Тя се даваше за тежките условия на далечния север и понеже тук нямаше работа и препитание.
Много рядко се намираше работа за тези хора. През краткото лято ходеха на риболов и осоляваха рибата в каци като основна храна за през дългата зима. Някои от комяците ходеха на лов за животни с ценни кожи и за лосове. Но това беше много малък доход. Дивите животни вече рядко се срещаха в този район – дърводобивът ги беше прогонил. Никой от тях не се занимаваше със земеделие и скотовъдство казваха, че е невъзможно поради тежките и сурови климатични условия. Но аз мисля, че повечето хора тук просто бяха мързеливи, непредприемчиви, защото бяха алкохолизирани.
Наблизо до Благоево имаше едно село Венденга. То беше заселено с руско население, потомци на декабристи, които са били заточени тук още през 19 век. Било е основано от граф Венденга. Хората от това село бяха коренно различни – едри, снажни, руси, хубави. Те не бяха пияници, а работливи, предприемчиви, много по-издигнати от комското местно население. Те бяха изсекли около реката част от тайгата и изравнили големи площи, на които засяваха картофи, моркови, лук, зеле и др. Въпреки, че лятото беше много кратко и почти нямаше пролет и есен, през белите денонощия успяваха да произведат много вкусни коренови зеленчуци и осбено картофи. Също така отглеждаха коне, крави, прасета, кокошки.
Земята пустееше около другите комски селища, а хората живееха в мизерия, ядеха оскъдно и еднообразно. Изпиваха парите почти от цялата социална помощ на семейството. Някои от тях живееха в такава бедност, че цялото семейство притежаваше само един чифт валенки и ги обуваше този, който излиза навън, а другите си седяха вкъщи! А в с. Венденга бяха заможни, обличаха се добре, имаха разнообразно и обилно хранене и даже продаваха част от продуктите си.
Имам и друг мъчителен спомен на оказване спешна помощ в комско село. Както винаги в тези случаи руският комендант идваше да ме помоли за спешна помощ и пътувахме заедно с неговия джип.
Пътувахме всред тайгата по много лош черен път с големи препятствия – от време на време трябваше да се отместват паднали дървета.
Най-сетне пристигнахме в комско село, разположено дълбоко в тайгата, на около десет км от Благоево. Къщите тук бяха направени от цели дървени трупи, набити един в други в жлебове, без нито един пирон.
Слязохме в центъра на селото, където имаше необикновен кладенец, от който всички жители на селището взимаха вода. Целият кладенец беше направен от един много дебел ствол на гигантско дърво издълбано в средната му част. За първи път влизах в комско село и всичко това беше много интересно за мене.
Влязохме в къщата, където беше пострадалият. Най-напред минахме през едно обширно помещение – нещо като склад, в който се сушеха кожи, имаше каци с осолена риба, сечива и др. След това влязохме в главната, много голяма стая, в средата на която имаше огромна зидана руска печка, върху която нощем спят двамата живеещи тук старци. До печката имаше дървени кафези, в които за мое голямо очудване имаше малки прасенца. Зимно време само тази стая се отопляваше и всички живееха в нея – хора и прасета! Имаше и друга голяма стая с дървена маса и пейки, която се използваше през лятото.
Разбрахме, че предишния ден са били получени социалните помощи, които веднага се превръщаха в алкохол и тук е имало голям запой до днес. Млади хора са пили заедно, след това е станала голяма пиянска битка и най-тежко пострадалия лежеше на леглото. До него седеше безпомощен много пиян фелдшер.
Не ми се беше случвало да видя подобно нещо! Раненият беше млад мъж с мораво-синьо, силно оттекло лице от вътрешен кръвоизлив. При прегледа се оказа, че беше счупена горната му челюст, така че всичките му зъби, заедно с част от костта бяха отделени от челюстта и свободно се движеха, придържани само от меките тъкани. Раненият, още пиян, виеше от болки, не можеше нито да говори, нито да си отвори устата.
Трябваше да импровизирам и с огромни трудности успах някакси да направя стабилизиране на счупената челюст с обездвижваща превръзка и да му окажа спешна помощ. Ако не бяхме отишли навреме този младеж щеше да загине ако не от вътрешен кръвоизлив, то от невъзможност нито да яде, нито да пие.
Трудностите не свършваха дотук. Сега трябваше да транспортираме раненият младеж с джипа по ужасния черен път в тайгата, целият в дупки и издатини, така че възможно най-малко да друса, за да не се размести счупената челюст отново. Някакси дословно допълзяхме тези десет километра до Благоево и след това нашата линейка (също джип) закара пострадалия в руската болница в Костанда.
С такива тежки случаи трябваше да се справям на място, в затънтено село, без път, захвърлено някъде дълбоко в тайгата!
