Постинг
31.12.2020 17:53 -
ЗА ВНУКЪТ МИ АЛЕКС
ЗА ВНУКЪТ МИ АЛЕКС В моят живот имам син Роберт и дъщеря Надя. Синът ми е роден от мен, а дъщерята – дар от обичния ми съпруг Михаил. Надето беше на петнадесет години, когато Мишо ме запозна с нея. Щом я видях и прегърнах – веднага я обикнах. Защото Надето е моята съдбовна и духовна дъщеря още от първата ни среща. Това е дъщерята, за която съм мечтала и един ден животът ни срещна с нея. И сега, въпреки че живее повече от тридесет години в Торонто, се виждаме по скайп, говорим си и споделяме всеки ден. Разстоянието и времето не са били пречка за нашето общуване, независимо от всички превратности на съдбата. Мишо вече повече от пет години е в духовния свят, но всеки ден, когато си говорим с Надето той е с нас, както когато беше жив. Тогава двамата с него сядахме пред екрана и си говорихме с Надето по скайп. Когато с Мишо се събрахме, а после се оженихме, ние живеехме в малък апартамент на „Младост”. Надето живееше при майка си Спаска в къща на ул.”Розова долина”. Тя често ни идваше на гости и това беше празник за нас. Прегръщах я още от вратата, радвах й се, готвех любимите й ястия, разговаряхме за всичко. Тя ми се доверяваше и споделяше с мен, като с най-близък човек. И така Надето растеше и се развиваше. Завърши техникум и започна работа като чертожник. Пишеше хубави разкази, понякога и стихове. Пише и сега стихове. Имаше от таланта на баща си за вдъхновението и хубавото слово. Четеше много книги и имаше богат език, умееше добре да се изразява и разказва. Надето имаше дарба за езици. Научи перфектно английски език, учеше и италиански. Надето израсна като отговорен, решителен, почтен, справедлив и всеопрощаващ човек, на когото може да се разчита. Има много приятели, които я обичат. Прави всичко необходимо за семейството си, тя е стълб за него, отдадена му изцяло и то в чужда страна. В работата я ценят и уважават. Аз и Мишо се гордеем с нея. Надето беше красавица – синеока с красиво бяло лице, черна гъста коса, хубаво женствено тяло. Тя и сега е красива и младее много за своята възраст. Приятелите на Роби се влюбваха в нея, а той се гордееше със сестра си. Едно лято Надето прекара в Поморие при майка си. Тя лятно време живееше там с втория си съпруг Емил, който работеше в Поморие. Имала е голяма любов с един красив младеж Жоро от Поморие. Когато се завърна от Поморие Надето внезапно първо на мен съобщи, че е бременна от Жоро, който живее там. Решила беше да запази детето на голямата си любов, въпреки че бащата не го иска и няма да се женят. Беше смело решение – сама да си отгледа детето. Аз я подкрепих, щом твърдо е решила. Възхищавах се на нейната непоколебимост и смелост в решението. След това убедих и Мишо. Решихме, че въпреки всичко винаги ще я подкрепяме и помагаме когато се роди нашето внуче. Тогава владееха комунистическите норми на поведение и „морал” – че неженено момиче не трябва да ражда дете. За мен и Мишо беше голяма радост раждането на нашето внуче – Алекс. Надето още бременна му беше избрала името – Александър. Тя казваше: ”Вселената ми подсказа това име – като водач, първенец, с първата буква на азбуката.” Оказа се, че без тя да знае, нейният пра-пра-прадядо, основател на рода Кендерови още през турското робство, се е казвал Кендер /което на български е Александър/. Така че внукът ни носи името на основателя на рода Кендерови. На девети май 1988 годна се роди Алекс. Раждането протече нормално, детето беше в норма по тегло и ръст. С Мишо посрещнахме Надето пред родилния дом и най- голямата радост за нас беше да видим и прегърнем малкия си внук. Още тогава беше красиво бебе – с големи сини очи и хубав овал на лицето. С Мишо често ходехме при Надето в дома й да се радваме на малкия си внук Алекс и да наблюдаваме как расте и се развива. То беше засмяно, жизнерадостно, подвижно детенце. Надето го отглеждаше с любов и всеотдайност по всички правила на правилното гледане и възпитание. Ние я подкрепяхме и насърчавахме, въпреки трудностите. Когато малкият проходи излизахме с него на разходка в Южния парк и близката градина. Алекс много обичаше да язди „на конче” дядо си Мишо, прегръщаше го и го целуваше понякога по голото теме. Играехме си с него, радвахме му се. Това бяха щастливи часове за нас. Един ден Алекс, беше на осем или девет месеца, се разболя от вирусна заболяване с висока температура. Не позволих детето да бъде оставено в детска болница. Останах през нощта да спя при него. Лекувах го със съответни лекарства и му свалих високата температура. За няколко дни бебето оздравя. Алекс растеше добре сложен. Телцето му беше като на малък атлет – с правилна конфигурация и мускулатура. Имаше толкова красиво лице и големи сини очи, усмихнато и закачливо, че хората на улицата и в градината се обръщаха да го гледат. Имам един забележителен спомен. Тъй като Жоро отказваше бащинство, трябваше генетично да се докаже това бащинство. Жоро пристигна от Поморие. Аз и Надето заведохме малкия Алекс –той вече ходеше – в Медицинска академия за извършване на генетичната проба на баща и син. Тогава се запознах с Жоро. Той беше висок, добре сложен младеж с атлетично тяло, красиво лице с изваяни черти, хубави сини очи и черна гъста коса. Беше мълчалив и необщителен. Малкият щъкаше напред - назад, докато чакахме. Изведнъж Алекс хвана баща си за крачола на панталона и смеейки се започна да го дърпа, закача, да иска Жоро да го вземе на ръце. Но той не повдигна детето да го прегърне. Стискаше челюсти, не се помръдна. Сякаш беше учуден, смаян, не вярваше на очите си. Малките деца чувстват близостта си с някой човек, без да го осъзнават и мислят. Наблюдавах двамата. Алекс толкова много приличаше на баща си, че това беше видно за всеки. Имаше същата конструкция на тялото, и в лицето – като две капки вода - огромна прилика. Не трябваше нищо да се доказва за бащинство. То беше очевидно, за всеки, който ги погледне заедно. Жалко за Жоро. Този млад човек не знаеше каква радост, какво щастие изпуска в този живот с един такъв прекрасен син. Би могъл да поддържа връзка с детето си макар и отдалеч, от Поморие. Надето нищо не искаше от него. Въпреки, че се доказа, Надето не сложи името и фамилията на Жоро, а остави своята фамилия Кендерови, което е много по-добре. Защото фамилията Кендерови е известна, голяма и единствена в България, с основателя на рода Кендер /Александър/. Така че Алекс нищо не загуби от това не признаване на баща му. Орлин, съпругът на Надето, се грижеше за него като за свой роден син, той го отгледаше още от бебе. Чак на около пет годинки Алекс разбра за родния си баща. Но каза: „Моят татко е Орлин, аз него си го обичам”. С Мишо се преместихме да живеем на ул. Брегалница при леля Вита. Една събота през февруари 1990 година Надето доведе Алекс и го остави да пренощува в нас. Малкият си играеше с нас цяла вечер. Не можехме да се наситим да го гледаме и да му се радваме. На другия ден Надето взе Алекс и каза, че за два дни ще бъде при приятелка извън София. След 2-3 дни Надето се обади от Ню Фаундленд. Беше емигрирала с Алекс за Канада. Бяхме смаяни, не можехме да повярваме, че е за постоянно там. Но, тя винаги беше мечтала да се махне от комунистическата България и да живее в свободна страна, без комунизъм. И взела смело решение – само с един сак и дете на една година и десет месеца замина за нов, по-хубав живот в Канада. Надето с Алекс, с помощта на приятелката си Лидка се установи да живее в Торонто. При нея замина и Орлин и там се събраха, а по-късно се ожениха. Малкият Алекс растеше и се развиваше добре.Чувахме се по телефона. Надето изпращаше касетки със записи. Гледахме ги много пъти и се радвахме на нашият внук. В някои години Надето пристигаше с Орлин и Алекс, а по-късно и с братчето му – Антъни, за ваканция в София. Те отсядаха в дома на родителите на Орлин. Водехме децата на разходка в паркове, на детски площадки да си играят. Всеки ден с тях беше празник за нас. Тези броени часове и дни на срещи с Надето и семейството й бяха незабравими, радостни. Надето реши да кръсти децата си в България в католическа черква с православен обряд. Така децата ще могат да учат в престижно католическо училище с изучаване и на френски език. Алекс беше на шест години. Първо го подготвихме с изучаване на десетте божи заповеди. При монахини към католическата черква държа изпит. Беше много добре подготвен. Той е умен, паметлив, бързо запомни всичко за изпита и се представи чудесно. След това кръщенето се състоя с тържествена церемония в католическата черква Св.Йосиф и се извърши от самия източнокатолически архиепископ на България – Христо Пройков. Когато Алекс беше на тринадесет години се случи забележително събитие със съдбоносно значение. През една лятна ваканция през 2001 годна Орлин с децата бяха останали в София, а Надето вече се беше върнала в Торонто, защото отпуската й беше свършила. Орлин с Алекс беше заминал за няколко дни на Бел Мекен. Там Алекс го болял корема. Като се върнаха се уговорихме да ги видим с Мишо след обяд в дома на родителите на Орлин. Към 10 часа бях тръгнала към пощата по работа. По средата на пътя изведнъж чух гласът на Драго, почналия ми съпруг, който каза повелително, просто ми заповяда: „Върни се веднага и незабавно отиди при внуците!”. Гласът изчезна и нищо не можах да го попитам, но веднага изпълних поръчението. Върнах се вкъщи и казах на Мишо, че трябва незабавно да отидем при децата – сега към 10 и 30 часа, а не след обяд. Веднага тръгнахме към тях. Посрещна ни майката на Орлин - Ваня. Попитах къде са децата да ги видя. Тя каза, че Алекс го е болял корема цяла нощ. Веднага го прегледах. При натиск в мястото на апендикса болката беше много остра. Симптома на Ромберг беше положителен. С ужас установих, че детето има перфорирал апендикс и е нужна спешна операция. С всяка минута отлагане гнойта можеше да се разпръсне по целия корем. Детето го грозеше смъртна опасност. Незабавно закарахме Алекс в детска хирургия в „Пирогов”. Колегата го прегледа и потвърди диагнозата. Алекс беше откаран с количка направо в операционната зала и беше опериран по спешност. След операцията хирургът ни каза, че възпаленият апендикс е бил пробит. За щастие операцията беше направена навреме, гнойта е изтекла ограничено, само около апендикса и не се е пръснала в целия корем. Всичко е било изчистено. Детето беше спасено. Един час по-късно можеше да бъде фатален за него. Алекс щом излезе от опойката , аз бях до него. И той ми каза: „Ти си моята спасителка” . И до днес той ме нарича така – „Моята спасителка”. Аз всеки ден бях до Алекс в болницата, десетина дни, докато напълно се възстанови, без последствия. Четях му приключенски книги. Той беше весело, общително дете, раздаваше си играчките на другите болни деца. Ние се опознавахме и между нас вече имаше специална съдбовна връзка на духовна обич. Така Алекс беше спасен от духовния свят, от предупреждението на починалият ми съпруг Драго, който ми помагаше винаги при тежки премеждия и изпитания. Аз просто вярвах на този глас и се вслушвах в неговото предупреждение. Какво благословение е това – да си предупреден от Духовния свят за смъртна опасност на най-близък човек! С годините винаги сме поддържали връзка с любимия ми внук Алекс. Чувствата на обич са взаимни. Той порасна, сега вече е щастливо оженен за чудесна съпруга – Андра. Имат прекрасно малко дете – Доменик-Михаил. За мен винаги е празник, голяма радост, когато по скайп си говоря с него и ми показва и малкия ми правнук – Мишко. Времето и пространството нямат значение за космическата, съдбовна връзка на обич с внукът ми Алекс. Иванка Кирова
Няма коментари
