Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
03.01.2021 18:25 - ЗА ЖИВОТА МИ ВЪВ ВАРШАВА
Автор: ivankakirova Категория: Други   
Прочетен: 359 Коментари: 1 Гласове:
2


Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg
  ЗА ЖИВОТА МИ ВЪВ ВАРШАВА                                                  Понякога нещата изглеждат случайни. Но, не са. Защото целият ми живот във Варшава е съдба, Карма.      В юношеска възраст    исках да стана оперна певица. Имах хубав глас – висок колоратурен сопран. Татко ми плащаше уроци за упражняване и обработване на гласа при прочутата вокална педагожка Гизела Бернщайн. Обучавах се от 16 до 18 години и бях много напреднала – вече изпълнявах арии от известни опери. Даже с конкурс ме приеха в хора на филхармонията.    Но, татко не ми разреши да кандидатствам в Музикалната академия. И достигнах до истинското си призвание – да следвам медицина и да стана лекар.                                                  Но, пеенето винаги е било успоредно с медицината – като любимо хоби.       Най-напред като студентка пеех в известният Академичен хор. С него пътувахме и взехме участие във Виенския международен младежки фестивал.     Когато живеех във Варшава пеех като солистка в музикален състав на лекари –„Ескулап”              През есента на 1960 година вече завършвах семестриално медицина. Оставаха само стажовете в клиники и държавните изпити. През м. ноември бяхме на концертно турне с Академичния хор в различни градове на Източна Германия. Концертите ни имаха много успехи в Берлин, Дрезден, Лайпциг, Магдебург и в градове на Тюрингия.                                                                              В същото време сестра ми Роса следваше история на изкуството във Варшава. Бях си разширила  паспорта с виза за пребиваване в Полша за един месец на връщане от турнето. И така през месец декември пристигнах във Варшава. Роса ме посрещна и се настаних в една стая с нея в студентското общежитие.                                                                        Изкарахме се нея един чудесен месец декември. Разглеждах  забележителностите на Варшава, всичко беше прекрасно и ново за мен.                                                                       Отново съдбата ми даде знак. Дойде ми чудесната идея да се уреди  клиничните стажове  в течение на шест месеца да изкарам в клиниките на Медицинската академия във Варшава.        Това стана с разрешение на Министерството на културата във Варшава. В нашата легация ми удължиха паспорта за престой в Полша още шест месеца.                                                                                                 И така започна един чудесен, безгрижен, весел и щастлив период от живота ми. Карах стажовете в престижни клиники на Варшава. Следобед ходех на курс по полски език в Двореца на културата. За два месеца научих  говоримия полски език. Вечер с Роса ходехме на театър и кино. Имаше  хубави западни филми, каквито у нас нямаше. Така изучавах новите думи на хубав чист полски език. Роса превеждаше, а аз се учех. Вечер написвах 20-30 полски думи и ги научавах наизуст.             Също вечер, особено в празничните дни ходехме в студентския клуб за музика и танци „Стодола” на Старое място. Там се танцуваха луди танци, особено рок енд рол, а у нас те бяха забранени. Можеше да се диша свободно, без никой да те преследва и да докладва за теб. В Полша нямаше комунистическите забрани и лагери, каквито имаше у нас.                                                                  И така една вечер в „Стодола” с Роса пак бяхме отишли да танцуваме с наши кавалери, студенти. Не случайно дойде мой        асистент от клиника, в която стажувах  д-р Срока, който ме харесваше. Той доведе приятеля си Мирослав. Ние се запознахме с него и той цяла вечер беше непрекъснато с мен. Не ме изпускаше за нито един танц.  Ето я Кармата – той ме харесал, а и аз – него. Беше красив младеж – висок строен и снажен, добре сложен, рус със сини очи.   Той беше на 27, а аз на 25 години. Това беше началото.                                                                 И така в началото на м. май 1961 година започнахме де се срещаме почти всеки ден. Влюбвахме се все повече. Ходехме заедно из прекрасните забележителности на Варшава, паркове, дворци, на кино, на театър. Особено обичахме да се срещаме на „Старое място”- прекрасен старинен град. Често сядахме на пейка в края на града на брега на река  Висла. Оттам имаше чудесен изглед на реката и другата част на Варшава, старинния квартал „Прага” със средновековни къщи. Там седяхме прегърнати и се целувахме.                                 Толкова бяхме влюбени, че Мирек предложи да се оженим. Аз все още бях сгодена с Иван Хлебаров. Беше сложно. Трябваше да разваля годежа, да скъсам с него  и да му  върна  пръстена. И без това ние вече с него не се разбирахме. Не го обичах,  а имах чувства към него само като приятел.            Неговата ревност ме отблъсна. Баща ми и Роса, която беше в София, върнаха пръстена на майка му. Иван не е бил вкъщи. Последвало проклятие на майка му, защото оставям синът й, който е толкова влюбен в мен.                                                                                      Още се колебаех дали да се женя за Мирек и да живея във Варшава, далеч от всичките ми близки и приятели и от любимата ми София.                                                            Но, Мирек беше настоятелен. Взе нещата в ръцете си. Уреди всички формалности. Взе разрешение от епископа на Варшава за сключване на смесен брак – католик и православна. Също така разрешение от българското посолство.                                                                                   И така в началото на м. юли 1961 годна ние се венчахме  в огромната католическа катедрала „Св.Ана”на ул.”Краковске пшедмешчие”. Нямаше никой от моите близки и приятели. Малко тъжна беше тази сватба. Даже и Роса беше в София за ваканцията. Сключихме граждански брак в Българското посолство.  И днес още църковно не сме разведени с Мирек от католическия брак – не ни дават разрешение.                           Сватбата беше  малко тържество – обяд в къщата на Мирек с неговите най-близки роднини.                           През м. септември заминахме с Мирек в София. Той се запозна с родители ми и моите близки. После заминахме на почивка на море – в Балчик. Това беше меденият ни месец. Прекарахме чудесно, бяхме влюбени. Времето беше  още топло, морето също, плувахме много.  После Мирек си замина, а аз останах в София да държа държавните си изпити. През м. декември 1991 година се дипломирах. По време на изпитите се случи голяма неприятност. Бях забременяла и получих спонтанен аборт.                                                                                     През януари 1962 г. заминах за Варшава и започнах работа  в Биеланската градска болница. Тя беше новопостроена и най-модерната болница по това време. Моят избор на специалност беше да специализирам  физиотерапия и рехабилитация. Постъпих в Отделение по физиотерапия и рехабилитация и веднага започнах специализация.  Бях много добре в работата си. Шефът и колегите ми се отнасяха много добре с мен. Даваше ми се възможност бързо да напредвам в специализацията си.       Ние с Мирек живеехме в една стая на втори етаж на  вила с двор заедно с родителите на Мирек – Максимилиан и Ирена, на ул. Клечевска, близо до Биеланската гора и болницата. Те ме приеха добре, особено баща му беше много грижлив и добър към мен. Беше хубав краен квартал на Варшава, с огромна гора,  която го окръжаваше, чист и спокоен. Болницата ми беше на 10 минути, само преминавах през гората и стигах до нея.                                                                                            Мирек има две много хубави  способности, които бяха се превърнали в хоби. Беше отличен фотограф. Благодарение на него имам портрети и снимки от живота ни във Варшава и на синът ни Роби като малък.    Друга способност – беше отличен шофьор. Обичаше леките коли и цял живот, дори и сега шофираше и имаше все нови  коли.                                                                           Мирек имаше приятели, които бяха и мои приятели и живеехме задружно с тях. Събота и неделя пътувахме в близките околности на Варшава на излет. Бяхме заедно на празници. Сестрата на Мирек -  Славка и мъжът й Виехо   също ме приеха  много сърдечно и се събирахме с тях  на празници.                                                              Най-хубавото в живота ми в Полша беше политическата свобода. Тази свобода ме правеше щастлива. Никой не те преследваше за изказвания  и да те праща на „изправителен” лагер, както беше в България. Какъв ужас беше изпращането на брат ми Киро на лагер в Белене, пребиван неколкократно с избиване на зъбите. Там имаше социализъм, но по полски – демократичен социализъм, без лагери и преследване на хората за изказвания против властта.         Във Варшава имаше частни магазини за всякакви стоки, каквито у нас нямаше.                                                     Поляците са свободолюбиви, свободата е над всичко.  Те са възпитани, галантни, учтиви, любезни усмихнати. Възпитанието на малкото дете започва с думите ”моля” и „извинявам се”. И така е цял живот, независимо от образование и положение в обществото. Мъжете целуват ръка на дамите.                                                Католическата вяра у поляците е много силна. Църквата беше много посещавана. Всяка неделя сутрин цялото семейство ходехме на църква да слушаме проповедите на свещениците.                                                                Климатът във Варшава е  много дъждовен,  с облачно време, без           слънце. А зимно време с низки  минусови температури /често до -25 – 30 градуса/, много снеговалежи и заледявания. Затова много ми липсваше по-топлия и слънчев климат на София.                                            В моята работа – Отделението по физиотерапия бях приета радушно, приятелски. Началникът ми д-р Олеха се отнасяше много добре с мен. Имах добре обзаведен кабинет. Той веднага ми направи програма за специализация, изпращаше ме на курсове и за три години вече имах призната специалност.                                           Също така в празнични дни давах дежурства в Бърза помощ към болницата Те се плащаха много добре и тези пари отиваха  като вноски за строеж на апартамент до брега на Висла, от другата страна в много хубав нов квартал. Сградата беше ведомствена на болницата. И така с работата всичко беше добре. Чувствах се полезна, удовлетворена, уважавана.                   Освен това започнах да пея в музикален състав от лекари –„Ескулап”. Това беше като втора  професия и то много добре платена. Понякога получавахме за един концерт колкото една заплата на лекар. Бяхме четирима солисти и малък оркестър – пиано, две китари, тромпет,  саксофон и ударни инструменти. Концертите ни имаха много голям успех във Варшава и други градове. Бяхме много популярен състав, известни, пишеха във вестниците за нас. Харесваха се моите песни и изпълнение. Винаги имах много аплодисменти, изпълнение „на бис” и  получавах цветя. Имах и обожатели, които идваха на всеки концерт, подаряваха ми цветя.  Особено настоятелни бяха един журналист, който пишеше за нашите концерти, и директора на Варшавския исторически музей. Аз обаче не им давах повод за флирт, нали бях омъжена. Не допусках нищо друго, освен целуване на ръка, възторжени изявления и комплименти.                                                                                       Нашият музикален състав имаше много успешно турне в Източна Германия – Берлин, Лайпциг, Дрезден, Магдебург, градове в Тюрингия.  В голяма берлинска болница не достигаха лекари и ни предложиха да ни наемат с огромни за времето заплати – освен като лекари и като музиканти.  Музикалният състав щеше да е към болницата. С една двойна заплата можехме да си купим трабант. Но, ние не се съгласихме. Всичките от състава бяхме семейни и не можехме да устроим и семействата си  в Берлин. Концертите ни имаха огромен успех, писаха по вестниците за нас, имаше интервюта и пр. Но се върнахме отново във Варшава.                                         Около една година не можех да забременея. Най-сетне забременях, но трябваше да лежа в болница един два месеца за задържане на плода.  После бременността вървеше нормално и Роби се роди на шести юни 1963 година.                                                                                                          Мирек имаше чувство за хумор, и хубавите качества на поляците:  свободолюбие, галантност, учтивост, любезност добро възпитание, които много ценях у него. Но, нещата с Мирек и мен не вървяха добре. Не се разбирахме по характер. Освен това ме измъчваше носталгия, много ми липсваше София, България, моите близки и роднини.                                                                                             Отношенията ни с Мирек постепенно се влошиха. Капката преля, когато той много ме беше огорчил. Така че аз наех квартира и се изнесохме с майка ми, която беше дошла от София да гледа детето. Роби беше на шест-седем месеца, когато се разделихме с Мирек. Той искаше да се върна при него, много настояваше.  Убеждаваше ме, че няма да се повтори неговото поведение, което ме беше огорчило, искаше ми прошка. Простих му и се върнахме с майка ми в домът ни заедно с родителите на Мирек                                                                                 И така до  края на м. юли 1964 година Роби беше на     една година и един месец, когато Мирек подписа декларация, че е съгласен детето да бъде изведено от Полша и да замине в България на курорт. Защото Роби беше полски гражданин.                                                         Заминахме за София с майка ми и детето.  Уредихме карти за почивка на морето в курорт до с. Сарафово. Времето беше чудесно. Роби много обичаше да джапа в морската вода, пищеше от радост. Беше месец август. Отпуската ми свърши, аз се върнах във Варшава, но без Роби. Имах тайното намерение да се разделя и разведа с Мирек и детето да остане при мен, под мое попечителство. Мирек и родителите му бяха много възмутени, че съм оставила детето при родителите си в София.                                                                                                              През м. декември 1964 година аз заминах в София за операция на майка ми от миома. Това беше удобен случай да напусна Мирек, Варшава и работата си. След като се установих с Роби в София  и започнах работа, напуснах работата си във Варшава.                                                            И така бяхме разделени с Мирек, но той не ми даваше развод, докато детето стана на пет години. Тогава Мирек се съгласи, защото живееше вече с Барбара, неговата втора съпруга, лекар / а по-късно и професор/, която беше забременяла със синът им Михаил.                                                                                                               Аз имам голям грях към Мирек.  Защото го лиших от синът му, който беше под мое попечителство и живееше в София. Мирек много рядко можеше да го вижда – през лятото в отпуската си.                                                   И така животът ми във Варшава беше  и с прекрасни преживявания, но и с тежки моменти и страдания от един несполучлив брак.                                       Пребиваването  ми във Варшава беше прекрасно  в началото - с голямата ни любов между Мирек и мен. Имаше политическа свобода, нямаше терора и социалистическия гнет както в България. Гледахме западни филми, театри с пиеси, културен живот на високо ниво. Варшава с прекрасните дворци, паркове, старинна чест,  кафенета, частни магазини беше прекрасен град. Имаше всичко на пазара.  Около Варшава имаше частни градини, в които се отглеждаха зеленчуци, ябълки, ягоди, малини и пр.                                          Аз бях много добре материално – печелех много пари, което после в България никога не съм имала. Понякога не знаех точно колко пари имах в  чантата си. Имах прекрасна работа а колегите ме уважаваха и подкрепяха   и много добра специализация.                           Мирек  работеше като инженер в железопътна фирма. Живеехме и се хранехме заедно с майка му и баща му. Те се държаха много добре с мен. Често аз приготвях български ястия, които те много харесваха.       Но, съдбата ми е такава, че трябваше да се върна в България.  Имам голям грях към Мирек, че измъкнах тайно детето ни без намерение да го връщам във Варшава. Той страдаше за него. И въпреки, че сега вече ми е простил, аз се чувствам виновна    и пред Мирек и пред Роби.                                                                                                           Разводът трябваше да се извърши във Варшава. Делата се водеха около 20 дни. Лесно получихме развод, но втората част беше трудна - за родителските права. Натежа в моя полза изказването на Максимилиан, който беше откровен и почтен  - каза, че добре се грижа за синът си и като лекар и като майка. И така дадоха родителските права на мен. Мирек трябваше да плаща 30 лева месечна издръжка. Това той правеше редовно. Аз заявих, че изцяло поемам грижата за Роби за всичко. През 1968 година се разведохме.                                                         Представям си колко е страдал Мирек за детето си, което не можеше да вижда и да общува с него, да гледа как расте, да се грижи за него. А тогава нямаше скайп, нито даже и телефонни връзки, а връзка само с писма.   Чак през лятото на 1966 година,  /Роби беше на три години/, в София пристигнаха с кола  Мирек, Ирена и Максимилиан  за две седмици да видят детето. Много му се радваха. Беше красиво дете. Със семейството на Мирек се виждахме всеки ден да общуват с детето. Особено хубав празник беше, се качихме със  баща му, майка му и Мирек  и Роби с лифта до Копитото и ходихме до хижа „Момина скала”. Показах им също така забележителностите на София.                                                            Срещите на Роби и Мирек бяха много редки. Когато Роби беше на пет години Мирек дойде в София да го види.                                                                                                   После чак  когато Роби беше на шестнадесет години реших, че той  трябва малко да опознае баща си,  баба Ирена и дядо Максимилиан. През лятото заминахме с Роби във Варшава за двайсетина дена. Установихме се в студентско общежитие. Виждахме се всеки ден с Мирек  и родителите му. Много голяма радост беше за тях, а също за Роби и мен. Много добре ни посрещаха.                                 След като Роби завършваше полска филология отиде за два месеца на стаж във Варшава. Тогава също е могъл да общува с баща си.                                                                      Но, най-хубави спомени имам, когато през 2010 година през лятото заминахме с Роби на гости при приятелката ми Донка във Варшава за около двайсет дни. Ходехме често на обяд или вечеря в дома на Мирек, а той идваше също и  при Донка. Взимаше ни с колата си и ни развеждаше из Варшава и околностите.                 Така също се запознахме и със сестрата на Роби - Агниешка и с жена му Башиа. Тя ни посрещаше много сърдечно, угощаваше ни с полски специалитети, говорехме си дълги часове. Агниешка също ни развеждаше с колата си из Варшава и в околностите. Разхождахме се с нея, а също с Мирек. Той ни заведе до вилата на ул.Клечевска, за да види Роби къде се е родил,  и къде сме живели. Също до Биеланската гора, където като бебе растеше и се развиваше добре.                                      Това са части от моите спомени за живота ми във Варшава  -  и прекрасни и понякога трудни. Но, в четирите млади години /от 25 – до 29 / живот в Полша бях живяла възторжено, радостно, щастливо, хубаво, разнообразно, чудесно, но понякога  с тъга и носталгия.   И това е съдба, която в моя живот  трябваше да изживея.                                                                                                                                                                     Иванка Кирова.                                                                                                                                                             



Гласувай:
2



Следващ постинг
Предишен постинг

1. rosiela - Четох с интерес.
03.01.2021 19:39
Много добре познавам манталитета на поляците. Дано не сте им казали, че сте работили в Коми, че страшно мразят руснаците, ама страшно.
цитирай
Търсене

За този блог
Автор: ivankakirova
Категория: Други
Прочетен: 895889
Постинги: 849
Коментари: 119
Гласове: 621
Архив
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031