Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
21.01.2021 11:14 - МОЯТА КАТАСТРОФА
Автор: ivankakirova Категория: Други   
Прочетен: 423 Коментари: 1 Гласове:
3

Последна промяна: 21.01.2021 11:16

Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg
 МОЯТА КАТАСТРОФА

 

Беше свежа и приятна утрин на шести август 1976 година. Началото на един фатален ден за мен и съпругът ми!

В осем и тридесет часа спешно ме повикаха да окажа бърза помощ на място на работник затиснат под дърво в гората. Най-сетне, след много настояване вместо линейка ни бяха снабдили с нов руски джип. Потеглихме аз, д-р Сапарева, която щеше да ми помага, а на волана беше млад двадесетина годишин, неопитен, наскоро назначен шофьор.

Излязохме на главния  път  в посока към сечището в тайгата, където се намираше пострадалия. Шофьорът караше много бързо, самонадеян и с голямо самочувствие, че  линейката има предимство и всички трябва да ни правят път.

 Но пътят беше еднопосочен и при разминаване едната кола трябваше да отбие встрани от двете бетонни ленти, по които минаваха колелетата. Извън полосите цялата останала част от пътя беше пясъчна почва. Шофьорът караше с максимална скорост. Няколко пъти го предупреждавах настоятелно да намали скоростта:

 ”Веднага намали скоростта, разбери – по този път трудно се разминаваме с други коли, нищо че сме линейка не разчитай на предимството! За да окажем бърза помощ на ранения – ние трябва да стигнем там живи”! Сякаш имах някакво предчувствие.

Шофьорът уж намаляваше скоростта при всяко предупреждение, но скоро пак  се поддаваше на желанието си да кара бързо и натискаше газта до край.

Той караше толкова бързо, че не успя изобщо да намали скоростта, когато изведнъж, за секунди - видяхме срещу нас да лети с голяма скорост грамаден камьон – лесовоз, натоварен догоре с дървени трупи.

Изкрещях “Намали скоростта и отбий от пътя встрани, за да се разминем”! Младежът се опита да излезе   встрани на пътя, но при голямата скорост, която той не можа да намали изведнъж видяхме, че връхлитаме челно в огромния лесовоз.

Всичко стана за един миг – чу се страшен трясък, изпитах жестока болка  и  . . . тъмнина, повече нищо не помня!

До шофьора седеше д-р Сапарева, а аз бях на задната седалка зад него. От силния удар в главата съм изпаднала в кома със сътресение на мозъка и контузия на главата. При удара съм се свлякла между седалките, където освен удара в главата, от счупените стъкла са били насечени ръцете и лицето ми. Левият ми крак е бил тежко наранен.  Всички тъкани под коляното отпред са били срязани и размачкани до костта.

 Това се дължеше на ужасно некадърната конструкция на руския джип. Отзад седалката на шофьора нямаше тапицерия, а представляваше лист ламарина, който в долния край беше с остър ръб, съвсем като гилотина. И точно тази “гилотина” без малко да ми ампутира крака, но го беше отрязала наполовина – цялата предна част. Всички кръвоносни съдове отпред на крака са били срязани и се е получил много голям кръвоизлив.

Бях спасила много хора тук в Благоево, някои от тях – в клинична смърт. Но ето, че сега е трябвало да спасяват мен, тъй като аз съм била най-тежко ранената. Шофьорът и д-р Сапарева бяха с късмет – леко пострадали. Той е бил с натъртени ребра и синини по гърдите от волана, а тя - със синини, охлузвания и малки рани от счупеното стъкло. И двамата са били в съзнание.

Спешно са извикали колегите  ми д-р Темелков и д-р Атанасов да ни оказват бърза помощ. След това ми казаха, че страшно са се изплашили за мен. Страхували се, че черепът ми е счупен, а страшните разкъсани и размачкани тъкани на крака ми с голям артериален кръвоизлив ги е разтревожил много поради опасност от ампутация. Сложили ми кръвоспираща  превръзка на крака и ме закарали в болницата в Усогорск.

Единият от колегите беше заминал да окаже медицинска помощ на затиснатия от дървото дървосекач, когото ние бяхме потеглили да спасяваме. Той също бил докаран в болницата. Но за щастие работникът беше много по-леко ранен от мен, имаше две счупени ребра и след няколко дни беше изписан с обездвижваща превръзка на гръдния кош, без увреждания на белия дроб.

През  този, наистина фатален за мен ден, лошият ми късмет продължаваше.Вместо отличният хирург д-р Стрезов, който правеше чудеса с много тежки и сложни операции, и успяваше да спаси много хора, главният лекар на болницата се е наложил той да ме оперира. Шефът на болницата беше съвсем неспособен хирург, който е бил партиен секретар на болницата в Червен бряг и въобще не е практикувал хирургия, а само партийна дейност в БКП.

 Грубият, червендалест и дебел мъж, който приличаше повече на касапин, отколкото на хирург, имаше голямо самочувствие. Той считаше, че съм имала “честта” самият главен лекар да ме оперира.

 Когато този самозван и некадърен хирург работеше без опойка върху раненият ми крак, замалко дойдох в полусъзнание от ужасната, неописуема болка. Помня, че изпищях и изкрещях:

”Моля те сложи ми опойка, усещам болката”! Но той не ми обърна внимание. Чух го да казва на сестрата: “Къде сега ще се мотая да слагам опойка, тя е в кома”!

 Той продължи да ме касапи на живо и аз отново съм изпаднала в кома.

На другият ден д-р Стрезов ми свали кървавата превръзка  и изохка от ужас:

 ”О, Господи! Д-р Кирова по-лоша операция не съм виждал! Как можа да се случи точно на тебе - шефът да се упражнява да оперира и така да те обезобрази. Дори един студент по-добре щеше да се справи. Като е главен лекар – да си гледа административната работа – трябва да му забранят да оперира! Погледни – той е оставил всички смачкани тъкани, които са мъртви, започнали са да почерняват и ще отпадат постепенно една подир друга. Сега вече нищо не може да се направи. Раната няма да зарастне първично. Ще има много да страдаш и да търпиш болки, докато дълги месеци тези некръвоснабдени тъкани се отстраняват с кюретиране и раната ще бъде отворена. Ще се наложи вероятно и операция за пластика на кожа, защото големият дефект трабва да се покрие. А виж само как е зашил кожата – с едри нескопосани бодове и разръфани крайща, от които ще имаш лоши сраствания и голям белег. С извинение зашил те е като козиняв чувал! Дано да не съм прав, не искам да те плаша, но ти трябва да знаеш истината”!

Но за съжаление д-р Стрезов се оказа прав. Последствията от ужасно нескопосната операция бяха, че изтърпях много болки от постоянното издълбаване до надкосницата на почерняващи мъртви тъкани  в незатворената огромна рана, което продължи близо половин година.

След катастрофата заминах за България и лечението на крака ми продължи в Клиниката по изгаряния в “Пирогов”. Правеха ми многократно кюретиране на почерняващите тъкани и шест пъти покриваха раната с присадки на кожа, но те отпадаха, защото не се прихващаха, поради лошо кръвоснабдяване.

Най-сетне постепенно смачканите тъкани бяха изкюретирани, създаде се ново кръвоснабдяване и раната се затвори. Под коляното цялата предна част на крака беше с един грозен, обезобразяващ белег, тъканите прирастнаха направо върху надкосницата и той изглеждаше като пресечен на две части. Кръвообращението на крака от коляното надолу е силно затруднено и досега той се подува и е винаги студен.

Като последствие изкарах също и един тежък тромбофлебит на лявата подбедрица с много висока температура, силен отток и зачервяване. Това бяха усложненията и трайните последствия от катастрофата и лошата операция след нея.

Сега се връщам отново на съдбоносния ден – шести август 1976 година.

Първото нещо, което видях, когато дойдох в съзнание беше лицето на съпруга ми Драго, по което се стичаха сълзи. Той ме държеше за превързаната, наранена от стъклата ръка и нещо успокоително ми говореше.

Правили ми снимка на черепа, преглеждал ме и неврохирург и му казали, че за щастие нямам счупване на черепа, нито вътречерепен кръвоизлив. Но съм имала тежко сътресение и контузия на мозъка, и не се знае какви ще са последствията от тях. Зависи кога и как ще  изляза от комата.

Когато дойдох в съзнание Драго се усмихна през сълзи и искаше нещо да ме пита. Но аз бях в полусъзнание до следващата сутрин и помня само някакви откъслечни изречения, които съм говорила. Знаех, че съм претърпяла катастрофа, спомних си страшния миг на сблъсъка, но не можех още да осъзная какво ми е, освен много острата болка в крака ми.

Помня, че попитах Драго колко е часът и той ми каза, че е 9 часа вечерта. Повече от дванадесет часа съм била в кома. Бяха още белите нощи, слънцето светеше ярко през отворения прозорец на болничната стая. Но беше валял силен дъжд.

 Изведнъж погледнах, че Драго е целият мокър и трепери от студ, а можеби също и от вълнение. Каза ми:

”Ох слава Богу – ти дойде в съзнание и говориш! Значи ще се оправиш. Така ме уплаши, толкова ме беше страх, че ще си отидеш и ще ни оставиш с Рашо сами (така наричаше Роберт)”.

 Полу-унесена, като през тъмна завеса чувах  сякаш отдалече плътния му, топъл глас:

”Моля те Господи, нека жена ми се оправи, няма да го преживея, ако нещо се случи с нея. Аз съм виновен, че я доведох в Коми, тя не искаше да идва”!

По едно време късно вечерта дойдох отново в съзнание и казах на Драго веднага да се прибира вкъщи, защото целият е мокър и ще се простуди. Пък и Роби е сам и се тревожи също за мене, да се прибира и да го успокои а да дойде утре сутрин. Нали вижда, че нищо по-лошо не може да стане до утре, аз ще лежа, няма да ставам. Той ме послуша и си замина за  Благоево.

Днес, разглеждайки отново, ретроспктивно онези години прекарани в Коми, осъзнавам, че катастрофата е била съдбовно изпитание за мен. Тя бележи поврат, нов период в живота ми. Това изпитание и последвалите събития ме доведоха до търсене и намиране на моят път за духовно обучение и развитие.

 


 

 

 

 

МОЯТА КАТАСТРОФА

 

Беше свежа и приятна утрин на осми август 1976 година. Началото на един фатален ден за мен и съпругът ми!

В осем и тридесет часа спешно ме повикаха да окажа бърза помощ на място на работник затиснат под дърво в гората. Най-сетне, след много настояване вместо линейка ни бяха снабдили с нов руски джип. Потеглихме аз, д-р Сапарева, която щеше да ми помага, а на волана беше млад двадесетина годишин, неопитен, наскоро назначен шофьор.

Излязохме на главния  път  в посока към сечището в тайгата, където се намираше пострадалия. Шофьорът караше много бързо, самонадеян и с голямо самочувствие, че  линейката има предимство и всички трябва да ни правят път.

 Но пътят беше еднопосочен и при разминаване едната кола трябваше да отбие встрани от двете бетонни ленти, по които минаваха колелетата. Извън полосите цялата останала част от пътя беше пясъчна почва. Шофьорът караше с максимална скорост. Няколко пъти го предупреждавах настоятелно да намали скоростта:

 ”Веднага намали скоростта, разбери – по този път трудно се разминаваме с други коли, нищо че сме линейка не разчитай на предимството! За да окажем бърза помощ на ранения – ние трябва да стигнем там живи”! Сякаш имах някакво предчувствие.

Шофьорът уж намаляваше скоростта при всяко предупреждение, но скоро пак  се поддаваше на желанието си да кара бързо и натискаше газта до край.

Той караше толкова бързо, че не успя изобщо да намали скоростта, когато изведнъж, за секунди - видяхме срещу нас да лети с голяма скорост грамаден камьон – лесовоз, натоварен догоре с дървени трупи.

Изкрещях “Намали скоростта и отбий от пътя встрани, за да се разминем”! Младежът се опита да излезе   встрани на пътя, но при голямата скорост, която той не можа да намали изведнъж видяхме, че връхлитаме челно в огромния лесовоз.

Всичко стана за един миг – чу се страшен трясък, изпитах жестока болка  и  . . . тъмнина, повече нищо не помня!

До шофьора седеше д-р Сапарева, а аз бях на задната седалка зад него. От силния удар в главата съм изпаднала в кома със сътресение на мозъка и контузия на главата. При удара съм се свлякла между седалките, където освен удара в главата, от счупените стъкла са били насечени ръцете и лицето ми. Левият ми крак е бил тежко наранен.  Всички тъкани под коляното отпред са били срязани и размачкани до костта.

 Това се дължеше на ужасно некадърната конструкция на руския джип. Отзад седалката на шофьора нямаше тапицерия, а представляваше лист ламарина, който в долния край беше с остър ръб, съвсем като гилотина. И точно тази “гилотина” без малко да ми ампутира крака, но го беше отрязала наполовина – цялата предна част. Всички кръвоносни съдове отпред на крака са били срязани и се е получил много голям кръвоизлив.

Бях спасила много хора тук в Благоево, някои от тях – в клинична смърт. Но ето, че сега е трябвало да спасяват мен, тъй като аз съм била най-тежко ранената. Шофьорът и д-р Сапарева бяха с късмет – леко пострадали. Той е бил с натъртени ребра и синини по гърдите от волана, а тя - със синини, охлузвания и малки рани от счупеното стъкло. И двамата са били в съзнание.

Спешно са извикали колегите  ми д-р Темелков и д-р Атанасов да ни оказват бърза помощ. След това ми казаха, че страшно са се изплашили за мен. Страхували се, че черепът ми е счупен, а страшните разкъсани и размачкани тъкани на крака ми с голям артериален кръвоизлив ги е разтревожил много поради опасност от ампутация. Сложили ми кръвоспираща  превръзка на крака и ме закарали в болницата в Усогорск.

Единият от колегите беше заминал да окаже медицинска помощ на затиснатия от дървото дървосекач, когото ние бяхме потеглили да спасяваме. Той също бил докаран в болницата. Но за щастие работникът беше много по-леко ранен от мен, имаше две счупени ребра и след няколко дни беше изписан с обездвижваща превръзка на гръдния кош, без увреждания на белия дроб.

През  този, наистина фатален за мен ден, лошият ми късмет продължаваше.Вместо отличният хирург д-р Стрезов, който правеше чудеса с много тежки и сложни операции, и успяваше да спаси много хора, главният лекар на болницата се е наложил той да ме оперира. Шефът на болницата беше съвсем неспособен хирург, който е бил партиен секретар на болницата в Червен бряг и въобще не е практикувал хирургия, а само партийна дейност в БКП.

 Грубият, червендалест и дебел мъж, който приличаше повече на касапин, отколкото на хирург, имаше голямо самочувствие. Той считаше, че съм имала “честта” самият главен лекар да ме оперира.

 Когато този самозван и некадърен хирург работеше без опойка върху раненият ми крак, замалко дойдох в полусъзнание от ужасната, неописуема болка. Помня, че изпищях и изкрещях:

”Моля те сложи ми опойка, усещам болката”! Но той не ми обърна внимание. Чух го да казва на сестрата: “Къде сега ще се мотая да слагам опойка, тя е в кома”!

 Той продължи да ме касапи на живо и аз отново съм изпаднала в кома.

На другият ден д-р Стрезов ми свали кървавата превръзка  и изохка от ужас:

 ”О, Господи! Д-р Кирова по-лоша операция не съм виждал! Как можа да се случи точно на тебе - шефът да се упражнява да оперира и така да те обезобрази. Дори един студент по-добре щеше да се справи. Като е главен лекар – да си гледа административната работа – трябва да му забранят да оперира! Погледни – той е оставил всички смачкани тъкани, които са мъртви, започнали са да почерняват и ще отпадат постепенно една подир друга. Сега вече нищо не може да се направи. Раната няма да зарастне първично. Ще има много да страдаш и да търпиш болки, докато дълги месеци тези некръвоснабдени тъкани се отстраняват с кюретиране и раната ще бъде отворена. Ще се наложи вероятно и операция за пластика на кожа, защото големият дефект трабва да се покрие. А виж само как е зашил кожата – с едри нескопосани бодове и разръфани крайща, от които ще имаш лоши сраствания и голям белег. С извинение зашил те е като козиняв чувал! Дано да не съм прав, не искам да те плаша, но ти трябва да знаеш истината”!

Но за съжаление д-р Стрезов се оказа прав. Последствията от ужасно нескопосната операция бяха, че изтърпях много болки от постоянното издълбаване до надкосницата на почерняващи мъртви тъкани  в незатворената огромна рана, което продължи близо половин година.

След катастрофата заминах за България и лечението на крака ми продължи в Клиниката по изгаряния в “Пирогов”. Правеха ми многократно кюретиране на почерняващите тъкани и шест пъти покриваха раната с присадки на кожа, но те отпадаха, защото не се прихващаха, поради лошо кръвоснабдяване.

Най-сетне постепенно смачканите тъкани бяха изкюретирани, създаде се ново кръвоснабдяване и раната се затвори. Под коляното цялата предна част на крака беше с един грозен, обезобразяващ белег, тъканите прирастнаха направо върху надкосницата и той изглеждаше като пресечен на две части. Кръвообращението на крака от коляното надолу е силно затруднено и досега той се подува и е винаги студен.

Като последствие изкарах също и един тежък тромбофлебит на лявата подбедрица с много висока температура, силен отток и зачервяване. Това бяха усложненията и трайните последствия от катастрофата и лошата операция след нея.

Сега се връщам отново на съдбоносния ден – шести август 1976 година.

Първото нещо, което видях, когато дойдох в съзнание беше лицето на съпруга ми Драго, по което се стичаха сълзи. Той ме държеше за превързаната, наранена от стъклата ръка и нещо успокоително ми говореше.

Правили ми снимка на черепа, преглеждал ме и неврохирург и му казали, че за щастие нямам счупване на черепа, нито вътречерепен кръвоизлив. Но съм имала тежко сътресение и контузия на мозъка, и не се знае какви ще са последствията от тях. Зависи кога и как ще  изляза от комата.

Когато дойдох в съзнание Драго се усмихна през сълзи и искаше нещо да ме пита. Но аз бях в полусъзнание до следващата сутрин и помня само някакви откъслечни изречения, които съм говорила. Знаех, че съм претърпяла катастрофа, спомних си страшния миг на сблъсъка, но не можех още да осъзная какво ми е, освен много острата болка в крака ми.

Помня, че попитах Драго колко е часът и той ми каза, че е 9 часа вечерта. Повече от дванадесет часа съм била в кома. Бяха още белите нощи, слънцето светеше ярко през отворения прозорец на болничната стая. Но беше валял силен дъжд.

 Изведнъж погледнах, че Драго е целият мокър и трепери от студ, а можеби също и от вълнение. Каза ми:

”Ох слава Богу – ти дойде в съзнание и говориш! Значи ще се оправиш. Така ме уплаши, толкова ме беше страх, че ще си отидеш и ще ни оставиш с Рашо сами (така наричаше Роберт)”.

 Полу-унесена, като през тъмна завеса чувах  сякаш отдалече плътния му, топъл глас:

”Моля те Господи, нека жена ми се оправи, няма да го преживея, ако нещо се случи с нея. Аз съм виновен, че я доведох в Коми, тя не искаше да идва”!

По едно време късно вечерта дойдох отново в съзнание и казах на Драго веднага да се прибира вкъщи, защото целият е мокър и ще се простуди. Пък и Роби е сам и се тревожи също за мене, да се прибира и да го успокои а да дойде утре сутрин. Нали вижда, че нищо по-лошо не може да стане до утре, аз ще лежа, няма да ставам. Той ме послуша и си замина за  Благоево.

Днес, разглеждайки отново, ретроспктивно онези години прекарани в Коми, осъзнавам, че катастрофата е била съдбовно изпитание за мен. Тя бележи поврат, нов период в живота ми. Това изпитание и последвалите събития ме доведоха до търсене и намиране на моят път за духовно обучение и развитие.

 


 

 

 

 

 

 

     

  

 

       



Гласувай:
3



Следващ постинг
Предишен постинг

1. nedovolen - Какво да ти кажа. Преживяла си мн...
21.01.2021 17:11
Какво да ти кажа. Преживяла си много.
В пасажа за руския джип, мен лично ме е спасявал много пъти. Как и кога,ще стане дълго.
Като последен директор на ГПП Междуреченск, имаше само един смъртен случай. Момче на 24г в тайгата. Рине сняг, секача поваля бор, той тръгва в неправилната посока и край. Някъде от Михайловградко.Дълга тема.
Така беше, сега не е, но гинат повече хора.
Значи, всички мои коментари са с усмивка. Сега (+)

цитирай
Търсене

За този блог
Автор: ivankakirova
Категория: Други
Прочетен: 895233
Постинги: 849
Коментари: 119
Гласове: 621
Архив
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031