Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
25.01 18:30 - ПО РЪБА НА НАДЕЖДАТА
Автор: ivankakirova Категория: Други   
Прочетен: 374 Коментари: 0 Гласове:
0

Последна промяна: 25.01 18:32

Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg
 ПО РЪБА НА НАДЕЖДАТА

 

От момента, в който се появи подозрението за рак в белите дробове на Драго, се люшках между надежда и отчаяние. Сякаш вървях по ръба на пропаст изпълнена с отчаяние, но да вървя по ръба ме крепеше единствено крехката надежда, че не сме сигурни в диагнозата. При по-специализирани изследвания може да се окаже, че е вид доброкачествен тумор. Нашата диагноза беше поставена само върху рентгенова снимка.

Като дете имах голямо желание да ставам актриса. Заедно с децата от махалата превръщахме детски приказки в пиески и аз бях, както режисьор, така и изпълнител на трудните роли. В някой двор слагахме пейки, опъвахме въже и на него простирахме чаршафи вместо завеси. Децата от близките улици, нашите братя и сестри, а и по някой родител бяха ентусиазираните ни зрители. Но постепенно детското желание се изпари и станах лекар.

Сега обаче, ми се налагаше да бъда актриса в живота и да изпълнявам много трудна роля. Нито за миг, нито денем, нито нощем не трябваше да показвам моето движение по ръба на прапастта на отчаянието. Трябваше да изглеждам както обикновено - весела, оптимистична, пълна с надежди за бъдещето.

 Драго не трябваше да се усъмни, че нещо страшно ме тревожи. Той се беше излекувал от пневмонията и беше щастлив, че не сме вече в болница, а в нашия хубав, уютен дом сред приятели, които постоянно идваха и се стараеха не само да ни помагат, но и да поддържат весело настроение, за да не се чувстваме болни. Освен д-р Темелков и д-р Стрезов никой не знаеше за сериозните опасения, че Драго има рак.

Всъщност сега външно изглеждаше, че аз съм много по-болна от Драго и той много се тревожеше за мене. След катастрофата кракът ми беше много зле – раната беше отворена и непрекъснато се отделяха от нея секрети и некротични /мъртви/ тъкани. Кракът беше подут, синкаво-червен, с много затруднено кръвообращение. Имаше опасност от тромбофлебит и по цял ден трябваше да лежа с крак  вдигнат високо на възглавници.

По това време се провеждаха изпити за шофьори. Аз бях изкарала курса. За да отвлека вниманието си от черните мисли реших както съм в това състояние да се подготвя и явя на изпитите.

 Драго ми казваше: “Абе, момиче, ти луда ли си, как ще държиш изпит с този крак? Та ти не можеш да стъпиш на него без болка, ходиш едва, едва – а искаш да шофираш и то за изпит? Къде се е видяло ранена, куца шофьорка с бастун? Нека кракът ти  да оздравее, има време  нали сме тук, можеш да се явиш  на следващия изпит”.

Щом погледнех веселият и закачлив мъж, с вечното му чувство за хумор и в най-тежките моменти – нещо ме пререзваше и за да не се издам или влизах в неговия шеговит тон, или се правех на сърдита.

 Но, постоянната мъка ме изяждаше отвътре и получих болки в стомаха, като при язва. Как да накарам Драго да си заминеме за България, за да може час по-скоро да се установи точната диагноза на неговия тумор?

 А имаше редица причини, които можеха да спомагат за поява на рак в белите дробове на Драго. Той беше работил две  години като войник  в урановите мини в Бухово. Тук, в Коми беше установено, че поради особените електромагнитни аномалии на полярния климат и тежките условия на работа на открито, ракът у   работниците  се среща много по-често,  в сревнение с други климатични райони.  И Драго работеше тежка работа на открито. А на всичкото отгоре той беше страстен пушач още от пуберитета. Вечно беше с цигара в устата, даже понякога заспиваше с нея и всичките ни завивки и чаршафи бяха с дупки от паднали запалени цигари. Пушеше по три кутии на ден. Пушенето му беше станало втора природа и въпреки, че беше човек със много силна воля, не можеше да се пребори с този ужасен навик.

 Какви ли усилия не бяхме положили и аз и синът ми Роберт да го убедим да се откаже  от  този порок, но без резултат. Казваше ми с неговия вечен, понякога черен хумор: „Мила моя не се страхувай за мен, аз съм здрав и силен, най-много да умра млад и красив и така да ме запомниш, а не като  някой  сбръчкан  старец”!

Всичко това се въртеше денонощно в главата ми, а аз лежех безпомощно на леглото и нищо не можех да предприема.

Затова взех решение, че трябва да си заема умът с други мисли, за да издържа в тази неизвестност докато стане възможно да заминем за България. Трябваше известно време кракът ми да се възстанови дотолкова, че да няма опасност от тромбофлебит,  да мога да ходя, да излизам навън, макар и с бастун. През това време трябваше да убедя мъжът ми, че заминаването ни в София е неотложно и абсолютно необходимо.

И така реших да се явя на изпити за шофьор, въпреки че хич не ми беше до тях. Нямах особено желание да ставам шофьор, някак не ми се отдаваше. Не беше удоволствие за мен да шофирам, а по-скоро – задължение.

С Драго имахме скромни мечти – след като изплатим дълговете си по къщата, с парите от работата си в Коми  да   купим “Москвич”.

Когато се готвех за теоретичните изпити всъщност проверявах като лекар състоянието си след контузията и сътрасението на мозъка вследствие на катастрофата. Наред с всички трагични неща, които ни се случиха – се оказа, че бързо се възстановявам  след състоянието на кома. Паметта ми за нови познания беше много добра. Все още ми се губеха някои минали събития, но и те постепенно се възвръщаха.

 Явих се на теоретичните изпити и ги взех с отличен, нямах нито една грешка.

Руските инструктори от изпитната комисия за получаване на шофьорска книжка бяха строги, взискателни и трудно пускаха някой да вземе особено практическия изпит.

 Но, сега те бяха смаяни от моята дързост. Такова чудо не бяха виждали. Докторката – инвалид с отекъл, бинтован крак, с пантоф и едва пристъпваща с бастун имаше кураж да се явява на най-трудния – практическия изпит по шофиране,  на  който  първия път почти деветдесет процента от кандидатите биваха скъсани!

Имах една молба към тях – да не проявяват снисхождение към моята инвалидност, но да извършвам всички манипулации по-бавно. След кратко съвещание насаме те се съгласиха да ме допуснат на изпит – и без това са били сигурни, че ще ме скъсат.

 Изпитваха ме по всички правила: вкарване в гараж, заден ход, спиране и потегляне по стръмнина, остри завои и т.н. Бях много спокойна и старателна, но не ме интересуваше дали ще получа книжка, защото наистина не бях особено запалена да ставам шофьор. Това беше най-малката ми грижа сега.

 Но за очудване на комисията и неочаквано за мен – не допуснах грешка при изпита и те се принудиха да ми дадат шофьорска книжка. Както разбрах по-късно дълго са коментирали моя изпит като необикновено събитие.

След сериозно лечение с няколко антибиотика пневмонията на Драго постепенно отзвуча. При прегледа на рентген в болницата в Усогорск се оказа, че пневмоничното огнище около тумора се е разнесло, но туморната сянка си стоеше в същия размер. Той имаше нездрав жълтеникав цвят на лицето, кашлица, отпадналост, намален апетит. Той не можеше да скрие това, въпреки че твърдеше колко е добре и нищо му няма.

С д-р Стрезов решихме да му кажем, че има хронична пневмония  и се налага лечение и възстановяване в България. Драго не щеше и да чуе:

”Как така ще ме връщате в България? Вие тук лекувате толкова тажки случаи, та с една пневмония ли не можета да се справите”?

 Убеждавахме съпругът ми, че климатът тук е много суров, че му трябва санаториално лечение  в курорт с мек и топъл климат в България – например в Искрец, или Сандански. В Коми от началото на септември изведнъж настъпва студена зима и има опасност да стане загнояване на белия дроб или туберкулоза. Така се мъчехме да го склоним да приеме връщането ни в София...

Най-убедителният довод беше, че аз се нуждая от лечение в България. Раната на крака ми не се затваряше, кръвообращението беше много лошо, необходими бяха присадки на тъкани, за да се покрие огромната, дълбока до костта язва, с почерняващи крайща, които трябваше постоянно да се изрязват. Това може да става само в специализирана клиника в София.

При тези неоспорими аргументи  най-сетне Драго се съгласи с голямо нежелание.

 Колкото и тежки и  напрегнати  да бяха животът и работата ни, тук нашето малко семейство живееше щастливо. Имахме хубав дом, много и чудесни приятели, красотата на дивата природа, чувство на свобода и волност всред безбрежната тайга. На Драго никак не му се искаше да напусне това място, този живот и да влезе в санаториум или болница, а в друга болница – жена му, пък било то и в родната България.

И така от шести август – денят на моята катастрофа - до началото на септември аз и Драго се лекувахме в Благоево. Драго считаше, че след лечението ни в София ще се върнем отново на работа в Коми. Затова реши да извика майка си да дойде на гости в Благоево, за да остане с Роберт, който тръгваше на училище по това време. Тя отдавна напираше да дойде да ни посети тук, но ние не се съгласявахме. Но сега бяхме принудени да се съгласим.

Към средата на септември оставихме сина ми Роби при майката на Драго и потеглихме с влак за България. Заминавахме към неизвестното и мрачно бъдеще, с малка надежда. След година и половина работа в Коми имахме  голяма  печалба –  Драго  тумор в белия дроб, а аз – инвалид с тежко наранен крак, едва пристъпваща с бастун!

 

 

 

 

 




Гласувай:
0
0



Следващ постинг
Предишен постинг

Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: ivankakirova
Категория: Други
Прочетен: 452324
Постинги: 526
Коментари: 77
Гласове: 323
Календар
«  Април, 2021  
ПВСЧПСН
1234
567891011
12131415161718
19202122232425
2627282930