Постинг
17.02.2021 17:24 -
МОЕТО ДЕТСТВО
МОЕТО ДЕТСТВО Над искрящото ми детство водни кончета кръжат, и очите ми ги следват, докато се приземят. Полетът ми тъй протяжен зрящата душа примамва, през блестящите витражи на хармонията в храма. Михаил Кендеров Детските ми спомени сега се завръщат пълни със светлина и радост. Пред зрящата ми душа блясват ярки многоцветни картини от различни случаи в детските ми години. Аз съм най-голямото дете на майка ми Любица и баща ми Любомир. Родена съм в София на 18 януари 1936 година. Сестра ми Росица е родена на 11 април 1937 година, а брат ми Кирил на 14 септември 1941 година. Винаги и чак досега съм се грижила като по-голяма за сестра ми и брат ми. Проходила съм на девет-десет месеца. И даже сега съм много подвижна – все бързам за някъде, въпреки че вече се уморявам лесно. Имам сангвиничен темперамент и малко примес от холеричен. Много съм емоционална. Понякога избухвам в пориви от гняв или радост с ярки чувства. Родена съм в голямата фамилия Кирови и всички живеехме на първия етаж на голямата ни недовършена къща на ул.„Враня”. Там живееха освен нашето семейство, братята на баща ми Владимир, Ерослав, близнаците Костадин и Костадинка, сестра им Юлия, но й казваха Гинка. Аз съм кръстена Иванка. Но леля ми Гинка не харесвала това име и още като бебе ми казвала „Жана” и аз съм се отзовавала на името Жана – и до днес. Много хора не знаят, че официалното ми име е Иванка. Първият етаж беше много обширен – от два съединени апартамента. Нашето семейство разполагаше със стая, кухня, баня и тоалетна в единия край на етажа. Родена съм с акушерка в къща на ул.”Бачо Киро” в София. Когато съм била на една година /1937 г/ цялата фамилия сме се преместили в новата голяма четириетажна къща на ул. „Враня” № 38. Тя е собственост на всички от фамилия Кирови с апартаменти на четирите етажа. На партерния етаж имаше дърводелска фабрика. Когато имаше празници Коледа, Великден и други, цялата ни многолюдна фамилия се хранехме на обща трапеза и това бяха весели, запомнящи се празници с музика и обилни ястия.. Към етажа имаше една голяма тераса с цветя. Там беше монтирана люлка за нас децата и ни е си играехме на терасата. Първият ми ярък спомен от детството е на две години и четири месеца – на 24 май празника на Кирил и Методи 1938 година. Това беше празника на кръщенето ми и това на сестра ми Росица. Помня, че беше слънчев ден и бях много радостна. Имаше много гости. Аз бях облечена с тиролска рокличка с престилка и лачени обувки. Кумата даде на мен и на Роса по един толкова голям шоколад, че го държех с две ръце. Има ме снимана на една година и осем месеца покачена на столче, държа слушалката и съм казвала „Ало деде”. Чичо ми Владо много ме обичаше – той ме е снимал. Имам един ярък спомен. Била съм на четири – пет годишна възраст и присъствах с родителите си на някаква сватба на наши близки. Стана ми скучно и излязох на улицата да си играя. Но, съм се изгубила в центъра на София, и разплакана - не знаех как да се върна. Обаче помнех адреса на къщата ни и телефонния ни номер. Заведоха ме в полицейски участък, обадиха се на родителите ми, които много се притеснили. Баща ми дойде и ме прибра. От ранно детство си играех с децата на ул.”Враня”, която не беше още асфалтирана и нямаше много движение. През лятото ходех боса да тичам и си играя. През зимата се пързалях с шейна по стръмната съседна улица „Свищов”. Много обичах да се катеря по дърветата. Имаше две големи черници в нашето съседно място, на ул. „Карлово”, където беше нашата стара къща. Бях доста буйно дете, тичах непрекъснато, като и често падах и си ожулвах коленете. Пързалях се по склона към „Владайската” река близо до нас, на бул. „Сливница”. Чудесни бяха игрите в градината „Свети Никола”, близо до нас. Там има огромни столетни дървета, много цветя. Гонехме се с децата около паметника в средата на градината. Пързаляхме се по парапета на черквата „Св.Никола Софийски”. И днес разходките ми всеки ден са в тази градина. На пет годишна възраст бях на детска градина наречена тогава „Забавачка”. Имаше много играчки и обичах да си играя с децата. Играчките бяха дървени кончета, а куклите ушити от плат с пълнеж. Лятно време с баща ми брат ми и сестра ми ходехме на курорт. Имам един ярък спомен за курорт през месец август в с. Юндола в Родопите, прекрасен планински курорт. Там бях с баба Стания, леля Динка и чичо Славчо. Била съм на пет и половина години, а майка ми наближавало да роди брат ми през септември 1941 година и останала в София. Един спомен като жива картина блясва пред мен. Ходехме с леля и чичо един след друг – аз най-отпред, по една тясна планинска пътека. От едната страна имаше стръмни скали, а от другата – пропаст. Вървехме бавно, внимателно, беше страшно да не се подхлъзнеш и да паднеш в пропастта. Но аз не се страхувах. Знаех още тогава, и чувствах, че над мен е моят Ангел Хранител и ме пази да не падна. Майка ми и баща ми още от малка ми вдъхнаха вяра в Христос, в Бога и добрите Духовни Същества. Майка ми често ми разказваше за Христос като едно приказно живо Евангелие и какво са празниците Рождество Христово, Великден, Цветница и др. Една ярка картина помня от разказа за Цветница – как Христос е яздел магаре по път постлан с палмови листа и цветя и хората викали „Осанна” като Месия, Спасител. Баща ми също имаше специално влияние върху мен за Любовта и добротата на Христос, който се е жертвал за цялото човечество и ние трябва да го следваме. Родителите ми обичаха природата и природния живот. Всяка неделя ходехме семейно на Витоша, на Люлин, разхождахме се в Борисовата градина. А лятно време – на курорт. Помня един прекрасен курорт в с. Бераинци, Трънско при баба ми Стоянка сестра на дядо Киро. Тя имаше къща и прекрасна градина с плодни дръвчета, и от едната страна протичаше планинско поточе. Щом пристигнахме веднага е покачих на едно високо ябълково дърво. Била съм на шест години. Майка ми много се разтревожи да не падна, викаше ме, молеше ме да сляза – няма да ме наказва. Доста тревоги съм създавала на майка ми. Помня,че имаше в двора навън едно огнище.ВДърху разгоряна жарава се слагаше „подница” / тепсия направена от кал/ и отгоре метален капак. майка ми печеше баници и питки в тази подница. Бяха толкова вкусни, че и днес усещам аромата и незабравимия им вкус. Някои летни ваканции прекарвахме в с. Томпсън при леля Даринка, братовчедка на татко, в къщата й с голям двор и ливади наоколо.Тя се намираше на висок хълм над р.”Искър”. Там заедно с братовчед ми Васко, мой връстник, се научих да карам кон. Не ме беше страх да яздя по стръмния склон към реката. Татко ме научи да плувам в р. Искър. С Васко скачахме от една висока скала в един дълбок вир на реката.Такова щуро дете съм била. Много обичам да плувам от дете в реки, езера, море. Имам един ярък спомен. Ние с Васко плуваме в реката, скачаме във вира, сестра ми Роса седи на брега. Майка ми заръчала да пазя брат ми Кирчо – на две години. Той крачеше по пясъка, после легнал зад един камък и заспал. Майка ми ужасена ме пита къде е детето. Дълго го викахме и търсихме докато го намерим. Тогава майка ми ме напляска заслужено по дупето, но не по лицето. Майка ми казваше, че в лицето е достойнството на човека и не бива да му се удрят плесници. Затова и баща ми и майка ми никога не са ме ударили по лицето, а само по дупето. С Васко много си играехме. Той беше подвижно и щуро дете - като мен и заедно тичахме по ливадите, по стръмните горски пътеки за диви ягоди, на реката – да плуваме. На шест години /понеже бях родена през м. януари/ исках да ходя на училище. Тогава татко ме заведе да държа приемен изпит. Той беше подреждане на разни парченца, за да се получи картина. Задаваха ми също и разни въпроси. Издържах изпита, приеха ме в училище в първо отделение през 1941 г. Но, аз бях свикнала да играя по цял ден и ми беше ужасно трудно и скучно да седя мирно по четири часа на ден. И досега помня каква мъка беше за мен, не можех да се движа, да играя. Щом се върнех от училище, хвърлях чантата и отивах да играя до вечерта. Горката ми майка ме прибираше от улицата по тъмно, сядаше до мен, държеше ми ръката да пиша домашните. Така че завърших с добър /4/ първо отделение. Аз бях весело, подвижно дете, постоянно си тананиках и пеех. Обичах да танцувам, да играя хоро. В нашата голяма фамилия имаше музиканти: дядо Киро свиреше на кавал, баща ми - на мандолина, чичо Славчо – на акордеон. И особено на празници се устройваха музикални изпълнения. А аз тогава танцувах, пеех и обичах да играя най-много ръченица. Като дете мечтаех да стана артистка. С моите приятелки от махалата си правехме театър на двора. Аз бях и режисьор и в главната роля. От детски приказки си правехме пиески. Помня, че с булчинската рокля играех роля на фея. Тя се изпокъса, защото се влачеше по земята. И майка ме наказа. Ние артистките, когато научавахме текста правехме представления пред другите деца. Върху въжета за пране опъвахме завеса. Слагахме столове за зрителите. И играехме с ентусиазъм при аплодисментите на децата. Това беше незабравимо, радостно детство – без телевизия, мобифони, електронни игри и пр. Ние бяхме щастливи деца. Дядо Киро много ме обичаше. Той имаше буркани с мед, които затваряше с ключ в голяма каса . Понякога ме викаше тайно и ме черпеше мед с голяма лъжица. Бях малка, още не ходех на училище. Той ми казваше: „Ти ще станеш доктор. Във фамилията нямаме доктор. Затова те черпя с мед – да те подсиля и да учиш за доктор”. По-късно за радост на дядо ми завърших медицина и станах доктор, както ми беше заръчал. Доживя да види, че има вече доктор във фамилията. Моите детски спомени сега са като искри, които блясват изведнъж и осветяват събития от моя живот, които са се запечатали като цветни картини в паметта ми. Иванка Кирова
Няма коментари
