Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
22.02 18:29 - БЕЗ НЯДЕЖДА
Автор: ivankakirova Категория: Други   
Прочетен: 50 Коментари: 0 Гласове:
0



 БЕЗ НАДЕЖДА

 

Бях узнала страшната истина, че Драго има един от най-злокачествените тумори в белия дроб. С много усилия и самообладание успях да убедя мъжа ми, че има доброкачествен тумор. Оставих го да почива  в санаториума и да приеме  изненадващата лоша новина за тумора, който трябва да се оперира. Той трябваше насаме да се справи – да свикне и се примири с новите изпитания, които го очакваха  – да постъпи в най-скоро време в хирургична клиника за операция.

А аз имах нужда най-сетне да се отпусна и свободно да излея мъката си и да поплача при приятели. Отидох в дома на Карагьозови. Катя  и Кольо ме посрещнаха както винаги усмихнти и сърдечни. Вече не можех да се сдържам – избухнах в ридания и им казах истината за състоянието на Драго. Те бяха покрусени, но въпреки това се мъчеха да ме успокояват колкото могат.

 Беше петък, ранен следобед, а към шест часа се очакваше мъжа ми да си дойде в домашен отпуск за събота и неделя. Притеснявах се, че няма да мога продължително време да се прикривам пред Драго. Трябваше да намеря начин да овладея болката, мъката, безнадеждното опустошение – той не трябваше да забележи какво ми е. Артистичните ми способности засега не бяха достатъчни, нямах сили да се прикривам.

Катя ми донесе да пийна нещо силно да се поуспокоя – водка или ракия. Тогава реших съзнателно да се напия. Мъжа ми трябваше да ме види пияна, но не и отчаяна. Изпих няколко чаши на екс, без храна. За първи път в живота си се напих.

 Аз бях пълна въздържателка, като баща ми и майка ми до завършване на гимназията. Едва тогава опитах бира, но тя много ми горчеше. Не обичах алкохола въобще. Вкусвах помалко,  когато сме в компания с приятели. Но сега аз исках да се напия, като лекарство – за да не ми личи отчаянието.

Когато Драго дойде у Карагьозови и ме видя много пияна се разсмя и каза: ”Кольо, Кате, какво сте направили – та жена ми е пияна?” Те нещо се оправдаваха. Но аз изпих още една чаша и направо се отрязах. Смътно си спомням, че ме замъкнаха до леглото и съм заспала като в несвяст.

На другата сутрин бях много зле, срамувах се от пиянството си, но поне нямаше нужда да се преструвам, че всичко е наред. Не бях свикнала с алкохол и направо бях отровена.

Драго, милият забрави за своите проблеми, нежно се грижеше за мен и като се подсмиваше ми каза:

”Какво става бе Жане, ти въобще не пиеш, какво ти стана та се натаралянка като казак? Не мога да те позная – това моята жена ли е?”

Кольо ни закара с колата си до София. Още същия ден се разболях сериозно. Получих тромбофлебит на рнения крак със силни болки, голам оток, зачервяване и висока температура. Трябваше да лежа на легло с високо вдигнат крак на възглавници, да се лекувам с антибиотици. Бях много зле, изгарях от висока температура дни наред. Драго всеотдейно се грижеше за мен, обслужваше ме и ме лекуваше, забравяйки временно за своето заболяване.

Неподвижното ми лежане отлагаше с десет дни постъпването на Драго в болница. Наред със собственото ми страдание  сега се тревожех и от това забавяне. Страхувах се, че всеки изминат ден може да доведе до разсейки. И без това загубихме вече цели два месеца от моята катастрофа досега, когато се появи подозрението за рак на белите дробове на Драго.

От друга страна въпреки тежкото ми състояние, поне изпитвах известно облегчение, че няма нужда да се преструвам на спокойна и весела след като разбрах, че положението на мъжа ми е безнадеждно. Даде ми се макар трудно преживяна отсрочка да се овладея и да се съвзема психически, за да мога да издържам на напрежението.

Жестокото ново изпитание, което предстоеше – белодробната операция с отстраняване на целия десен бял дроб на Драго се отложи с десет дни, докато бях наложително обездвижена, за да събера кураж и сила на духа.

Към края на октомври, в един дъждовен есенен ден Драго постъпи в Белодробна хирургична клиника в Медицинска академия. Този ден се е отпечатил в паметта ми като един от най-тежките в живота ми. Ръмеше ситен дъжд, дърветата бяха оголели с увиснали черни клони, по улиците имаше килим от окапали мокри, разноцветни  листа. Усещаше се еснен аромат на гниеща шума и дим от запалени печки. Времето беше в унисон с нашето тъжно настроение – мрачно, унило,  навяващо скръб и безнадеждност.

Аз, едва проходила се влачех с бастун и куцах с подутия, болезнен крак – целият бинтован и с пантоф на него. Но сега аз трябваше да окуражавам Драго. Той беше отслабнал, със сиво-жълт тен на лицето.

 Колкото и силен, волеви и твърд мъж да беше, той се страхуваше от операцията, защото някакси усещаше, че нещо зловещо става с него. Предстоеше му сериозна, тежка операция на белия дроб. Драго имаше голямо въображение и си представяше как ще му режат ребрата, ще му изрежат част от белия дроб, ще му сложат дренажи и после дълго, дълго ще бъде на легло за възстановяване. Предвиждаше и риска от операцията :

”Може и да умра на операционната маса, нали има някакъв процент смъртност, какъвто съм Марко Тотев, може аз да съм в този процент”!

Бях получила окончателния резултат от биопсията, който потвърждаваше – недиференциран карцином, най-злокачествения вид рак. Бях разговаряла и помолила професора по белодробна хирургия и той се съгласи лично до оперира съпруга ми. Той ми каза, пък и аз знаех, че ще извади целия десен бял дроб, но все още не намирах смелост да съобщя това на Драго. Трябваше да го подготвя постепенно, стъпка по стъпка.

И без това той беше ужасен от обстановката. За първи път влизаше в болница и то в такова тежко отделение, където често умираха хора. Беше в стая с четири легла и там лежаха вече оперирани, или преди операция с белодробни дренажи – с тръбички свързани с найлонови торби, в които изтичаше гной, лимфа и кръв. Той трябваше да гледа как  в стаята лекуващият лекар пробожда плеврата на пациента с дебела, дренажна игла, за да се източи насъбралата се течнвост, без опойка. Болния  крещеше от болка, а Драго беше свидетел на всичко това.

 Той  ми  казваше:

”И мен това ме чака. О, Боже, какво сгреших, та ме наказваш така? Нищо лошо не съм направил, винаги съм се старал да помагам на хората  с каквото мога. И да оцелея от операцията, след това ще съм млад инвалид с осакатено тяло”.

Аз бях почти цял ден с мъжа ми в стаята и страдах заедно с него. Знаех, че ако премине успешно операцията, наистина ще бъде инвалид с един бял дроб. Би могло да претърпи всички болки и страдания напразно, даже след операцията може да тръгнат разсейки по-бързо, отколкото без операция.

Мен, като лекар, ме измъчваха много повече тези проблеми, които укривах от Драго, а даже и от себе си, защото според всички специалисти, все пак изваждането на целия бял дроб с тумора даваше известен шанс за продължаване на живота му. А трябваше да успокоявам и окуражавам съпруга си,  да му вдъхна вяра, че всичко ще мине добре, макар и аз да не бях сигурна в това.

Направиха на Драго нови снимки и изследвания, обсъдиха неговия случай в лекарска комисия и професора го включи в своя график за операция след два дни.

Вече не можех да отлагам, казах на мъжа ми, че ще му извадят целия десен бял дроб. Той беше смазан, изпадна в отчаяние.

 “Но защо, нали е доброкачествен тумор, защо трябва да ми извадят целия бял дроб. Не може ли да не се оперира щом е доброкачествен – нека си седи там, не ми пречи? Ако ме оперират ще съм половин човек, тежък инвалид с един бял дроб, с всички изрязани ребра и хлътнал гръден кош. Ще плаша хората като някакъв урод. О, мила моя, направи така, че да не ме оперират, моля те!”

Бях измислила какво да му кажа – че тумора се намира дълбоко н средната част на белия дроб и не е възможна друга операция.

Имах чувството, че и двамата вървим по стръмен наклон – направо към бездънната пропаст на отчаянието. Беше толкова трагична, рискована операция, свързана с опасности и неизвестност.

 Въпреки собственото ми положение  на известна физическа немощ, с отворена рана и подут болезнен крак, който бях спряла да лекувам с  кюретиране и нови присадки, сега се очудвам какъв силен дух ме крепеше тогава. Бях опора на Драго, трябваше да му вдъхвам вяра и смелост и надежда, че ще се оправи и всичко ще мине добре! Въпреки цялата неизвестност – до кога ще сме болни и как ще завършат нашите тежки заболявания, какво става с детето ми, оставено в Коми на чужд човек – трябваше да издържа това голямо изпитание!

Драго се отчая и отпадна духом, много отслабна, не искаше да се храни, въпреки че му носех  хубава храна от къщи. Въпреки моите обяснения той започна да се досеща.

 ”Кажи ми мила моя дали все пак не е рак, а ти ме заблуждаваш. Каквато и да е истината, моля те кажи ми ще го понеса,  не  мога  да  живея  в  неизвестност”.

Но, аз познавах  мъжа  си  и твърдо бях решила да не му казвам истината. Страхувах се, че ще изпадне в депресия и ще престане да се бори с болестта. И до края, никога не му казах, е има рак. Винаги го оставях да има макар и само една искрица надежда.

В деня преди операцията беше задължително рентгенолога  отново  да огледа рентгеноскопски състоянието на белите дробове.

 Аз гледах на екрана, заедно с рентгенолога. Видях нещо ужасно, което и колегата ми посочи. Само за два дни, точно преди операцията състоянието на белия дроб се беше променило. Имаше плеврален излив, което беше ясен признак – имаше метастази в плеврата!

Драго стоеше там, зад екрана и нищо не подозираше. Колегата ме извика в кабинета си и ми каза:

 ”Колежке съвземете се, имайте кураж. Видяхте с очите си, съпругът Ви не може да бъде опериран, щом има разсейки по плеврата, защото операцията може да ускори разнасянето на метастазите. Трябва отново да се обсъди случая с професора и лекарската комисия, за да се реши по-нататъшното лечение, но без операция!”

Краката ми се подкосиха и приседнах на стола. Колегата ми подаде чаша вода. Значи  Драго има метастази и е неоперабилен. Целият ужас от бъдещето на съпруга ми, нашето бъдеще блесна в миг като светкавица и ме преряза в слънчевия сплит и направо в сърцето. Последният лъч надежда угасна. Първичният тумор не може да бъде изваден. Метастазите се тръгнали вече по лимфен и кръвен път и кой знае в кои органи ще се проявят. Бях преминала вече в следващия кръг на  ада на голямото изпитание.

След като се стегнах и посъвзех, отидох в стаята при Драго. Той не трябваше да разбере, че поради метастази операцията става невъзможна. Не знам откъде ми идваха сили да издържа, да преодолея страшната мъка и да успокоявам мъжа ми, но явно съм имала духовна подкрепа. Казах му:

”Слава Богу няма да има операция и твоето желание се изпълни. Имаш плеврит и опасност от загнояване при операцията, затова тя се отменя. Утре професора и комисията ще обсъдят по-нататъшното ти лечение”.

 Драго беше смаян от този обрат. В този момент той не можеше да разбере, че истинската причина са метастазите и затова няма да има операция. Даже си отдъхна с облекчение.

 “О, това е добра новина! Нека ме лекуват както намерят за добре, но поне няма да ме обезобразят и направят инвалид с един бял дроб”!

На другия ден след консултации с професора, онколог и белодробни специалисти се реши Драго да бъде изписан, да постъпи в Раковия институт, за да бъде лекуван с облъчване и химиотерапия.

Приключи и този етап от падането на двамата към бездната  на  безнадеждността.

Сега, от натрупаният житейски и опит и духовни познания  мисля, че може би сгреших, като не казах на Драго истината за неговото заболяване. Той беше духом силен и смел мъж и вероятно щеше да понесе истината. И въпреки всичко щеше да се бори със заболяването, нямаше да изпадне в депресия. Но, в желанието си да го предпазя не рискувах и може би го подцених. Но тогава и двамата нямахме духовно познание за живота на душата след смъртта. Нямаше никаква утеха са човек, който знае, че е обречен скоро да напусне земният  живот.

 

 

 

 




Гласувай:
0
0



Следващ постинг
Предишен постинг

Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: ivankakirova
Категория: Други
Прочетен: 459249
Постинги: 537
Коментари: 79
Гласове: 328
Календар
«  Май, 2021  
ПВСЧПСН
12
3456789
10111213141516
17181920212223
24252627282930
31