Пътуването на мен и Драго към България не ни носеше радост, както обикновено, когато се завръщахме в родната страна, защото и двамата бяхме зле. Драго беше отслабнал, с изпито жълтеникаво лице и постоянна суха кашлица. Аз ходех с бастун с отворена голяма рана на лявата подбедрица и подут, бинтован до коляното крак.
Около двадесети септември 1976 година пристигнахме в Русе, където ни посрещна хубав слънчев ден. Тук все още беше лято, а ние идвахме от Далечния Север на Русия, където вече беше зима с дълбок сняг. Всичко наоколо изглеждаше мило, родно, с ярки, весели цветове.
На гарата в София ни посрещна баща ми, който много ни се зарадва, но по усмихнатото му лице забелязах скрита тревога. Той направо се уплаши като ме видя като инвалид - с бастун и бинтован крак.
Заварихме тежко положение в моето семейство. Майка ми беше прекарала втори мозъчен инсулт и беше с едностранна пареза. Не ми бяха съобщили за нейната болест.
Тя беше неутешима за брат ми, който беше пратен в концентрационният лагер в Белене. Причината за затварянето му в страшния лагер беше, че го хванали да съпровожда англичани, на които показвал забележителностите на София и имал в себе си списание “Щерн”. Брат ми Кирил владееше отлично английски и немски език и обичаше да разговаря с чужденци, които посещаваха София. Той мечтаеше да живее в западна страна и разговорите му с англичани, американци или германци беше единствената му връзка със свободния свят отвъд “Желязната завеса”.
Преди пет-шест години брат ми беше достигнал до словено-австрийската граница и е могъл да премине в Австрия с колата на свои познати американци. Те го чакали един час малко преди границата, за да реши дали да емигрира. Кирил беше млад човек и е могъл да постигне мечтата си да живее и работи в свободна страна, без комунизъм, който ни задушаваше като примка на шията. Особено нас – аз, брат ми и сестра ми, които нямахме право да пътуваме на Запад, нямахме право да следваме или да се издигаме в служебното си положение, защото носехме пачата на национализиран баща –“народен враг”.
Но, брат ми след дълго колебание решил все пак да се върне в България, защото знаел, че ще навреди на цялото ни семейство, и особено заради майка ми, която няма да може да го вижда като емигрант “невъзвръщенец”.
Този избор тогава да се върне в родината си му струваше тежкото изпитание да оцелее в лагера в Белене, където всеки ден умираха затворници. Кирил е бил пребиван жестоко два пъти от милиционерите пазачи в лагера. Бил свалян на земята и ритан с обувки, където им падне. Тези садисти биели затворниците ей така за развлечение. Често застрелвали някой от затворниците уж при опит за бягство, ако е изостанал от групата, когато отивали на работа. В лагера се е работело с каторжен труд по шестнадесет-седемнадесет часа. Концлагеристите са получавали само триста грама най-долнокачествена хляб. При неизпълнение на нормата милиционерите са ги пребивали от бой, понякога до смърт. Жертвите били заравяни плитко под земята и нощно време глутници бездомни кучета са разравяли труповете и са ги ръфали.
И до днес брат ми носи последствията на ужасите и побоите в лагера – избити зъби, сърдечни пристъпи, страхова невроза, комплекси за преследване.
Когато ме видя, майка ми вместо да се зарадва зарида с глас.
“Ох чедо, чедо затова ли отиде да печелиш ? Това ли ти е печалбата – да се върнеш инвалид”?
Представям си каква нова мъка й донесох, когато ме видя с превързания крак и едва ходеща с бастун.
Настанихме се в двустайния си апартамент в “Младост”. Драго беше превърнал хола в нещо като ловджийска хижа. Собственоръчно, с голяма любов беше измайсторил всичко сам по свой вкус. Целите стени бяха облицовани с лакирани борови дъски в естествен цвят. От същото дърво бяха двете легла, раклите, масата, столовете. От тавана висеше полилей направен от огромен еленов рог. По стените бяха закачени препарирани глави на сърна и елен, кожи от сърни, ловни пушки и ръчно изработени ножове.
Преди да заминем в Коми тук прекарвахме много вечери с наши приятели в непринудени веселби, музика и много смях. Най-често поводът беше угощението след поредния лов на зайци, кеклици, яребици, падпадъци и пр.
Тъжно беше нашето завръщане. Драго не искаше да вижда никакви приятели. Той беше много горд и достоен човек – не искаше приятелите ни да ни съжаляват, когато ни видят толкова болни и отслабнали.
В тази обстановка аз трябваше да издържа всичките изпитания и да съм опора на съпруга си, майка ми и баща ми. От мене се изискваше вътрешно равновесие, спокойствие, търпение, издръжливост. Налагаше се да овладявам ужасния страх, който ме гризеше отвътре – че тумора на Драго е рак.
Най-напред трябваше да убедя мъжа ми час по-скоро да постъпи в белодробна клиника. Но той не искаше и да чуе.
Най-сетне го убедих да постъпи в санаториум - филиал на белодробния институт, който се намираше край с. Искрец. Той все още не се досещаше за подозренията ми за неговото заболяване. Чувстваше се сравнително добре, като се изключи мъчителната кашлица, отпадналост, липса на апетит. Затова не искаше веднага да постъпи в санаториума.
Моето положение също не беше добро. Най-много се притеснявах за все още затруднената ми памет за минали събития. Направих консултация с известния неврохирург проф. Карагьозов. След направените изследвания той ми каза да не се тревожа, тъй като контузията на мозъка за щастие не е с увреждане на тъкани и до шест месеца паметта ми ще се възвърне.
Другият сериозен проблем беше лечението на ранения ми крак. Трябваше да постъпя Клиниката по изгаряния в “Пирогов”, където се извършваше най-доброто лечение с присаждане на кожа. Но заради болестта наДраго не можех на постъпя в Клиниката на легло, а по мое настояване, по изключение колегите ме лекуваха амбулаторно.
Трябваше многократно да се отстраняват с кюретиране мъртвите части, докато се достигне до здрава тъкан, за да може да се прави присадка на кожа. Болките бяха ужасни, защото се дълбаеше до надкосницата. Но присадките не се прихващаха, тъй като продължаваха да отпадат мъртви тъкани, поради лошо кръвоснабдяване. Имаше възпалителен процес, в и около раната и флебит. Но аз не можех да лежа постоянно на легло с вдигнат крак, за да се даде възможност на оздравителен процес. Всичките ми операции се извършваха амбулаторно, за да бъда до Драго в санаториума по време на уточняване на диагнозата и лечението му.
Освен всичко друго страдахме и от липса на средства. Щом сме в болничен отпуск от дърводобивното предприятие в Коми не ни се плащаше нищо. Тук, от предприятието в София ни заплащаха само болничният отпуск върху процент от минималната заплата. Това бяха мизерни средства. Всичките ни спестявания от тежката работа в Коми за една и половина година отидоха за изплащане на дълг по къщата в с.Драгичево, Софийско, в която живееха Драговите родителите и който дълг не беше още изплатен. За изплащане на този дълг бяхме отишли на работа в Коми.
Мъжът ми беше непреклонен, настояваше до края на м. септември да си постоиме вкъщи да бъдем на свобода, да си починем от дългото пътуване и след това той да постъпи в санаториума в Искрец.
Аз просто се стопявах вътрешно, отслабнах, защото всеки ден беше загубен за лечението му.
На много неща ме беше научил тежкият, суров живот и работата ми в Коми. Трябваше да отговарям за живота и здравето на хиляди работници и семействата им от градчето Благоево, както и местното население на целия район около него. В денонощната спешна помощ на пострадалите работници получих много уроци по смелост, издръжливост, предприемчивост, борбеност, да вземам бързи решения за спасяване на човешки живот.
Но сега трябваше да науча друг много по-труден урок – търпение и смирение пред волята Божия, каквато и да е тя - за болестта на Драго.
Няколоко дни прекарани вкъщи, при хубавото слънчево септемврийски време, без студът и снегът на Коми и родният въздух сякаш възродиха Драго. Той се развесели, че най-сетне сме си у дома, обади се на нашите приятели и започна да ги кани вкъщи да отпразнуваме завръщането си в България.
Наблюдаваше ме внимателно и изпитателно – изглеждах привидно спокойна, но защо не и весела, шеговита, каквато винаги съм била. Трябваше добре да играя трудната си житейска роля, за да не може да се усъмни. Но Драго ме познаваше толкова добре – по-добре и от мен самата. Страх ме беше нощем да не се издам при някой кошмар, каквито често имах. Опитвах се да обяснявам загрижеността си с лошото състояние на моя крак и със затегнатата хронична пневмония на съпруга ми, която не минаваше.
Най-сетне мъжът ми постъпи в белодробния санаториум в Искрец. Трябваше да се сложи край на тази мъчителна неизвестност за диагнозата и лечението му да започне незабавно, още същия ден. За рак, особено на белия дроб, всеки ден отлагане може да се окаже фатален и да се изпусне момента на ранното му лечение, евентуално операция и т.н. Поради богатото кръвоснабдяване на белия дроб много бързо можеха да се разпространят метастази.
Първият кръг от ада на голямото изпитание - урокът на търпение и смирение наближаваше своя край. Приближавах се към следващия кръг – смелост да посрещна истината и издръжливост да я понеса.
