В началото на ноември Драго беше изписан от Клиниката по белодробна хирургия и ние се прибрахме вкъщи. Заживяхме в стаята, преустроена като ловна хижа, в която бяхме прекарали толкова щастливи дни преди заминаването си в Коми.
Сега, обаче, настроението ни беше унило и мрачно, защото след няколко дни предстоеше съпругът ми да постъпи в Раковия институт за по-нататъшно лечение. Колкото и да се стараеше да се показва силен мъж, който не се предава, той не можеше да скрие своето отчаяние. Нищо не го радваше.
Бяхме двамата сами в безнадеждно уединение. Драго не искаше да вижда никого – ни приятели, ни роднини – не искаше да се показва в този си вид и да се обсъжда заболяването му. Той беше висок и слаб, но добре сложен мъж с черна коса и мургав тен. Но сега беше доста отслабнал, с бледо- кафяв цвят на лицето и имаше вид на болен човек.
Нямахме телефон, нито връзка с когото и да било – така искаше Драго – да бъдем сами с нашето изпитание. Апартаментът ни беше в “Младост” на партерен етаж с източно изложение. От прозореца се виждаше само есенната пожълтяла тревна площ и един голям кавак със стърчащи голи клони. Нямаше хубавите гледки на вечно зелената тайга и буйната река, които се виждаха от прозорците на апартамента ни в Коми. Там, щом излезехме от къщи след петдесетина метра бяхме в тайгата с чудесния боров кристално чист въздух. Драго си мечтаеше да се излекуваме и да се върнем там.
Един много съществен въпрос измъчваше съпругът ми:
”Кажи ми мила моя, ти си доктор, защо щом имам доброкачествен тумор ще ме вкарвате за лечение в раков институт при обречените? Не могат ли да ме лекуват в друга болница”?
Трябваше да го убеждавам, че единствено там имат най-добрата немска апаратура “Сименс” за лъчелечение и провеждат най-добрата химиотерапия. Нали целта е туморът да се стопи - нищо, че е доброкачествен.
Настъпи денят на постъпването в болницата. Раковият институт е една много стара, грозна и сива многоетажна постройка, прилична на казарма. Стаите бяха с много легла, разположени от двете страни на много дълъг коридор, в дъното на който бяха баните и тоалетните.
Единственият светъл лъч, който малко ободри Драго беше, че за късмет лекуващият му лекар в Белодробното отделение беше негов съученик - д-р Андрей Симеонов. От съученици те скоро станаха приятели. Драго си беше такъв – много бързо се сприятеляваше с хората и обичаше да живее сред приятели.
Благодарение на Андрей мъжът ми беше настанен в стая само с четири легла (другите стаи бяха с осем легла). При това едното легло държеше празно за мен и аз можех по цял ден да лежа и да бъда при Драго, а вечер си отивах вкъщи, за да приготвя и донеса храна за него.
Андрей се оказа наистина добър приятел. На всеки два-три дни ми осигуряваше линейка, за да ме закара до Клиниката по изгаряния в “Пирогов”, където амбулаторно правеха кюретиране на мъртвите тъкани в отворената рана на крака. Поставяха ми поредно все нови присадки на кожа, които обаче,поради лошото кръвоснабдяване моят организъм отхвърляше. По този начин поне и моето много забавено лечение се извършваше заедно с това на Драго.
И така, ние лежахме и двамата болни на две съседни легла с още двама тежко болни. В страшното раково белодробно отделение всеки два-три дни някой умирше и го изкарваха на количка, покрит с чаршаф. Наистина това беше отделение на обречените – всичките болни знаеха, че бързо ще умрат, само не знаеха точно кога.
Колкото и да си даваше кураж и да беше смел мъж – тази безндеждност и обреченост, която цареше при болните от това отделение се отразяваше тежко на Драго.
Тогава в болницата нямаше нито телевизори, нито дори радио. Аз се стараех колкото мога да ободрявам мъжа ми и болните в нашата стая, разказвах им весели истории, донасях и им четех хумористични разкази от Чудомир, Елин Пелин и др. Опитвах се да създам някакво весело настроение, което макар и за малко да ги отвлече от мрачните мисли.
След новите изследвания, които се направиха, Андрей каза, че положението на Драго е безнадеждно – дава му шест до осем месеца живот. Този срок е, ако незабавно му се направи лъчево лечение, последвано от химиотерапия.
Това беше нов удар за мене, защото все се надявах, че животът му може повече да се удължи. Мислех си, че ако имаше малко повече време можеби ще се открие лечение за този вид рак. Но и тази надежда угасна и трябваше да понеса новото изпитание без да се издам външно.
Андрей ни предупреди, че и двата вида лечение протичат с много неприятни странични явления – гадене, повръщане, понякога опадане на косата и др.
Започна терапията с облъчване с гама лъчи. Драго го понасяше много тежко. Повръщаше по цял ден до пълно изтощение. Правеха му вливания със системи и поради това трябваше да лежи неподвижно часове наред. Мисля, че това беше най-жестокото изпитание в живота му досега. Но за жалост му предстоеха още по-страшни изпитания към края на живота му, който наближаваше.
След малка почивка се проведе и един курс химиотерапия. При облъчванията състоянието му беше тежко, но сега то стана непоносимо тежко. Хранех го като бебе, с лъжичка и с молби. Приготвях му възможно най-добра домашна храна, но той не искаше да я погледне. Защото всичко, което хапваше после го повръщаше. Всъщност го поддържаха само със системи с глюкоза, витамини и белтъчни добавки. Отслабна толкова, че не приличаше на себе си – само кожа и кости. Не смееше да се погледне в огледалото. Казваше, че прилича на някой концлагерист от Освиенцим.
Драго успяваше да се държи и психически да не рухне само с една мечта, идея – фикс, че като му стопи тумора отново ще се върнем в Коми, за да си доизкараме тригодишния договор. Там въпреки тежкия труд и суровия, жесток климат - той се чувстваше свободен и щастлив всред природата на дивата тайга, и наситения с хубави преживявания живот с нашите приятели. Ние имахме наистина хубав семеен живот в нашия уютен дом в Благоево.
Тръпки ме побиваха, винаги когато споменеше за тази негова мачта. Как да се върнем в Коми, където нямаше специализирано лечение, ако се проявят метастази или сериозни усложнения? Какво щях да правя, как да му помогна? Здравната служба, която оглавявах в Благоево беше нещо средно между селска участъкова медицинска служба, звено за бърз помощ с малка операционна за амбулаторна спешна оперативна работа и ограничена първична реанимция на място. При тези условия с единствената малка районна болница без онколози и специализирано лечение как да поема бремето на раково болен с метастази, при това той е любимия ми съпруг ?
Но оставях Драго да живее с тези мечти докато траеше ужасяващото лечение, което приличаше повече на хронично отравяне Целият организъм трябваше да понесе този лечебен вътрешен разрушител, който, за да унищожи раковия тумор удряше цялото тяло навсякъде. Но това беше цената за тези месеци живот, които му се даваха и засега – единственото лечение.
Беше вече началото на м. декември. Тревожехме се за Роберт, който беше останал в Коми при майката на Драго и ходеше там на училище.
Тайно от Драго, писах на майка му и на д-р Темелков за заболяването му. Писах й да се върне в София заедно с Роберт, който имаше зимна ваканция, за да караме коледните празници заедно. Тя ми отговори, че ще пристигнат преди Коледа. Тайно се надявах, че слад като и Роберт се прибере в България ще успея да убедя съпруга ми да прекратим договора си за работа в Коми и да си останем в София.
Но когато казах на Драго новината, че Роберт и майка му ще си дойдат за празниците той страшно се ядоса, защото си беше наумил веднага след завършване на лечението си да се върнем обратно в Коми още сега през декември, в най- студената зима там.
След приключване на двата вида лечение изследванията показваха, че туморът в белия дроб се е стопил напълно и плевралната течност се е разнесла. Това беше прекрасна новина. За сега нямаше първичен тумор, но не се знаеше кога ще се появят метастазите. Можехме да си отдъхнем за известно време.
Драго беше много щастлив. Той сякаш повярва, че наистина е бил доброкачествен тумор и вече напълно е оздравял.
При изписването той разпрегръща д-р Симеонов и му каза:
”Андрей, ти си голям доктор, излекува ме, даде ми втори живот, не знам как да ти се отблагодаря. За сега искам да ти подаря за спомен много ценен за мене уникат – най-хубавия си ловджийски нож, който аз сам съм направил от спецална стомана и с дръжка от еленов рог. Нека ти напомня за нашето приятелство, когато замина за Коми”.
Андрей ме извика в кабинет си и говорихме дълго насаме. Той само потвърди това, което и аз знаех и се опасявах – че първичния тумор в белия дроб е изчезнал, но не се знае в кой момент ще се появят метастазите в други органи. Няма никаква надежда при този вид рак – той е много злокачествен и е сигурно, че разсейки ще се появят.
Казах на Андрей, че Драго настоява да се върнем в Коми, където няма никакви условия за лечение. Ако внезапно се появи метастаза в жизнено важен орган, или кръвотечение – не можем да му помогнем.
Нашият мил приятел с тъжна усмивка ми каза:
”Жане, говоря ти не като лекар, а като най-близък човек на вашето семейство. Ние направихме всичко, което съвременната медицина е достигнала при лечението на този вид рак. Лечението е приключено за сега със добри резултати. Нищо повече не може да се направи, където и да е по света – и в най-напредналите държави. Нека се изпълни Драговата мечта. Нека преживее оставащите му месеци там, където се чувства най-щастлив – ако ще да е на другия край на света - в Африка или на Северния полюс, но той си е избрал Коми. Послушай ме, идете в Коми, далеч от болници нека живее според своето желание. А когато се появят метастазите нищо вече не може да го спаси, и тук при нас да е – нищо повече не можем да направим. Нека скъпият ми приятел живее подарените му от Господ дни пълноценно и радостно заедно със семейството си, със самочувствието на здрав човак. Това е тежко решение за тебе, но ти трябва да го вземеш от любов към него!”
