Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
22.02 18:27 - сСЪДБОВНАТА ИСТИНА
Автор: ivankakirova Категория: Други   
Прочетен: 43 Коментари: 0 Гласове:
0



 СЪДБОВНАТА ИСТИНА

 

В началото на октомври Драго най-сетне постъпи в санаториума в Искрец. Освен специализираното лечение на белодробни заболявания, другата важна причина, поради която той се съгласи беше, че аз щях да съм наблизо в селото, като отседна в къщата на нашите много добри прятели – семейство Карагьозови.

Санаториумът се намираше в прекрасна месност, всред борова гора, с голям парк и алеи с много цветя. Беше разположен на височина извън селото и наоколо се откриваха чудесни гледки на меко разстилащите се вериги на старопланнски върхове. Чистият боров въздух, тишината  и хармонията на планинските пейзажи създаваха добра обстановка за  лечението и възстановяването на белодробно болните. Разходките тук бяха задължителна част от лечебната програма. Имахме хубави слънчеви дни на “сиромашкото лято”,  които ни позволяваха дълги разходки всеки ден.

Като филиал на белодробния институт към Медицинската академия санаториумът беше добре оборудван с диагностична апаратура, изследователски лаборатории и имаше лекари – отлични специалисти. Разчитах тук да се постави  точната диагноза на тумора на Драго.

Нашите приятели Кольо и Катя Карагьозови със семейството си живееха в голяма двуетажна къща в с. Искрец и пътуваха всеки ден на работа до София. Аз се настаних в техния дом, а Драго беше на по-свободен режим и също често идваше тук, а събота и неделя бяхме и двамата на гости у тях.

Те бяха гостоприемни, сърдечни и весели хора  и всред близки приятели сякаш напрежението и страха, който изпитвах до уточняване на диагнозата някак се притъпяваха.

 Драго и Кольо бяха запалени ловци и често преди заминаването ни в Коми аз и Катя ги придружавахме в ловните експедиции, като преспивахме в някоя старопланинска хижа. Това бяха чудесни дни, в които преминавахме пеша дълги маршрути, опознавайки отблизо красотите на Стара планина. Сега си спомняхме за тези хубави преживявания, докато правехме дълги разходки  в красивите околности на Искрец.

Драго беше млад, с добра мускулатура, атлетично телосложение, винаги е бил здрав и никога не беше лежал в болница. Не можеше да си представи да легне на легло в болнично заведение. Понеже нямаше представа за заболяването си, все още мислеше, че е някаква хронична пневмония, искаше възможно бързо да бъде изследван и да се изпише, като се лекува вкъщи.

Обстановката и условията в санаториума бяха  добри. Настаниха мъжът ми в стая с две легла, с още един младеж, който също беше за уточняване на диагнозата. И двамата имаха чувство за хумор и по цял ден си създаваха весело настроение с вицове, разказваха си смешни ловджийски истории. Драго беше изключително забавен, контактен, обичлив и много добър компаньон. Обичаше компаниите, да е всред хора и заедна с тях де се забавлява и весели.

Но тук за първи път той започна да подозира дали зад “хроничната пневмония” не се крие нещо друго. С другия младеж разбраха, че и двамата ще имат едно мъчително изследване с местна опойка – бронхоскопия. Това изследване се извършва с апарат, с който се прониква в бронхите, за да бъдат огледани и ако е необходимо да се вземе материал от тъкан на белия дроб. Те си казваха с черен хумор: “Абе докторите нещо много ни изследват, дали няма да ни открият някое раче осмокраче”?

Моите колеги веднага се заеха с диагностични изследвания и лечение. Аз само преспивах у Карагьозови и по цял ден бях с Драго, за да наблюдавам отблизо цялото лечение и изследвания, а и защото той имаше нужда от мен точно в този момент.

Временно бях изоставила лечението на болния ми крак – не можех да ходя до Пирогов сега, когато  се  решаваше  съдбата на мъжа ми. Сама си сменях превръзките и ходех с бастун. Това ходене с подут, лошо кръвоснабден крак и отворена рана беше причина за флебит. Но бях готова на всякаква  жертва  за  любимия  ми съпруг само да можех да му помогна.

След първата седмица престой в санаториума с многобройни изследвания и комплексно лечение с доста лекарства, Драго започна да се тревожи сериозно.

 При една разходка в гората изведнъж ми каза:

 ”Мила моя, най-сетне изпълнявам отдавнашното ти най-съкровено желание, за което толкова много си ме молила – от днес хвърлям цигарите. Това е последната цигара, която запалвам. Страх ме е това мое белодробно заболяване да не се превърне в рак”! И хвърли с отвращение недопушената цигара.

 Наистина не запали повече нито една цигара. Не можех да повярвам. Драго, който беше пушил от четиринадесетгодишен, палеше цигара от цигара, сякаш  изживяваше чувствата си с това страстно пушене, прояви невероятна воля и ги отказа отведнъж. Беше толкова млад, жизнен, енергичен, живееше сякаш бързо, ненаситно, радвайки се на всяка минута, всеки ден – добър или лош. Винаги ми даваше кураж и сила да преодолявам трудностите, подкрепяше ме, беше ми истинско мъжко рамо, опора в най-трудните и тежки моменти, особено в работата ми като лекар в Коми. Даже бях го обучила да ми помага при спасяване на пострадали – индиректан масаж на сърцето, изкуствено дишане и др.

Сега, внезапно аз трябваше да бъда опора на съпруга ми, който беше започнал да се досеща, че нещо не е наред.

В събота и неделя колегите от санаториума проявяваха разбиране и пускаха Драго в домашен отпуск и ние живеехме у Карагьозови. Кольо беше прекрасен наш приятел – обичаше ни, беше състрадателен и винаги готов да помогне. Той беше единственият човек, който посветих в моята тайна – подозренията за болестта на Драго с молба да я запази. Приятелят беше шокиран, пребледня и седна на стола. С Драго бяха близки като братя. След малко, като успя да се поовладее ми каза:

 ”Жане, как имаш сили да пазиш тази тайна и да живееш в неизвестност два месеца? Сигурно всеки ден за теб е ад! Интересно как си могла да скриеш от Драго  и да не се досети, той е такъв добър психолог? Жане, ще помагам във всичко, само кажи от какво имате нужда”!

Кольо, съпругата му Катя, децата им Доди и Данчето ни посрещаха в своя дом гостоприемно, радушно и сърдечно. У  тях винаги бяхме като на празник. В  новата им двуетажна къща с много стаи за нас имаше отделна спалня, когато идвахме на гости. Дворът им беше много голям с овощна градина, асма и прекрасни цветя. Под асмата имаше голяма маса и пейки и най-често там си правехме празниците в приятни разговори, споделяне на весели случки и спомени. Ходехме също заедно на разходки. Сега аз и Драго бързахме да изживеем пълноценно и колкото е възможно разнообразно, наситено със събития всеки час, всяка минута, защото усещахме сякаш, че времето  извън болниците, което ни остава да бъдем заедно е кратко!

Нощем, в леглото водехме със съпруга ми дълги разговори за нашия живот, за нашите надежди за бъдещето, за нашите общи мечти.

 Много трудно с въздържах да не изхлипам,  добре че беше тъмно, когато той ми каза:

 “Мила моя, любов моя знаеш, че не обичам да казвам тези думи – те не се говорят, а се доказват. Но ето сега трябва да ти ги кажа – обичам те както не съм обичал никоя друга жена в живота си. Ние с тебе сме създадени един за друг, като едно цяло, като двете половини на ядката на ореха. В този труден живот сме впрегнати в един хомот. Ти си част от мен и аз съм част от теб. Всичките дни, които ми са отредени в бъдеще ще ти доказвам колко те обичам. Но, имам един грях пред табе. Ти толкова много искаше да имаме дете, а аз не бях съгласен. Мислех си - ето аз имам Силвето (дъщеря му от парвия брак), а ти имаш Рашо. Те са наши деца – обичаме ги. Но сега страшно съжалявам, невъзвратимо е. Ако нещо се случи с мене и излезе злокачествен тумор нищо не ти оставям, никаква частица от мене, след като си отида. Сега вече е късно да създаваме дете – болен съм, тъпчат ме с всякакви лекарства и детето може да бъде увредено. Много съжалявам”!

И се разплака като дете. Този голям мъж плачеше неутешимо, без да се срамува. Но аз трябваше да издържа, нямах право да плача, а да го успокоя. Започнах да го утешавам, че бъдещето е пред нас, млади сме, той ще оздравее и можем да имаме дете. Не знам как намерих сили да се овладея. Трябваше сега аз да му дам кураж, за да ми повярва, че не го грози опасност. А ми се щеше да ревна с глас, да вия от мъка. Защото почти напълно бях сигурна, че има рак, само не знаех какъв вид е.

Имаше подозрения за рак и от новите изследвания, които се направиха – сканирани рентгенови снимки, лабораторни проби и др. Добре, че поне засега не се намериха метастази, освен първичния тумор в белия дроб, който не беше се увеличил. За да се установи сигурната диагноза трябваше да се  направи биопсия .

Около десетия ден след постъпването в санаториума беше направена биопсия с бронхоскопия. За да дам кураж на Драго присъствах на бронхоскопията, която е много мъчителна, тежка и болезнена процедура. Вкарва се тръба чак в белия дроб, само с местна упойка, като се оглежда всеки бронх и се взема парче от тумора.

 Процедурата продължи много дълго и аз страдах, заедно с болката и мъчителното дишане на мъжа ми, който беше в съзнание и ме гледаше с широко отворени очи. Въпреки, че като лекар съм виждала и преживявала какви ли не  болки  при  мои пациенти – сега, тук се мъчеше и страдаше моят любим човек. И от това изследване се решаваше живота му, съдбата му. Стоех права, опирах се на бастуна и само си повтарях да не припадна в операционната.

Драго беше откаран с носилка в стаята си, а аз изчаквах един-два часа за първия бръз резултат. Окончателният резултат щеше да стане след два дни. Това бяха можеби най-мъчителните часове в живота ми досега.

Настъпи моментът на съдбовната истина. Колегата патологоанатом ме извика в кабинета си и ме покани да седна.

„Колежке, наистина много съжалявам. Оказа се недиференциран карцином. Знаете, че това е най-злокачествения вид рак, с много млади клетки, които извънредно бързо се размножават и плъзват бързо по лимфен и кръвен път. И окончателният резултат ще го потвърди – няма никакво съмнение. Говорете с  лекуващият лекар, но мисля, че незабавно трябва да се реши въпроса с оперативно лечение”.

Бях покрусена, ужасена, неутешима. Отидох в един затънтен далечен край на парка между дърветата, където нямаше никой и седнах на градинската пейка. Най-сетне се отпуснах и плаках с глас, силно, ридаех и хлипах  безутешно. Трябваше най-сетне да излея насъбралата се мъка, да се отпусна от вечното стискане на зъби и овладяване. Целият ми живот, цялото ми бъдеще заедно с моя съпруг сякаш се срутиха в един миг. Колко време съм плакала на пейката в парка не помня.

Но скоро трябваше да се съвзема, да се взема в ръце, да се овладея. Нямаше време да се отдавам на мъката си. Драго не трябваше да разбере какво става. Измих си лицето и отидох при лекуващият лекар на мъжа ми – добър белодробен специалист, който ми каза:

 ”Колежке искрено съжалявам. Сега ще изчакаме два дни за окончателния резултат. Засега не се виждат метастази, но ви съветвам без отлагане, уреждайте приемането на съпруга ви в Белодробна хирургия на Медицинска академия, или в Онкологичния институт”. Решихме с колегата, че ще кажем на Драго, че има доброкачествен тумор – аденом, който обаче изисква белодробна операция за отстраняването му.

От сега нататък аз трябваше да подкрепям  психически Драго, да го успокоявам да го окуражавам, да прогонвам страховете му. Не можех да му кажа истината. Познавах го добре. Ако знаеше, че е болен от рак щеше да се пречупи и да търси начин да приближи краят си. Беше силен и смел мъж, но не можеше да живее като бавно угасващ инвалид. Трябваше да се бори за живота си до края, за да живее пълноценно според разбиранията си.

И до днес не съм сигурна, че съм била права – може би съм подценила духовната му сила да понесе истината, че е обречен. Но по това време у нас лекарската етика не позволяваше да се казва на болните от рак истинската им диагноза. Сега не е така, защото някои форми на карцином вече са лечими.

Пооправих се, измих си  отново лицето, сложих си червило и влязох усмихната в стаята на мъжа ми. Казах му: ”Голям късметлия си, оказа се малко, доброкачествено туморче от тип жлеза – аденом, което не е опасно, но трябва да се оперира. Защото и доброкачаственият тумор, ако не се оперира може да стане злокачествен, като бомба със закъснител. Не се страхувай, ще ти намеря най-добрия професор белодробен хирург и ще ти се направи най-добрата операция”.

Той ме погледна изпитателно и рече:

Защо са ти зачервени очите и носа, ти нещо да не ме заблуждаваш”? Отговорих му:

 “Домъчня ми като те гледах как се измъчи при бронхоскопията, а и като разбрах, че трябва да те оперират си поплаках. Но ти не се тревожи, операцията ще мине успешно”.

Драго каза:

”Значи трябва да ме оперират, ще ми режат ребра и ще ми обезобразят гръдния кош. Няма да мога да се съблека на плажа. Наистина си ме е страх от такава операция, но добре поне, че е доброкачествен тумор. Вярвям ти”!

След два дни диагнозата се потвърди  с окончателните изследвания.

Научаване на страшната, съдбовна истина за рака на Драго беше за мен вторият кръг от ада – на голямото изпитание!

 

 

  




Гласувай:
0
0



Следващ постинг
Предишен постинг

Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: ivankakirova
Категория: Други
Прочетен: 459283
Постинги: 537
Коментари: 79
Гласове: 328
Календар
«  Май, 2021  
ПВСЧПСН
12
3456789
10111213141516
17181920212223
24252627282930
31