Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
08.03 18:14 - ВЕРАДОСТНО ЗАВРЪЩАНЕ
Автор: ivankakirova Категория: Други   
Прочетен: 89 Коментари: 0 Гласове:
2



 НЕРАДОСТНО ЗАВРЪЩАНЕ

 

Сега започна следващия кръг на ада на моите изпитания. Как да кажа на Драго, че трябва да приключиме договора и незабавно да заминем за България, без той да се усъмни в сериозвостта на заболяването си? Освен това за прекратяване на договора по болест се изискваше истинската диагноза на нелечимото му заболяване, което аз не можех да допусна.

И взех решение да не прекратяваме договора, а да се върнем в София за лечение на Драго, а аз да пътувам като лекар, негов придружител. Съществуваше такава клауза  по договора.

Проблемът беше как да убедя Драго? Той все още се чувстваше добре, въпреки пожълтяването си и не искаше да чуе за заминаване, даже настояваше да си работи. Казваше:

 ”Това е обикновена жълтеница. Тук ще ме лекувате. Толкова ли не можете да се справите с една жълтеница, нали знам, че сте много добри лекари и ти и д-р Стрезов? С толкова тежки случаи се справяте тук на място, а за мене трябвало специално  лечение в София”.

През месец май 1977 година времето тук беше необикновено хубаво. Вместо в края на май ледовете и снеговете се стопиха още  в първата му половина и слънчевите бели денонощия бяха в разгара си. Всичко се покри изведнъж с буйна заланина. Беше най-хубавото време на ранната пролет в Коми.

Но ние не можехме да се радваме на тази чудна пролет в тайгата. Целият месец май премина в непрекъснати молби към Драго да се съгласи да вземем болничен отпуск и да заминем в България, тъй като той трябва да се лекува в специализирана клиника.

 От голямо притеснение започна да ме боли стомаха, не можех да се храня. Знаех, че това е невроза на стомаха от стреса, който преживявах. Но това беше добър претекст – казах на Драго, че в болницата в Усогорск, където си направих изследвания са ми установили язва на стомаха, която изисква лечение в България.

По това време при Драго започнаха първите, макар и все още слаби болки в областта на черния дроб и жлъчния мехур.

 Най-сетне той склони, но каза:

 ”Добре, щом се налага ще заминем. Но първо ми се закълни, че няма да ме вкарваш в болница. Ще ме лекувате амбулаторно. Вече достатъчно съм лежал по болници. Каквото и да стане искам да ме лекуваш вкъщи. Второ ще заминем в болничен отпуск за лечение в България, без да прекъсваме договора, за да се върнем след лечението. И трето нека Рашо (така наричаше Роби) си завърши учебната година в края на май. Ще заминем на четвърти юни с влака, така че на шести юни – четринайсетгодишния му рождан ден да бъдем в Москва. Искам тържествено да го отпразнуваме в един от най-хубавите ресторанти – грузинския в центъра на Москва. Нека детето да запомни този празник, като необикновено хубаво събитие. Това ще му е  изненадата – специалният подарък.”

На Драго не можеше да се противоречи. Той беше мъж с характер, властен  и налагаше веднъж взетото решение. Трябваше да се съглася, защото знаех, че няма да отстъпи освен, ако не разбере истината за своето заболяване. Но това не можех да направя - би означавало да отнема надеждите му за бъдеще с последните за него радостни дни тук и желанието му да се бори със заболяването. Мислех си, бях убедена, че ако Драго узнаеше, че е обречен, щеше да  се отнеме желанието му за живот. Не смеех да рискувам да му кажа истината. Не бях сигурна, че ще има достатъчно духовна сила да я понесе.

И така целият месец май премина в една адска мъка. Болките и спазмите в стомаха ми бяха непрекъснати – физически израз на душевните ми терзания.

Едновременно с това никой не ме освобождаваше от отговорността на тежката ми работа с денонощни дажурства на повикване за бърза помощ на най-тежко пострадалите.

 Непрекъснато наблюдавах състоянието на Драго и треперех от ужас, че всеки момент може да направи кръвоизлив или пълно запушване на жлъчните пътища и чернодробна  кома.

Освен това трябваше да се приготвяме за заминаване. Всичко оставихме така, целият си дом и багаж,  все едно, че ще се върнеме. Но аз знаех, че заминаваме окончателно.

Все пак Драго реши да вземем с нас най-ценният за него багаж – кожата от черната мечка, която беше купил от местните ловци, ръчно изработената ловна пушка със сребърни инкрустации във фабрика в Тула и ловджийските си ножове, които тук той беше направил с голямо майсторство.

Последните дни на май бяхме канени на гости от всички наши приятели. Няма да забравя какви празници ни устройваха и с каква любов и тъга ни изпращаха, сякаш имаха предчуствие, че заминаваме окончателно, въпреки че не знаеха истинската причина за внезапното ни пътуване.

Заминахме с влак от Костанда на четвърти юни. Пътувахме две бели денонощия с влак за Москва.

 По време на пътуването изведнъж Драго получи силни болки. Обезболяващите, които му давах, не бяха достатъчно силни и само   притъпяваха  болката.

Той изпрати Роби да донесе топла вода и детето отишло чак на другия край на влака до вагон-ресторанта. Той донесе едно шише, което сложихме на корема му да намали болката. Драго така се трогна, че Роберт се е справил да премине целия влак, през претъпканите коридори, за да донесе водата и го похвали зарадван: ”Благодаря ти моето момче, на теб може да се разчита. Гордея се с теб”!

 На третата сутрин пристигнахме в Москва. За щастие болките на Драго бяха станали поносими, и той  можеше да си достави удоволствието да направи в този ден голям,  незабравим празник.

Целият ден прекарахме в Москва. Таксито, което Драго нае за деня ни возеше по всички места, и забележителности, които искахме да посетим. Но най-важен беше тържественият обяд в луксозният грузинския ресторант.

Драго направи този празник – рожденият ден на Роберт толкова забележителен и необикновен, че много да му се радва и да го запомни за цял живот. Наистина и до днес, мисля, че Роби не е имал по-хубав рожден ден.

В ресторанта на обяд имаше много малко хора. Няколко келнери се въртяха около нашата маса с все нови и нови поръчки, изпълнявайки всяко желание, което хрумнеше на детето, не е важно дали ще го яде или не. Драго изобщо не се интересуваше колко ще струва, поръчваше така, че синът ни да е доволен  и  да сме на богата трапеза.

 За нас пекоха специални грузински шишчета, набодени върху дълги шишове, като рапири, в огромна открита камина. Имаше хайвер, блини, руски салати, риба, следолед, салата от южни плодове, шампанско, пресни плодови сокове, крем със сметана – и разбира се специална шоколадова торта.

Само Роберт ядеше с апетит, а също и шофьора на таксито, който Драго покани да сподели нашият празник. Драго почти не яде, а и аз - с болния ми свит стомах.

Но голямо удоволствие за мъжа ми беше да вижда колко щастлив беше Роби и му се радваше с тиха усмивка. Детето беше в неведение за нашите проблеми и щастлив празнуваше своят рожден ден, чувствайки се център на внимание.

След обяд отново обикаляхме Москва. Беше хубав  пролетен ден и центъра на Москва изглеждаше много красив, огрян от слънцето. Блестяха златните кубета на църквите, извисяваха се великолепните дворци и кули на Кремъл, разноцветните кубета на Василиевския събор, красивите старинни къщи на “Арбат”, Болшой театър, Москва-река.

Но празникът не беше свършил. Любимото занимание на Драго беше да накупи подаръци на всички наши близки в София и главно на Роберт, като рожденник. На него купи любителска кинокамера, на мен – златен часовник, на баща ми сестра ми и зет ми – часовници. Сякаш имаше предчувствие и искаше всички да го запомнят във времето с часовници!

Късно вечерта взехме самолета за София. През време на полета Драго се почувства много зле, болките му се увеличиха, вдигна висока температура имаше сиво-жълт цвят на сгърченото от болка лице. Беше отслабнал, защото ядеше много малко.

 Състоянието му се влошаваше допълнително от притеснение как ще освободим багажа от митницата, след като пренасяхме абсолютно забранени неща – меча кожа, ловджийска пушка и десетина ловджийски ножове. Драго изпитваше ужас, че тези най-ценни за него неща могат да ги конфискуват, а даже да имаме неприятности и глоби. Аз се опитвах да го успокоя:

”Не се притеснявай, аз ще се разправям с митничарите, ти ще стоиш настрана, не си добре, остави това на мен”.

Най-сетне пристигнахме на аерогара София. Посрещнаха ни няколко намръщени митничари.

Когато поискаха да отворим багажа аз направо им се разкрещях:

 ”Ние пристигаме от Коми и там сме работили тежка работа за малко пари. Дадохме си здравето в това Коми. Вижте, мъжът ми е болен, аз съм лекар и ви казвам, че всеки момент ще припадне от болки и висока температура. Нуждае се от спешна помощ. Чакат ни с кола да го закараме в болница. Няма да  ви позволя да ни бавите с преглеждане на багаж. Щом идваме болни от Коми, можем да купим с нашите пари и донесем всичко, от което имаме нужда! Само здраве не можем да си купим”! И се разплаках.

Митничарите се стреснаха  и учудиха от моето държание. По-старият от двамата каза: ”Другарко, разбрахме, не се сърдете, няма да ви бавим. Колега удари печати на декларациите и ги пускай да си вървят”.

 Драго си въздъхна с облегчение. Сега се учудвам откъде ми се появи тази смелост и борбеност. Но, исках да защитя тежко болният си съпруг, да го освободя поне от това притеснение при митницата. Кой казва, че жените са слаб пол? В този момент бях като разярена тигрица, която защитава застрашеното си семейство!

Това беше нашето нерадостно завръщане в Родината, след тежък,  гурбет в Русия, от който придобихме голяма печалба: Драго - рак на белия дроб, аз – инвалидизирна с увреден крак, след тежка катастрофа с линейката, а Роберт за малко щеше да бъде смачкан между ледените блокове при пролетния ледоход по реката. И тримата ни грозеше смъртна опасност в Коми, но само Драго щеше да плати пълната цена – това беше началото  на  края.

 

 

 

 




Гласувай:
2
0



Следващ постинг
Предишен постинг

Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: ivankakirova
Категория: Други
Прочетен: 459233
Постинги: 537
Коментари: 79
Гласове: 328
Календар
«  Май, 2021  
ПВСЧПСН
12
3456789
10111213141516
17181920212223
24252627282930
31