От момента, в който разбрах за неизлечимото заболяване на Драго – най-злокачествения рак в белия дроб - винаги ме крепеше малка искра надежда, че може да се открие някакво лечение на карцинома. След всеки етап от неговото лечение – химиотерапия, облъчване – надеждата все повече намаляваше, защото знаех, че има матастази и не можеше да бъде опериран.

 Когато преди един месец - разсейки на тумора запушиха чернодробните жлъчни пътища и се появи силна жълтеница разбрах, че започва период на тежки изпитания, преди всичко за Драго, а също и за мен – най-близкия му човек. Тези изпитания започнаха в Коми, далеч от цивилизацията и възможности за специализирано лечение.

Но някакъв лъч надежда все още ме крепеше, че като се върнем в София ще се намери все пак лечение за облегчаване на състоянието му.

Драго беше истински мъж, каквито днес рядко се срещат – мъжествен духом и физически, силен човек,  роден да бъде опора на по-слабите. Затова страшно много обичаше децата.

В много млада възраст беше преминал през всякакви трудности на безмилостен живот. Въпреки че беше малко по-млад от мен, но - толкова много препатил и страдал в живота, с голям опит и мъдрост, придобити в борбата му да оцелее, че се държеше като баща, който трябва да ме обучава и направлява. Когато го срещнах бях на тридесет години, но все още неопитна, доверчива, беззащитна и уязвима.

 Мъжът ми искаше да ме направи духовно и психически твърда, жилава и устойчива личност, която да се бори самостоятелно в живота, да отстоява себе си, да бъде надеждна защита за сина си.

 Той ми казваше:

”Разбери! Не са важни научните ти титли и цялото ти образование, ако не умееш да се бориш в този живот с всестранен натиск отвсякъде, за да можеш да оцелееш. Учи се, бързо се учи от мен, защото няма да съм жив цял живот да те уча! Искам да те направя независима от всички, включително и от мене, откъде мога да знам какво може да се случи в живота...”

 Поради работата си в мините и особено в урановата мина в Бухово имаше някакво предчувствие, че ще умре млад.

А беше мъж като скала – як, силен, пръщящ от здраве и жизненост. И все бързаше да живее, каточели този ден му е последен. Просто гореше като факел, който огрява със светлината си всички около себе си. Винаги събираше и живееше в голям кръг от хора - приятели, познати, ловджии.

 Сега този силен мъж се топеше пред очите ми, слабееше с всеки изминат ден, страдаше ужасно от непрекъснати болки.

 Дойде ред аз да го подкрепям духом и физически да не рухне. Жестоката, сурова школа, която преминах като лекар в Коми и уроците на  Драго  ми дадоха сила на духа, за да издържа това най-голямо изпитание – да понасям болките на любимия човек и да му помагам той да ги понесе.

Бях станала като негова сянка, все до него и с него. Бях най-довереният и скъпият му чавек, на който можеше да каже всичко. Да изповяда болките си от цял един кратък, но толкова тежък живот с убийствен труд, в ежедневна борба без покой и отдих. Казваше ми:

”Когато не си при мене - в стаята все едно, че ми няма ръката или кракът. Обичам те повече от детето си”!

На седми юни 1977 година си пристигнахме в София. Настанихме се в апартамента в”Младост”, който се намираше в близост до Раковия институт. Спалнята ни представляваше любимата на Драго ловна хижа, която той сам беше ремонтирал и обзавел. Беше необикновено топло за началото на юни. Горещината, заедно с все по-засилващите се болки изчерпваха силите на Драго.

Бях дала клетва на мъжа ми, че няма да лежи повече в болници и затова поех всичко върху себе си, за да лекувам Драго  вкъщи  и  ловната хижа се превърна в болнична стая .

Ние с мъжа ми бяхме един за друг повече от съпрузи, приятели, любовници. Бяхме толкова тясно свързани един с друг, че сякаш двамата бяхме неразделна двойка души с една воля,  с един импулс. Често се разбирахме по интуиция, само с поглед и си предавахме мисли по телепатия.

Нашата връзка не беше обикновена любов, то беше един спонтанен огън, който гори в две хармонично сляти личности – толкова противоречиви, но и допълващи се, за да образуват едно цяло. Но. . . много хубаво не е на хубаво – казва народът. Още преди да се разболее Драго и двамата имахме чувството, че тази любов не може да продължи цял живот!

Веднага отидохме в Раковия институт и намерихме лекуващия лекар от белодробно отделение – д-р Андрей Симеонов. Той беше провел миналата година химио-  и лъчетерапията и беше приятел на Драго.

 Андрей искаше да го остави в болницата, но аз го помолих всички изследвания да се извършат амбулаторно, защото съм дала такова обещание на съпруга ми. Той трябваше да се съгласи като колега и приятел и възможно най-експедитивно направи всички прегледи  и  изследвания.

Потвърди се диагнозата, която още в Коми бяхме поставили, че жълтеницата се дължи на туморни образования – метастази в черния дроб. И понеже черния дроб е увреден не може да се прави вече никаква химиотерапия или облъчване.

 Д-р Андрей Симеонов ме извика в кабинета си и ми каза направо:

 “Колежке, това е началото на края. Колко ще продължи никой не знае но мисля, че  му остават  месец –два. Абсолютно нищо вече не може да се направи. Няма никакво лечение. Главното сега е да се подтискат болките и да се поддържат жизнените му функции докато е възможно”.

 Андрей ме прегърна ме през раменете и ми каза:

”Слушай Жане, сега вече ти говоря като приятел, не като лекар. Ти знаеш ли, имаш ли представа какво те чака щом си дала обещание Драго да не влиза в болница? Има ли поне кой да ти помага?”

Казах му, че сме сами – аз и той, няма помощ от никъде, майка му и баща му не се интересуват от неговото състояние. Важни са само имотите и искат Драго да им предпише къщата в Драгичево, която ние изплатихме с труда си в Коми.

Сега вече Андрей се хвана за главата и каза:

”Жане, страхувам се и ти да не се разболееш. След тежката  работа в Коми ти поемаш непосилно браеме – да превърнеш дома си в болница.Тогава ти ще си единственият лекар на денонощно дежурство, единствената медицинска сестра, масажист и санитар, готвачка и галедачка. Няма да можеш да издържиш, казвам ти, с всеки изминал ден ще става все по-лошо. Болките ще се увеличават и трябва да минем на морфин, който ще ги намалява за около два часа. Ти трябва да му слагаш инжекции денонощно. Няма да имаш нито една нощ сън. Освен това Драго ще отслабва непрекъснато и накрая ще бъде само на легло, с всички последствия от това.”

Казах на Андрей, че съм готова на всичко за Драго, обичам го, заклела съм се да го лекувам вкъщи и трябва да се справя.

Д-р Симеонов ми каза, че още не е имал подобен случай – някой сам да поеме умиращ, болен от рак в къщи без никаква помощ. Беше много трогнат и ми обеща като приятел да  идва на преглед поне един път седмично, за да направлява лечението.

Също  така предложи да изпраща  понякога сестра срещу заплащане да слага системите му. Даде ми указания за обезболяващите лекарства, диетата и ми пожела да имам сили да издържа. Но ми беше неудобно да му кажа, че нямаме пари за заплащане на сестрата, защото всичко спечелено в Коми отиде да изплатим дълга за къщата.

Сега вече изгасна и последната искра надежда за някакво лечение на рака. Оставаше само да поддържам  Драго духом и да облегчавам страданията му.

Но, как да обясня на любимия човек, че го чакат големи болки, без никакво спасение? Как да крия от него, че има метастази в черния дроб и тази жълтеница ще си остане и ще се влошава? И най-важното - как да му обясня липсата на лечение? И как денонощно да се преструвам, че има някаква надежда за лечението му, а той е обречен да живее само месец – два? Драго е толкова прозорлив, интелигентен лесно не може да бъде заблуждаван, а пък ме познава толкова добре!

Измислих и му казах, че от химиотерапията черния му дроб е силно увреден и сега се проявяват последствията. Не можем да му даваме лекарства, защото те допълнително увреждат черния дроб. Можем да го лекуваме само с билки и пречистване на организма със системи с глюкоза, витамини и минерална вода.

 Изглежда, че прие тази версия, или поне искаше да я приеме. Каза ми:

”Какви сте такива лекари лекувате едно, а пък увреждате друго. Андрей не можа ли да предвиди тези последствия? Вярно тумора ми се стопи, но сега пък съм тежко болен с черния дроб. Това да не е цироза? Лекува ли се въобще? Как ще ме лекувате само с билки”?

Трябваше да намеря някакво лечение с билки все пак за облегчаване функцията на черния дроб. Проучих, че най-доброто билково лечение на жлъчно-чернодробни заболявания се провежда от един народен лечител в Тетевен. Моята приятелка Маргарита Нейкова ми помогна. Тъй като родителите й живееха в Тетевен, тя замина  там с мъжа си с тяхната кола, срещна се с билкаря и донесе билки за два курса лечение.

Започнахме лечение с болковата отвара, която беше много горчива. В началото имаше леко подобрение, жълтия цвят поизбледня, болките станаха по-търпими и Драго се зарадва, че има все пак  някакво лечение.

Но скоро лечебният ефект се изчерпа. Лидолът, който купираше болките вече не беше достатъчен. И когато те станаха нетърпими – трябваше да минем на морфин. По това време нямаше съвременните  противоболкови средства и при силни, нетърпими болки се даваше морфин.

Сега предстоеха нови изпитания – данонощно  инжектиране  на морфин, който в началото беше достатъчно да се дава два – три пъти дневно. Но постепенно времето на обезболяване все повече намаляваше и се достигна до два часа.

Дълго време не казвах на Драго, че инжекциите са с морфин, но той беше видял опаковката и ми зададе логичния въпрос:

”Защо болката ми е в стомаха, а не в черния дроб и защо ми слагате морфин”?

Наистина и аз и Андрей установихме, че има вече метастази в стомаха и даже в слънчевия сплит. Затова болката трудно се овладяваше даже от морфина.

Отговорих му, че болката наистина идва от стомаха, който също е увреден от  химиотерапията, но  морфинът  в малки дози е най-безвредното противоболково средство, докато лекуваме с билки черния дроб и стомаха. Сега прибавихме и билки за лечение на стомаха.

Драго ми каза:

”Какво правите с мен ти и Андрей? Най-напред с химиотерапия ми увредихте вътрешните органи, а сега от морфина се страхувам да не стана наркоман. Едно лекувате, друго увреждате. После пък трябва да ме лекувате от наркомания”.

 Мисля, че все още подсъзнателно се поддаваше на илюзии за заболяването си, но дълбоко в себе си се досещаше, че има рак, който не е бил излекуван. От време на време ми задаваше въпроса:

”Слушай мила, кажи ми истината, каквато и да е тя, да не би да имам рак и вие с Андрей да ме заблуждавате”?

 Трябваше категорично и твърдо да отричам, защото сигурно щеше да се предаде, нямаше да издържи, ако знаеше истината и какво го чака.

По същото време Роберт, моето  съзнателно  момче със закалката от суровия живот в Коми  беше станал много самостоятелен. Той се яви сам на приемните изпити в руската гимназия и изкара отличен успех. Беше приет и сам ходеше да проверява резултатите и да се записва, докато всички други деца се придружаваха от родителите си.

Когато положението на Драго се влоши - болките  и външния му вид бяха ужасни, изпратихме Роберт да живее при моите родители в апартамента им близо до гарата.

И днес се трогвам, когато си спомня, че тогава малкият четринадесетгодишен син ни издържаше. Той работеше като чирак в дърводелската работилница на баща ми и носеше спечелените пари вкъщи. Нашите болнични се заплащаха мизерно от предприятието за дърводобив в София – върху най-ниската заплата. А трябваха пари за лекарства, за храна.

 На Драго му потекоха сълзите, когато Роби донесе първите спечелени от него пари и ни ги даде. Той го прегърна и каза:

”Милото момче на татко. Той помага, когато татко му е болен. Но като оздравея обещавам да се върнем в Коми и с първите спечелени пари да ти купя лодка – казанка с мотор. И заедно с теб ще ходим на риболов. Ще купим и лека кола “Лада” или “Москвич”. Татко ще те научи да караш и лодка и кола. Заедно тримата ще обикаляме навсякъде, по всички хубави места,  където поискате. Нали ти беше хубаво в Коми и искаш пак да се върнем там?”

Такива бяха мечтите на двамата – баща и син – да се върнат там, където им е било хубаво и са се чувствали щастливи – всред дивата природа на Коми! Струваше си сама да нося  бремето на ужасната истина за наближаващия край на Драго, щом любимите ми същества  сега – в най-страшните изпитания имаха мечти за бъдещето!