Постинг
22.03.2021 16:30 -
МОЯТА ПЪРВА ЛЮБОВ
МОЯТА ПЪРВА ЛЮБОВ /Пролетна нежност/ Завърших гимназия през 1953 г. на 17 години / родена съм на 18.01.1936 г./. Дипломирах се с отлична диплома. Баща ми реши за награда през лятото с него и майка ми да направим за няколко дни пътешествие по Дунава с кораб от Видин до Русе. Беше началото на лятото – през месец юни. Бях радостна и щастлива с това пътуване. Обичам да пътувам с кораб и да наблюдавам прекрасните гледки по бреговете. По време на това пътешествие една циганка ми гледа на ръка. Каза ми че ще се оженя за чужденец. Баща ми беше много строг, моралист и не се отделяше от мен защото имаше наоколо чужденци. Но аз съм добра танцьорка и вечер танцувах на палубата с младежи под строгия погледа на татко. От Русе заминахме за Несебър, където татко ръководеше дърводелската работа на новостроящ се почивен дом на профсъюзите . Татко и майка останаха там през цялото лято. Аз скоро заминах при братовчедка ми Тотка в Поморие, където родителите и тя живееха в къща с двор красиви цветя и люлка. Ходехме всеки ден на плаж, плувахме много. Привечер се разхождахме по крайбрежния булевард, а вечер бяхме или на танци в казиното или при Яворовата скала - до морето. Там се събираше младежката компания на Тотка, двама от младежите свиреха на китара, а ние пеехме под техния съпровод. Наскоро по време на разходката по булеварда Тотка ме запозна с младеж от нейната компания. От пръв поглед прескочи искра между нас. Това беше съдба, Карма. Гледахме се без да говорим, без да помръднем само се гледахме. Той беше красив - висок, добре сложен, с широки плещи и мускулесто тяло, черни очи и къдрава черна коса, красиво лице. Аз имах женствено тяло, не съм била красавица, но чаровна, винаги усмихната, радостна, оптимистична. Добре пеех, бях учила оперно пеене. Той се казваше Георги Зайков. Аз обичах веднага на някои хора да слагам мое име и него го кръстих Джоджо. Той беше на 19 години. Баща му починал рано и Джоджо бил принуден да работи, да издържа майка си и сестра си още като младеж. Беше завършил средно образование и работеше с лодка като рибар. Той произхождаше от бежанците в Тракия. И така с Джоджо се виждахме в компанията, или на разходката по булеварда, или на танци, или при Яворовите скали да пеем. Пеехме двамата в дует с него. В казиното танците с Джоджо бяха прекрасни. Танцувахме лудешки бързите танци, той също танцуваше прекрасно. А при валс ме повдигаше при бързото въртене. Веднъж сънувах че танцувам с него във въздуха, просто летяхме във валс. Тангата ни бяха на влюбени с искри между нас. Но, нравите бяха строги. Чак след време вечерта отидохме сами на разходка по морския бряг и тогава за първи път ме целуна, и то страстно. Спомням си че имах херпес на устните и потече кръв. Той ме погали и ме утеши. После само още два пъти се целунахме – веднъж на брега на морето и веднъж на връщане от плаж. Всеки ден ходехме с него на плаж, плувахме с часове навътре в морето. Толкова много се обичахме, страстно, лудо. Но до интимност не позволих да се стигне. Така строго бях възпитана. А Джоджо уважаваше това и се въздържаше. И така прекарахме едно приказно лято. Готвехме се една вечер да си направим вечеринка, да се съберем компанията на танци в един от приятелите. Но татко и майка пристигнаха в Поморие да ме вземат и да си пътуваме за София. Щяхме да пътуваме на другия ден. Обаче баща ми като разбра за вечеринката, с неговите моралистични разбирания, все да ме предпазва, реши веднага да заминем за Бургас и оттам с нощния влак за София. Плаках и го молих да останем за утре, но той беше непреклонен, пазеше ме да нямам срещи с младежи особено вечер. И така си тръгнахме. Спомням си с каква мъка, плачейки, с майка и татко стигнахме до пристанището. Джоджо дойде да ме изпрати, стоя на брега и ми махаше докато пътувахме с кораба към Бургас и можехме да се виждаме в далечината. През цялото време плаках от раздялата докато се изгуби от погледа. Любимият ми поет Христо Фотев е написал прекрасно стихотворение за такава раздяла. „ Аз помня свиреше брега, като тръба сияйно медна, сбогувахме се без тъга, целувката ни бе последна. И стана ти в далечината, вълна в прозрачната вълна, и светлина във светлината.” Да, синевата на морето и въздуха в далечината закриха постепенно образа на любимия, а аз плача ли плача чак до Бургас. На есента Джоджо замина войник-граничар. През цялото време на службата му – цели три години си пишехме любовни писма, които чаках с нетърпение. Изпрати ми снимка с войнишката си униформа и кучето. Аз вече следвах медицина. Чаках с нетърпение да го посрещна в София когато се уволни, за да обявим нашата връзка на баща ми и да се сгодим. Тази силна огнена страст между нас продължаваше. Тя беше взаимна и съдбовна. И така Джоджо пристигна в София на път за Поморие. На обяд го посрещнах и заведох в къщи да го представя на баща ми. Но у дома беше само майка ми. Той й каза: „Госпожа, много желая да поискам ръката на дъщеря ви. Ние много се обичаме вече няколко години, но да се оженим е невъзможно. Дъщеря ви ще стане доктор, а аз съм обикновен рибар.Освен това живеем далече един в Поморие, другият в София. Невъзможен брак, много съжалявам. Много мислих, но няма смисъл да имаме напразни надежди. Аз искам днес да се сбогувам с любимата ми Жана и всеки да продължи по своя път”. Пак голям плач, опитвах се да го убедя, че има начин да продължим заедно. Но той беше непреклонен. Не можех да понеса тази раздяла. Изпратих го до гарата до влака за Поморие и му казах, че въпреки всичко аз с него не късам, ще чакам да промени становището си. Прегърнахме се страстно, целунахме се за последно и той се качи на влака. Влакът тръгна, той стоеше на вратата и си махахме докато се виждахме в далечината. Дълго време страдах от тази раздяла и безнадежност да продължим заедно. Моята братовчедка ми писа че цяла година Джоджо много е страдал и не е имал близка приятелка. По-късно тя пак ми писа, че една доста настъпателна млада жена се завъртяла около него и го оженила за себе си. Родил им се син, хубаво дете приличало на него. Аз заминах за Варшава след пета година медицина, ожених се за Мирек, който е поляк и се установих да живея във Варшава. След известно време получих вест, че Джорджо е починал от левкемия, съвсем млад, на 28 години. Пак тъгувах, просто не можех да го прежаля. Такава беше моята първа любов - пламенна, ярка, гореща, която караше сърцето ми да тупти от радост. Тя беше взаимна. И оцвети моята младост с ярки цветове. И днес още тези спомени са така силни, че помня след толкова години своите силни чувства, цветни спомени, ярки и незабравими. Иванка Кирова
Няма коментари
