Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
22.03.2021 15:17 - ПОСЛАНИЯТА НА ДРАГО
Автор: ivankakirova Категория: Други   
Прочетен: 228 Коментари: 0 Гласове:
1



 ПОСЛАНИЯТА НА ДРАГО                                                      „Колкото по-дълбоко страдание дълбае в душата,           толкова повече радости може да поеме”                                                 Халил Джубран                                                       

 

Беше през юни хиляда деветстотин седемдесет и седма година. Дните бяха необикновено горещи, а все още  лятото  не беше е настъпило.

Както бях обещала Драго лежеше вкъщи, в стаята – ловна хижа, а не в болница. И бяхме само двамата, сами -  денонощно.Синът ми Роберт бях изпратила да живее временно при баща ми и майка ми в другия край на София.

Драго не искаше да вижда никого, дори и най-добрите си приятели, а най-малко – своите родители. Той беше горд и честолюбив човек – не искаше да го съжаляват като го видят в това тежко състояние. Казваше, че е манекен на Бухенвалд.

Мъжът ми не смееше да се погледне в огледалото. Освен тъмно-жълтия цвят от тежката жълтеница, беше отслабнал неузнаваемо. Този едър, мускулест млад мъж беше станал като скелет, кожа и кости и от слабост се беше прегърбил. Едвам стигаше до тоалетната и то с моя помощ,  тътреше си краката от слабост като старец.

Лицето му беше страшно! Кожата беше прилепнала към черепа, мускулите се бяха стопили.  Дълбоко хлътналите в орбитите очи бяха огромни, пълни със страдание и стаена болка. И понеже почти нямаше мимични мускули изглеждаше каточели  постоянно се усмихва с някаква страшна,  нечовешка усмивка!

Наистина в живота си като лекар съм виждала само няколко тежко болни хора с такава кахексия  - предсмъртно отслабване.

Болките бяха ужасни, денонощни, защото той имаше метастази дори в слънчевия сплит. Този твърд, волеви мъж, който не трепваше от обикновена болка, сега тази нетърпима, адска болка го караше да  вие и се гърчи. Дозите морфин се качваха непрекъснато, но и те овладяваха болките само  за  около два часа.

Колегите, от Онкологичния институт, които изписваха морфина се ужасиха от огромните дози. Имах чувството, че  ме подозират, дали и аз  не взимам морфин? Чак след смъртта на Драго, когато им върнах остатъка от морфина ми признаха своите съмнения и ми се извиниха.

След като и морфина вече не помагаше през последните дни минахме на инжекции с опойки, каквито се дават при операции. Тогава нямаше сегашните ефикасни противоболкови средства.

Когато вече не можеше и да ходи от слабост Драго трябваше да лежи на леглото на високо вдигнати възглавници и  то  само  по  гръб. Болките не му позволяваха  да  лежи на страна. Често ме молеше да го придържам  седнал,  като го прегръщах през раменете и той се облягаше на мене. Не спеше нито денем, нито нощем, а само задрямваше за кратко след инжекцията с морфин.

Аз бях все до Драго, стараех се по всякакъв начин да намаля болките и страданията му. Трудно издържаше дори и минути без мене, ако ме няма в стаята. Аз го подпирах, милвах, успокоявах, масажирах. Припомнях му хубави моменти от нашия щастлив съвместен живот.

Моят любим съпруг ми казваше често, в тези дни на отчаяна борба за живот, колко много ме обича и ме чувства като част от себе си. Беше ми неудобно, даже бях засрамена от прекаленото ми въздигане  и поставяне едва ли не на пиедестал. Аз просто обичах съпруга си  като себе си и правех каквото е нужно. Назоваваше ме с разлрични галени имена Жо, Ив, Джу, Джудит,  а към края – “Мъченице”, “Страдалнице”.

Той казваше:

”Какъв късмет имах да те срещна Жо! Наистина нашата среща и връзка са съдбовни. Ти си ми не само лекар, мой, собствен лекуващ лекар, но и любима жена, приятелка, майка, сестра, любовница, медицинска сестра, масажистка – моята друга същност!”

„Знаеш, че по-рано не ти казвах – “обичам те”, защото един истински мъж не говори такива думи, а ги доказва. Но сега няма време, всеки ден ще ти повтарям колко много те обичам, единствена моя, страдалнице моя обичам те повече от детето си, не мога да дишам без тебе! Ти си всичко за мене, единственото същество на света!”

„И съм ти безкрайно признателен, че спази обещанието си да не ме дадеш в болница. Не мога да си представя сега с тази болка и страдание да съм в болница, захвърлен сам като куче при умиращите болни - и чужди хора да се грижат за мене. Затова сега си обречена да понасяш цялата ми мъка, цялото ми страдание и болки сама, без ничия  помощ  без  никога да се оплачеш!”

„О, скъпа моя откъде извира у тебе тази сила на духа да ме крепиш в това състояние? Ти си велика жена, с  голямо любящо сърце. Моя мъченице, как  успяваш да ми помагаш да понасям болката? В живота си не съм имал късмет, най-голямото ми щастие е, че те срещнах и сега ти си до мене!”

Знаех, че изтичат безвъзвратно последните седмици от краткия живот на Драго. И реших, че трябва по някакъв начин да запазя неговите думи и послания, които отправяше към мене.

 Не можех да използвам магнетофон. Та нали с него все още играехме ролите си в живота – аз,  че заболяването му е излечимо, само да има търпение да понесе временните болки, а той – че не се досеща, че  е в крайния стадий на ракови разсейки, за да не ме притеснява.

Помислих си, че е най-добре да водя дневник, в който да записвам точно нашите разговори, и главно Драговите послания.

 Но, как да става това, той не трябваше да разбере?  И аз водех дневника от края на месец юни до последната  нощ на живота му. Правех това между две негови повиквания, когато бях в кухнята и готвех, и даже като се криех в тоалетната. Много трудно беше с тайното писане. Защото Драго беше един вечно буден дух и денем и нощем, не можеше да спи от болка, а аз трябваше да му помагам да я понесе и не допускаше да съм извън стаята му, извън неговия поглед.

 Но писането на дневника някак ми помагаше да понасям страданията на Драго. Всичките казани по-горе от него думи за любовта, която има към мене са точно цитирани от този дневник. Тези нови обръщения към мене – “страдалнице”, “мъченице” ме караха да се крия в кухнята, за да поплача без да ме вижда той, защото наблюдавах колко безпомощен и безсилен става със всеки изминат ден моят  истински мъж, който досега беше като скала – опора за мен.

Сега той ми казваше:

”Мила моя жено, дори и да има шанс да оздравея, аз ще остана цял живот инвалид, половин човек с толкова много увреждания. Моля те, заклевам те не ме изоставяй, не бих могъл да живея без теб.”

Скоро след инжекцията с морфин болката се укротяваше, ставаше търпима. Тогава настъпваше този период на вдъхновение за който говорят наркоманите. Той се чувстваше приповдигнат и се появяваше желание за откровения, казваше мъдрости и отправяше послания към мен и Роберт за бъдещето  ни.

Ето някои от посланията, които отправи към мен:

“На никого не разчитай Жо, само на себе си. Аз те направих самостоятелна, независима дори от мене. Ти можеш сама да се справиш в живота. Сега съм спокоен, няма да пропаднеш, защото те научих да се бориш  с всякакви трудности и се гордея с теб.”

“Мила моя, като  умра ти не трябва да останеш цял живот сама. Още си млада, а пък ти си създадена за семейство. Аз не искам да оставаш  вдовица. Заклевам те да си намериш  много достоен мъж. Но запомни, човека с когото ще свържеш живота си в никакъв случай да не бъде по-долу от мен. Може да е по-горе, но да не бъде под моето ниво. Да бъде човек достоен за теб! Иначе няма да ти го простя!”

“Никога не изпадай в безпътица, винаги върви по предначертания от теб път към целта. Ти си трудолюбива като баща си. Винаги трябва да работиш. Баща ти един ден, ако спре да работи –  ще умре.”

“Жо пази се от роднини, много се пази, особено от някои от тях. С роднини винаги се преплитат интересите, особено имотните и очаквай, че може да ти забият нож в гърба.”

“Пази Роби да не напълнее до 16 години, а после вече е по-лесно да запази теглото си”

“Изпълнил съм дълга си към всички, към всички, сега мога спокойно да умра.”

“Пусни ме Господи и този път да се измъкна, не ме оставяй да умра. Два пъти вече се измъкнах от смъртта. Моля те, само и този път да изплувам, поне само да видя децата оженени. Нищо друго не искам!”

“Ако не си ти Джу щях да пукна в някоя болница, или щях “да си закрия слепоочието” – девет грама ми  стигат .  .  . Болката е страшна, не се търпи. Много, нечовешки ме боли. Не се понасят вече моите страдания – и тялото и душата ме болят.”

„ Но, не се бой, никога няма да посегна на себе си, каквато и болка да имам, заради вас – заради теб и децата. Няма да ви създам този ужас. Но ако нямах семейство, повярвай ми – бих го направил. Не се търпят вече моите мъки . . . За какво Господ ме е наказал толкова страшно? Какво зло съм направил? За какви грехове така жестоко страдам? Винаги съм се старал да помагам на хората, да правя добро.”

“Нямам късмет в живота. Щом получа малко щастие и радост – веднага го изплащам със страшни мъки и изпитния. Страх ме е да съм щастлив. Веднага идва лошото.”

“О Боже, защо не умрях в рудника, когато ме затрупаха въглищата в Бобов дол. Щеше да бъде по-достойно, а не да се влача като червей и бавно да гасна. Помни мила, когато ми дойде последния час искам да умра като мъж – прав и в съзнание, а не на легло. Моля те помогни ми да умра достойно,  като  мъж,  а не като старец.”

“Сам като вълк – единак се борих в живота си и страдах. От никъде – никаква помощ.От юноша не съм имал подкрепата на родителите си. На осемнадесет години ми казаха де се оправям сам. И аз влязох в рудника в Бухово като войник, за да се издържам сам. Много тежко ми беше. Като елен, който си бие рогата в стената.”

“Нещо ме яде отвътре и от ден на ден отпадам. Жо, виж какви буци имам в корема, какво е това, рак ли е? Уж беше доброкачествен тумор, но рано или късно се явява пак – става на рак . . . Сдадох фронта, няма да се справя Жо, чувствам го. Ще оздравея ли кажи? Жалко, че толкова ефтино продадох живота си. Много млад си отивам . . .  Отивам си, а толкова малко живях!”. Драго беше на 38 години.

 „Не съжалявам за нищо, но живота прекалено рано ме събори и се скапах от много работа. От петнайсетгодишен блъскам най-тежък труд – по строежите, по мините, хамалска работа и накрая в  Коми – товарач на трупи. Имах толкова здрав организъм, но не можа да издържи. Моят живот свършва твърде рано – незавършена симфония. . .Тъкмо когато трябваше да поживеем двамата с теб, да се порадваме на плодовете на нашите усилия, на нашия труд, да се порадваме на щастието си!”+

“Мечтая да живея с теб в ранчо Ив, сами в прерията. И да живея всред истински мъже, където честта се решава с оръжие, където няма мижитурки  . . .”

“Джу, изкъпи ме, изрежи ми ноктите и викай поп за последно причастие. Вече натам отивам . . . Прибери ме по-скоро Господи, болката е нетърпима!”

“Джудит, прости ми ако понякога съм груб с теб и искам всяка минута да си до мен. Но то е от болестта  и болката – много съм  изнервен. Всеки пък, като ти се скарам после ме боли сърцето. Какво си ми виновна ти? Толкова много те измъчих страдалнице моя, прости ми!”

“Не смеех да ти кажа, че те обичам да не чуят дори и птиченцата, че могат да завидят. А ти все ме питаше “обичаш ли ме”? Както, когато по детски късаме листенцата на цветето – “обича ме, не ме обича”. Винаги много съм те обичал. Най-много от всички жени, които съм имал. Сега мога да ти го кажа. Защо си толкова сърдечна, добра, всеотдайна,  грижлива?

Не ме е страх от теб като лекар, ако трябва да ме оперираш, режеш, дупчиш, шиеш моите рани, както си го правила вече. Защото ти вярвам. Имаш истинско лекарско, любящо сърце. Ти си ми самарянчица по душа. Родена си за лекар!”

“Рашо го дръж строго, не му изпускай юздите. Нека да бъде самостоятелен, сам да се бори в живота, не ходи непрекъснато след него. Научи детето на дълг към тебе, към родителите. Да можеш утре да разчиташ на него. Пази го от роднини, да не му мътят главата. Прегледай му очите – очилата трябва да му се сменят, не вижда добре с тях. Той е умно дете и трябва да завърши висше образование, но правилно да избере професията си.”

Десетина дена преди края на живота на Драго, Роби дойде да види баща си. Той изглеждаше страшно. Излъчваше такав болка и страдание, че детето започна да  плаче и хлипа  с глас неудържимо. Роби беше на 14 годни.

 Милият Драго го прегърна и въпреки болките взе да го утешава. След като го погали по главата и му изтри сълзите Роби се поуспокои. Тогава баща му го погледна с мъка и нежност и му даде последните си напътствия.

“Рашо, аз не съм те създал, но съм те отгледал от тригодишна възраст досега. При мен отрасна, аз те възпитавах. Винаги съм се старал да бъда справедлив към тебе, да те направя полезен в живота – истински мъж. Не е важно как ме наричаше – “чичо” или “татко”. Важно е как ме чувстваш. Пази се от роднините, които ще ти говорят, че истинският ти баща е в Полша и т.н. Те са лицемерни моето момче, могат да ти мътят душичката, но ти не се поддавай. Ти си вече голям и можеш правилно да разсъждаваш. Сам можеш да прецениш кой ти мисли доброто.”

„Пази се от много любезните хора, дето ти свалят звезди от небето. Те не са искрени. Особено от роднини се пази, защото с тях се преплитат интересите, най-вече – имотните.”

„Много да слушаш и уважаваш майка ти моето момче. Има различни майки – добри и лоши. Нашата майка заслужава пълното ти уважение. Цял живот работи за тебе, грижи се за семейството си всеотдайно. Пази я и я уважавай. Утре като остарее -  на тебе ще разчита.”

„Трябва да се научиш на труд, за да си полезен в живота. Но помни труд – умерен, никога не допускай да се съсипеш и станеш инвалид от прекалена работа – като мене.”

„Едно нещо искам да запомниш за цял живот. Никога да не пушиш. Закълни ми се никога да не пушиш. Това го искам от теб, ако ме обичаш. Виж ме мене – пушенето е една от причините сега да съм болен и инвалид.”

Роби се закле никога да не пуши. След това Драго го помилва, прегърна и изпрати да отива при баба и при дядо, защото тук при болен човек не е място за деца.

Въпреки, че усещаше близкия си край Драго все още  имаше  искрица надежда, търсеше някакво спасение.

“Хайде Джу, води ме да заминеме за Коми. Там бях здрав и толкова щастлив и спокоен. Ако отидем отново на чист въздух всред тайгата може да оздравея. Знаеш там колко бързо се оправям. Тук всичко ми е омръзнало. Мразя София. Намразих дори любимата ми механа – ловна хижа. Сега тя за мене е затвор, въпреки че с толкова любов я правих. Сега ми изглежда като килия, от която няма излизане  . . .”

„Мила моя, любов моя нали си доктор – спаси ме, спасете ме с Андрей, аз ви вярвам. Намерете ми лекарство, спасете ме .  .  .”                               ИВАНКА КИРОВА

 

 

 

 

 

 

 

 

 




Гласувай:
1



Следващ постинг
Предишен постинг

Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: ivankakirova
Категория: Други
Прочетен: 896150
Постинги: 849
Коментари: 119
Гласове: 621
Архив
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031