Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
29.03.2021 17:19 - ДНЕВНИКЪТ НА СТРАДАНИЯТА
Автор: ivankakirova Категория: Други   
Прочетен: 886 Коментари: 0 Гласове:
0


Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg
 ДНЕВНИКЪТ НА СТРАДАНИЯТА

                

 

Дневникът, който водих, за да съхраня последните послания, разговори с Драго и описание на борбата му за живот обхваща времето от края на месец юни до двадесет и пети  август  - нощта на смъртта му.

Беше горещо на четвърти юли хиляда деветстотин седемдесет и седма година – последния рожден ден на Драго, в който навърши тридесет и осем години.

Той изглеждаше и се чувстваше много зле. Видът му беше на тежко болен човек. Вече беше с морфин като обезболяващо средство, който намаляваше болката само за няколко часа.

Драго  предусещаше  близкия си край и поиска все пак по някакъв начин да отбележим този негов празник, въпреки болките, въпреки  страшния му външен вид, с който можеше да уплаши всеки, който го види.

Той предложи на обяд да отидем със зет ми Борис и сестра ми Росица, с тяхната кола, в известното битово заведение “Шумака” в покрайнините на София, в началото на пътя към с. Бистрица. Беше луксозен, чист ресторант с маси навън в градината и се предполагаше, че на обяд е слабо посетен.

Драго не искаше никого да вижда в това състояние, не искаше да го съжаляват близки и приятели. Само няколко души допусна да идват  в къщи, за да го видят и сред тях бяха Борис и Росица.

Поканихме сестра ми и зет ми  и той ни закара на “Шумака”. В градината на заведението имаше огромни дървета,  които хвърляха дебела сянка. Седнахме на една маса в най-отдалечения край на ресторанта под един столетен дъб, на хлад и свеж въздух. Имаше само няколко посетители, които бяха на другия край на градината.

Драго беше след инжекция с морфин, с притъпена болка. Видях измъчена усмивка на силно отслабналото му лице и в големите тъмни очи. Мъчеше се да си придаде празнично настроение. Беше доволен, че е излязъл от ловната си  хижа - болнична стая, която се беше превърнала в затвор за него. След задушната, спарена и прашна горещина на бетонните блокове – тук всред Природата – мястото ни се стори прекрасно, като декор, за последния празник на Драго.

Макар и с видими усилия той се опитваше да бъде весел и добра компания за нас. Разказваше за Коми, за някои весели случки там. Не искаше да изглежда болен, нито да се говори за болестта му.

Поръчахме си шопска салата, скара, отлежало бяло вино, а Драго си взе овче кисело мляко, което можа само да вкуси. Но се радваше на нас, които можехме да се храним. На края при тортата и кафето настъпи тържествения момент, когато той си достави голямото удоволствие – изненада.
Драго беше много щастлив, когато правеше подаръци. Това беше част от неговия чар, израз на сърдечност и топлота към негови близки, на които правеше подаръци.

Още на връщане от Коми - в Москва – мъжът ми, макар и болен лично избра и купи скъпи подаръци на всички наши близки.

 И сега поднесе позлатен часовник на Борис и часовник – медальон на Росица с надписи – посвещения. Вместо рожденика да получи подаръци – той  поднесе на нашите близки символични сувенири отмерващи времето, което беше толкова скъпо и малко за него, за да бъде запомнен. С доволна и весела усмивка Драго наблюдаваше радостните възклицания на двамата, които не очакваха такава приятна изненада!

Прибрахме се вкъщи в добро настроение. Но скоро болките се появиха и отново му сложих инжекция с морфин. Когато болката се притъпи, Драго седна, прегърна ме през раменете, облегна глава на рамото ми и ми каза неща, които  сега  реши да сподели с мен:

“Джудит, не ми се сърди, че толкова дълго отлагахме женитбата си. Живеем заедно от единадесет години, а едва от три години сме женени. Но разбери – бях много наплашен от първия си брак, от развода и много дълго не можах да преживея това, че бившата ми жена ми отне детето и го замъкна чак в Югославия. Така че не можех и да  виждам Силвето, а знаеш колко много я обичам. Дълго време не можех да дойда на себе си. Не можех да мисля за ново  семейство и да ни се роди друго дете след като моето дете - най-скъпото ми същество  го няма”.

“Исках да започнем втория брак като предварително имаме всички условия за нормален живот материални възможности и жилище, за да няма недоразумения след брака.”

“Имам един грях пред тебе – за децата, които нямаме  аз и ти. Знам колко много искаше да си имаме наше детенце. Но разбери, трябваше първо да успеем да вземем апартамента, да го обзаведем. Трябваше да уредим живота си пък тогава да имаме деца.”

“Кажи ми сега откровено – все още ли желаеш дете? Ти ще го носиш девет месеца, няма ли да ти е тежко? Още един товар на плещите, малко ли задължения имаш  - тежка лекарска професия, да пишеш твоите научни трудове, да гледаш болна майка с инсулт? Щом искаш – добре. Нека само малко да укрепна – сега съм болен и слаб – няма да създавам хилаво поколение. Искам да напълня къщата в Драгичево с деца – Рашо, Силвето, другото детенце, което ще имаме. . . всички да играят там всред природата, на чист въздух. За тях се трудихме в Коми – да осигурим тази вила за децата.”

“Жо, ти си за мене мечтаната съпруга, стопанка на домашното ми огнище. Не съм почувствал никога майчинска  ласка и топлота, нежност и мекота – ти ми ги даде. Защо си толкова добра и всеотдайна? Но ако оцелея ще остана инвалид. Моля те никога не ме изоставяй, няма да го преживея! Добре, че си ми ти Джу, ти си ми единствената. Ако те нямаше теб да съм умрял още миналата година, когато за малко не ме оперираха да ми извадят единия бял дроб. Ако ме бяха оперирали – край, отдавна да съм свършил.”

Болките отново се появиха с всичка сила. Докато подейства новата инжекция с морфин  - душата и сърцето ми кървяха да го гледам как се гърчи от болка, и когато вече не се търпи -  да вие и вика от нея.

“О, Господи, ако има такъв, или ме прибери, или ме освободи от тези мъки! Не мога вече да понасям болката, тежестта  .  .  . “

“Моите родители никога не са имали родителско чувства към мене. От дванайсетгодишен ме хвърлиха да се боря в живота. След училище ходех да работя по строежите, да мъкна кофите с пясък и вар. На осемнайсет години ми отказаха всякаква издръжка и аз влязох под земята – в  мините. В мината в Бобов дол бях затрупан, едва останах жив. Бях със сътресение на мозъка, с два счупени крака, целият смазан и в рани. Тежко пострадал лежах в болница, а после в къщи -  сам  като куче се мъчех да се обслужвам ходейки едва с патерици. Никой не дойде да ме види – ни майка, ни баща, ни сестра. Сякаш съм бил сирак!”

“Много тежко ще ти бъде Джу. Сама, с децата те оставям да се бориш в живота. Помни, че моите роднини ще се помъчат да скарат децата – Рашо и Силва. Лоши хора са. Пази се от тях. Можеш да очакваш, че когато няма да ме има са способни да изфабрикуват всякакви фалшиви документи и да ти вземат вилата и апартамента. Написали са картичка до Силвето в Югославия, от мое име, като са ми фалшифицирали почерка,  че не съм искал да я видя, да поддържам контакти с нея, да й пращам издръжка. А през цялото време знаеш, че превеждахме пари  от Коми до майка ми, за да ги изпраща на Силвето, а те са задържали парите за себе си.  Това не са хора, това са някакви уроди”!

 

Пети юли.

 

“Знаеш ли какво искам? Да се застрелям. Отравянето и обесването не са достойни за един мъж. Остава застрелването. Не плачи, няма да го направя. Няма да ви причиня тази мъка – на теб и на децата.”

“Държа се Жо, не бой се, не плачи. И да останеш сама не е страшно. Имаш хубава професия. Самостоятелна си. Научих те да се бориш в живота, няма да пропаднеш. Пази децата – и Рашо и Силва – те на теб могат да разчитат.”

“Защо идват моите родители да ме тормозят? Не виждат ли колко съм зле, колко много съм болен?”

“Непрекъснато ме притискат да им прехвърля вилата в Драгичево,  която с толкова тежък труд изплатихме в Коми. Само имоти ги интересуват. А това, че синът им умира, че има нужда от гледане, от утеха в тези тежки дни – не ги интересува”

“ Мразя ги Жо , ненавиждам ги. Малко ли са ми болките в скапаното ми тяло, но ми причиняват и нервни кризи, да се гърча от болка! Много, нечовешки ме боли. Много ми е тежко, не се понасят вече моите страдания и тялото и душата ме болят. Проклети да са моите родители! Покой и в гроба да не намерят!”

От болка, мъка и изтощение Драго изгуби съзнание след като майка му и баща му го бяха изнудвали да им даде пълномощно да прехвърлят вилата на името на майка му. Докато му слагах инжекции плачех неудържимо. Той  дойде в съзнание и ми каза:

“Не бой се Жо, няма да умра. Запомни! Като умирам, ще умра прав и в съзнание, не се плаши, не е дошло още времето .  .  .”

 

тринадесети юли

 

“Жо, не можеш да си представиш какво е това непрекъснато да те боли силно, непоносимо, ден и нощ. Тази болка постоянно ме яде отвътре, сякаш нещо се къса! Не минава от инжекциите. Прибери ме по-скоро Господи!”

“Мила жено, ти си ми доктора, измислете някакво лечение с Андрей. Помогнете ми! Хайде да се върнем в Коми. Там е моето спасение. Чувствам, че там ще се оправя. Мразя тази моя ловна хижа – и каменната стена отсреща, напомня ми затворническа килия. Чувствам, че вече не мога да изляза от нея!”

                     Иванка Кирова




Гласувай:
0



Следващ постинг
Предишен постинг

Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: ivankakirova
Категория: Други
Прочетен: 896097
Постинги: 849
Коментари: 119
Гласове: 621
Архив
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031