Постинг
09.04.2021 17:30 -
ЗА МОИТЕ УЧЕНИЧЕСКИ И СТУДЕНТСКИ ГОДИНИ
ЗА МОИТЕ УЧЕНИЧЕСКИ И СТУДЕНТСКИ ГОДИНИ В младежката ми възраст – ученически и студентски години- бях жизнерадостна, весела, енергична. Обичах да пея и танцувам. Обичах живота. Жизнелюбие бликаше от мен. И днес обичам живота, въпреки старостта! В гимназия учех от 1949 до 1953 година, а медицина следвах от 1954 до 1960 година. Винаги имах приятели, с които изживявахме нашата искряща младост, пълна с радостни събития. Ходехме на излети, разходки, на танци, на туристически преходи, заедно празнувахме. Но живеехме в сивата мъгла на комунизма, без свобода. Бяхме несвободни дори в танците, в облеклото, в прическите, в изказванията си. Винаги се пазехме някой доносник да не ни издаде. Не можехме да носим къси поли и рокли. Мъжете нямаха право да носят тесни панталони и не можеха да си пускат дълги коси. Нямахме право да танцуваме рок енд рол, туист и други „западни” танци. Разрешено ни беше да танцуваме танго, валс и народни хора. Нямаше западни филми, а само руски, български и на страни от Източна Европа. Световно известният английски писател Джордж Оруел през 1948 написа утопичният роман ”Хиляда деветстотин осемдесет и четвърта година”. Това беше утопичен роман, който би се случил в бъдеще на хората владени от тоталитарна система - при власт на една партия, която владее безнаказано. Тя превръща хората без свобода в еднакви, безропотни сиви хора - еднакво облечени, подслушвани, манипулирани, наказвани, без право на глас. Но това време беше дошло много по-рано от1984 година още при разделянето на държавите на Западна и Източна Европа - в страните от Източна Европа. В България след девети септември 1944 година на власт беше комунистическата партия, която управляваше с диктатура в подчинение на комунистическия строй в СССР, с „диктатурата на пролетариата” . До десети ноември 1989 година, четиридесет и пет години, живяхме в диктатура упражнявана от комунистическата власт. Преследваше се независимост, индивидуализъм, религиозно изповедание, говорене и писане противно на режима. Упражняваше се тайно наблюдение, манипулции и донесения от десетки хиляди доносници на Държавна сигурност. Хората, които са с „буржоазен произход” нямаха право да следват висше образование. Конфискуваха се къщите на фабриканти, по-заможни хора и те бяха изселвани в провинцията. А в конфискуваните къщи се настаняваха комунисти, предимно от елита на компартията. При донос за изказване против властта хората се изпращаха в лагери или в затвора и често там умираха изтезавани и пребивани. Всички хора трябваше да са еднакви, сива маса , безропотни, несвободни, живеещи в недоимък, в бедност, с еднакви сиви ватенки, или работни престилки - „работническа класа”. Богати и на държавната трапеза, на които всичко беше позволено, бяха само комунистите във властта. Моята приятелка Донка, ученичка на 14 години записала в дневника си как са избивани след 9 септември 1944 година министрите и хората от правителството преди тази дата, без съд и присъда. Нейна съученичка, доносничка, видяла написаното в дневника и направила донос. Донка, почти дете, била арестувана и лежала два месеца в мазето, в сградата на Държавна сигурност, в тъмна и влажна килия. Родителите й едва са успели да я освободят с връзки. Краката й били така измръзнали, че трудно могли да ги излекуват, с трайни увреждания за цял живот. Сашо „Сладура”, прочут музикант, за политически вицове бил изпратен в зловещия лагер в Ловеч, там бил пребит с тояги от специалисти биячи и починал при побоя. Брат ми Кирил беше изпратен в лагер в Белене за разговори с чужденци – туристи от Западна Германия. Той е бил пребиван жестоко и са му били избити предните зъби при побоя. Там много лагерници са пребивани до смърт. Например на път за работа при тръстиките, който изоставал от групата лагерници било стреляно по него – уж че се готвел да избяга. Така били убивани лагерници, труповете им захвърляни в тръстиките. Нощем диви свине разкъсвали труповете им. Потресаваща истина! Всичко това ми тежеше в моята младост като тежка сива мъгла, която ми пречеше, и ме ограничаваше. Имам един ярък спомен. Като отлична ученичка, облечена в народна носия, на някаква манифестация трябваше да нося портрета на Сталин най-отпред. Това беше чувството на истински издевателство, омерзение, някакво насилие над моите чувства и разбирания Но в моята буйна младост, аз и моите приятели пробивахме сивата мъгла с нашата жизнерадост, веселие, устройвахме си хубави младежки събития и културни развлечения. Много ходехме на театър и опера, кино, концерти непрекъснато четяхме класическа и друга литература, обменяхме си книги, бяхме постоянни абонати на столична библиотека. Отделни спомени избликват от паметта ми – живи, многоцветни, емоционални. Спомням си моята абитуриентска вечер. Бях със скромна рокля от изкуствена коприна, купена с купони. Абитуриентския бал се състоя в гимнастическия салон на гимназията. Буйни танци – до рано сутринта. И после всички съученици групово отидохме пеша по „Царя” /„Цар Освободител”/ чак до Борисовата градина, където се разхождахме. Бяхме весели, пеехме и не се уморявахме. Нищо не ни спираше – сякаш летяхме към бъдещето. Обичах да си пея песента „Как съм влюбена в света, в слънцето, пролетта, и птиците срещат се с любимий цвят”. Като дъщеря на фабрикант нямах право да кандидатствам в университет. Но стринка ми Цветанка, комунистка, бивша партизанка, ми даде препоръка и можах да кандидатствам журналистика. Обичах литературата и в гимназията пишех хубави есета, които учителката ме караше да чета на глас пред класа като пример. Но не можах да се класирам въпреки отличната си диплома и отличен по български език, по френски език получих добър /4/. След това усилено учих по биология и химия за приемни изпити по медицина. Едновременно с това изучавах стенография и машинопис. Тези умения много ми помогнаха като студентка да записвам лекции, а после и като лекар да пиша научни доклади, публикации, статии и книги. Юношеската ми мечта беше да ставам оперна певица. Даже две години / от 16 до 18 години/се подготвях за да кандидатствам в музикалната академия. Провеждах вокално обучение, при прочутата тогава музикална педагожка – Гизела Бернщайн. Имах дарба - мощен колоратуран сопран, пеех вече арии от известни опери. Но татко настояваше да следвам медицина и аз вече узрях за моята съдбовна професия – да стана лекар. И така кандидатствах за приемни изпити по медицина. Имах отлична диплома /4,86 - отличен, по петобалната система/, и взех изпитите по биология и химия с отличен /5/. Така се класирах на приемните изпити на пето място в списъка от кандидатите и бях приета като студентка по медицина. Студентските ми години на следването по медицина бяха с много труд, издръжливост, сериозно изучаване на огромен теоретичен материал и тежка програма в практиката. Изучавахме задължително и над 20 предмета с изпити по военна подготовка. Готвеха ни за медицински офицери. Завърших като капитан от българската армия. От сутрин до вечер бяхме на лекции, упражнения, семинари. Добре, че владеех стенография, защото по някои предмети нямахме учебници. Но, тези години също бяха изпълнени с младежки плам, жизнелюбие и ентусиазъм. Бях неуморима, енергична, весела, игрива и едновременно с много добър и отличен успех при изпитите. Получавах стипендия за отличен успех. Един мой колега – Жоро, който беше влюбен в мен, ме кръсти „Чучулигата”. Защото вечно се смеех, тананиках си и се пързалях по парапета от аудиториите от пети етаж – до долу. Имахме известни, знаменити професори, които ни даваха много добро образование. Например: по анатомия – проф. Балан и проф. Каданов, по физиология – проф. Ораховац, по патофизиология – проф. Койчев, по вътрешни болести – проф. Томов, по психиатрия – проф.Шипковенски и др. Проф. Балан казваше: „Който от вас няма въображение, да се отказва навреме от медицина. Всеки лекар трябва да усеща, да си представя какво се случва под кожата със заболелия орган”. Мъчително преживяване беше за мен в първа година - упражненията за изучаването на органите от балсамирани трупове. И досега си спомням миризмата на формалин, която едва понасях в залите с трупове. Също така трудно свикнах с рязане на живи жаби в упражненията по физиология. Имахме тежки сесии и януарска и юнска – с по пет-шест изпита. Завършихме следването в пета година общо с 56 изпита. Не съм отложила нито един изпит. Помня, че през януари бях болна с ангина и температура 38 градуса. Не исках да отлагам изпита и чичо ми Владо ме закара с такси до изпитната зала. В температурна треска взех изпита по патофизиология с отличен успех. Професора беше възхитен и ми написа автограф в учебника от него: „За отлично пътешествие из патофизиологията”. Професор Койчев обичаше така да говори на лекции - забавно и запомнящо се. Имахме една студентска група, компания от приятели, които бяхме все заедно – на лекции, упражнения, семинари, на стола за хранене – по цял ден. Деляхме си закуските, говорехме си смешни неща, весело ни беше и не чувствахме умората. Бяхме: Диляна, Маруся, Павлина, Николай /”Тропето”/, Мето, Сашо. Между нас нямаше доносници. Разбирахме се от половин дума. Имахме хубави изживявания, въпреки сивата мъгла на несвобода от комунистическата власт. За мен беше радостно и вдъхновено да пея в Академичния хор на студентите от София. Големи и хубави преживявания бяха участието на Академичния хор във Виенския фестивал през лятото на 1959 годна. Там взехме златен медал. Също така имахме концерти у нас, които бяха с голям успех. През есента на 1960 година с Академичния хор имахме турне в Източна Германия с концерти в: Източен Берлин, Макдебург, Лайпциг, Дрезден, градове в Тюрингия. Те бяха много успешни, носеха ни голяма радост и чудесни преживявания в младежкия ни живот. Разглеждахме също музеите, забележителностите на тези градове. Любовта ми към пътешествия, разглеждане на нови градове и хора в чужди страни оставиха ярки, пъстри спомени, които и днес ми носят радост, след толкова много години. Имах си също компания от приятели, с които ходехме заедно на екскурзии, излети на Витоша, Панчарево, Банкя, разходки по Центъра и „Царя”, Борисовата градина. Бяхме заедно също на кино, на театър, концерти, на танци, празнувахме заедно. Това бяхме: Моят любим – Ваньо, приятелките Вася, Вили и Рени, приятелите Виктор, Емил, Евчо, Христо. Особена радост за мен бяха позволените танци – валс, фокстрот, танго. Бях неуморима. Можех да танцувам цяла нощ. Ние се пазехме от доносници. Никога не говорехме за политика, даже и политически вицове. Въпреки комунистическия тоталитарен строй който ни ограничаваше и притискаше с липсата на свобода, годините на моята младост избликват в моите спомени - ярки, многоцветни картини и чувства, пълни с младежка жар ентусиазъм, веселие и движение във всички форми. Много обичах да тичам, да се разхождам, туристически походи и излети, танци, плуване. Имам любов към природата, красотата в живата природа и в изкуството. Всичко ми се вижда хубаво и изпълнено със светлина и радост, с любов към живота в тези луди, младежки години! Иванка Кирова
Няма коментари
