“Разбираш ли Джудит, само теб мога да търпя до себе си и само на теб разчитам. Моля те, ще изтърпиш още една нощ, повече няма. Това е последната ми нощ! После ще си отспиш скъпа моя толкова много безсънни нощи. Не искам моите старци да ме гледат слаб, да гледат агонията ми . . . Прости ми мила, не се страхувай, но ти сама и само ти трябва да си тук тази нощ – на моята агония!”
Изведнъж чух Драго да пее една от любимите руски песни, която пеехме в дует в Коми – “Ой тумани мои . . .”. Пеше наистина с тих, глух глас, това беше неговия леко прегракнал бас. Погледнах го очудена и уплашена – от къде намери сили да пее, какво става? Той видя, че се стреснах и ми каза:
“Не се бой Джу и не се чуди. Не съм се побъркал. Но пея, за да си давам кураж. Тази нощ ще е най-тежката! И ти не ме оставяй нито за миг, бъди будна с мен тази последна нощ, скъпа моя! Знам, че цяла седмица не си спала – ни денем, ни нощем, но само още тази нощ те моля милата ми да издържиш . . .”
Аз седях на стол до леглото и през цялото време държах мъжа ми за ръката. Той беше в съзнание. Кръвта на черна струйка се стичаше от ъгъла на устата, сцеждаше се на капки и аз я бършех постоянно. И въпреки всичко той имаше такава воля, толкова силно желае да осъзнае момента на разделяне с този свят и да го сподели с мен, че намираше сили да говори . . .
“Дръж ми здраво ръката Джу, не я изпускай нито за миг. Страх ме е, много ме е страх, дръж ме, за да имам кураж!”
Драго се страхуваше от неизвестното, от смъртта, не беше подготвен за преминаване в духовния свят. Но искаше да е господар на живота и даже на агонията си и да посрещне неизвестното преминаване в другия свят в съзнание.
Ако задремвах макар и за миг, той ме дърпаше леко за ръката.
“Не заспивай, моля те любов моя ненагледна, страх ме е. Щом само се унеса, черните кучета започват да ме разкъсват . . .”
Минаваха минути ли, часове ли – не знам. Ние бяхме в безвремието - две души сляти в едно. Но едната – мъчително напускаше опустошеното тяло, а другата - се мъчеше да й дава сили и кураж, за да посрещне последното житейско изпитание . . . в съзнание.
По едно време, било е след полунощ Драго започна да се унася и да бълнува, като при кошмар. Викаше от време на време, че черните кучета го разкъсват, че пропада в черни тунели в рудника, и тунела на каскада Сестримо, където е работил като миньор . . . Изведнъж се стресна, дойде в съзнание и ми каза с ясен глас:
“Не ми позволявай да се унасям и да изпадам в безсъзнание, защото се страхувам. Все тежки кошмари ме измъчват. А се страхувам, че вече няма да се събудя . . .”
Беше след два часа през нощта, когато отново дойде в съзнание и проговори отривисто и ясно:
“Прегърни ме силно, силно, силно, колкото сили имаш. Не ме целувай . . . от устата ми тече горчилка. Само силно ме стисни в прегръдките си мила моя, любов моя единствена . . .”
Наведох се и го притиснах до гърдите си с цялата си любов . . .
“Сега бързо ме вдигни от леглото, да застана прав, нали ми обеща, побързай . . .”
Няколко пъти Драго ме беше помолил да обещая, че когато дойде моментът - иска да умре прав като мъж, а не на легло, на бели чаршафи. . . Все още не осъзнавах, че е настъпил момента на моето обещание да му помогна да умре прав, че изпълнявах последното желание на умиращия. Този истински мъж от друга епоха, каквито днес рядко се срещат, избираше сам как да умре – с достойнство!
Драго беше станал само силен дух в едно толкова олекнало тяло, че го вдигнах като дете, изправих го на крака и го придържах под мишниците, застанала зад него Той нямаше сили да стои и все пак с нечовешка воля успя да застане на краката си, които по чудо не се прегънаха. Стоеше с лице към прозореца и към огромното дърво, което така обичаше да гледа в последните дни - с птиците накацали по него. Навън беше ясна и светла лунна нощ и се виждаше добре. Дигби загледа кавака с широко отворени очи. Започна да диша тежко и барзо, мъчително, с хриптене като при агония . . .Отделните хъркания се разредиха и след едно силно, продължително последно хриптящо издишване – дишането спря . . .
Веднага сложих мъжът ми на леглото и прислушах сърцето. То биеше ритмично и силно! Цяла минута продължи да тупти след спиране на дишането. После спря и то . . . Бях чула последните удари на сърцето и последния дъх на любимия мъж. Сега той си беше отишъл от света на живите! Беше два и тридесет часа през нощта на двадесет и пети август хиляда деветстотин седемдесет и седма година!
Струполих се върху нега с всички сдържани досега ридания. Не помня точно какво съм правила, но знам, че мъката ме разкъсваше и парализираше едновременно. Галех обичното тяло, прегръщах го, целувах го – сякаш се мъчех да вдъхна малко от моят живот в него . . . Отказвах да приема, че наистина е мъртав! Колко време съм прекарала в неутешима мъка докосвайки още топлото тяло не помня . . .
Изведнъж чух гласът на моят Драго, който напоследък все ми диктуваше какво да правя . . . Да, това не беше халюцинация, нито илюзия – чувах го, неговият топъл, плътен и малко дрезгав бас, когото толкова много обичах! Чувах го, но не с ушите си, а сякаш кънтеше вътре в главата ми . . .
Ние толкова много се бяхме срастнали в последните три месеца на страдания, болки и мъка, които споделяхме, че в тези минути получих духовен дар – ясночуване. Моят любим не си беше отишъл напълно – той намери начин да се свърже с мен от духовния свят. Значи той беше жив – душата му беше жива и ми даваше знак, че не сме разделени, но сме в два различни свята – аз в земния, а той – в духовния!
Тогава нямах никакви духовни познания за живота на мъртвите след смъртта. По-късно, когато тази връзка между нас продължи, потърсих окултно духовно знание, за да си обясня тази връзка с мъртвия ми съпруг. Аз имах ясночуване само на гласа на Драго – на никой друг починал или духовно същество.
Но сега като автомат изпълнявах точно указанията, които ми даваше гласът на Драго. Той беше много по-опитен в житейските проблеми от мен, защото беше преживял къс, но много тежък живот на постоянни борби и можеше да се справя с всякакви трудности.
“Любов моя, аз съм тук. Всичко свърши, мъките и болките ги няма, аз съм добре престани да плачеш! Така ли съм те учил? Искам да бъдеш мъжко момиче, стегни се, вземи се в ръце, бъди силна каквато те искам – ти знаеш! Искам ти сама, без да търсиш никой друг да ме измиеш и облечеш. Не искам друг да гледа и пипа тялото ми. Само ти. Това е последното нещо, което ще направиш за мен! Ти никога не си измивала и приготвяла мъртвец и не знаеш, а аз имам опит в тази работа от мините. Там при срутванията изваждахме трупове и знам как да се приготвят за погребение. Затова ме слушай и върши това, което ти кажа”!
Без да се замислям, започнах да изпълнявам като автомат това, което ми нареждаше гласът на Драго . . .
“Всичко прави бързо, докато тялото е топло. Най-напред направи сапунена вода в един леген и с една гъба измий цялото ми тяло.”
Направих сапуненият разтвор и част по част обмих цялото тяло.
“Сега вземи друг леген с чиста вода и сложи вътре от любимия ми одеколон за бръснене и отново по същия начин измий тялото.”
Тихо плачех, извършвах всичко машинално и измих любимото тяло, както ми беше казано.
“Отлично свърши всичко дотук, а сега ми подстрижи и среши мустаците, нали знаеш колко съм суетен?”
Да знаех, че Драго винаги изглеждаше стегнат, елегантен, добре облечен, с гордо вдигната глава и държеше особено много на външността си. Имаше лице и външност на аристократ. Даже сега, след смъртта си искаше тялото му да е във възможно най-добър вид за погребението! Спрях треперенето на ръцете и извърших фината манипулация на любимото лице.
“Искам тялото ми да отнесе най-хубавият спомен. Облечи ми бялата риза и сивият костюм, с които се венчахме с теб!”
Не можех да се насиля приживе да подготвя дрехи за погребение на Драго. Но сега бързо намерих необходимите неща. Най-напред облякох бельото и чорапите. След това ризата, панталоните и сакото. Много ме затрудни обличането на ръкавите, но той все така ме улесняваше как да го направя.
“Сега хубаво ми нареши алаброса на крив път, както обичам. Нали си ме знаеш – искам тялото ми да изглежда добре . . .”
Напоследък все аз решех и бръснех милият ми съпруг и бързо свърших и това.
Забелязах, че долната челюст се отпуска и устата се отовори.
“Скъпа, има един начин устата добре да се затвори. Вземи едно голяма памучна кърпа. Разцепи я от двете страни като прашки, цялата част постави под брадата, а четрите крайща кръстосано завържи стегнато отгоре на главата, за да придържат добре долната челюст. Точно така, чудесно – виж как добре се справяш . . . За да се затворят добре очите, сложи върху затворените клепачи две монети. Сега върху лицето постави намокрена кърпа с вино, и от време на време я навлажнявай отново. С този компрес лицето ще се запази добре до погребението.”
“Скъпа моя, ти свърши всичко чудесно, гордея се с теб! Ти всичко можеш да правиш! Сега вече можеш да седнеш и да си почиваш, заслужила си много, много дълга почивка красавице моя! И знай, че старата като нормална майка – няма да бди над трупа ми тази нощ, както е редно да се стои буден при мъртвеца. Пак на тебе ще остави да бдиш. Но аз те освобождавам от това. Ти направи свръх силите си всичко което трябва. Сега ще си почиваш Искам това от теб. Не си спала осем нощи, а тази щеше да е деветата, ще паднеш от преумора и ще се разболееш. Тази нощ знам, че няма да се откъснеш от тялото ми, но легни на съседното легло и се отспи . . . Аз те моля любов моя, направи както ти казвам и аз ще съм спокоен . . . А сега те оставям скъпа, скоро пак ще ме чуеш. Аз съм тук наблизо и ще ти се обаждам винаги, когато имаш нужда. Ние не сме разделени, аз съм жив и те обичам повече от всичко на света моя вечна любов. Сбогом!”
