Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
01.11 19:45 - ПОИЗИЯ НА МИХАИЛ КЕНДЕРОВ
Автор: ivankakirova Категория: Други   
Прочетен: 168 Коментари: 0 Гласове:
0



 

Михаил Кендеров

 

 

В бездънното око на времето

 

 

Ехо от голямото мълчание

 

Пръски от мисловния поток

 

 

Стихове

и

афоризми

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

ДЕТЕЛИНОВИ ПОЛЯНИ

 

С изгрева на всеки ден Бог ни прави

участници в чудото на живота.

 

 

 

***

 

Ясно-земен мирис ме пронизва,

весел лъч докосва нещо в мен.

Може би това е оптимизма,

който през сърдечната ми призма

връща се в усмивка отразен.

 

И се гмуркам в синята прозрачност

на деня. Като въздишка лек,

сякаш стълба слънчева изкачвам,

пряко през браздите крача

над зарити стъпки на човек.

 

През стебла, през корени, през пори

от земята бликат гласове…

Всеки сам по своему говори,

сякаш таен ходник съм отворил

към съкровени светове.

 

 

 

 

 

 

 

***

 

Детелинови поляни

от роса окъпани

някъде във паметта ми

скътани.

 

Детелинови поляни

в детство детелиново,

те изпълват паметта ми

с минало.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

***

 

Попаднал случайно

на света във окото

преминавам през чуждата памет

като сянка от облак

прелетяла над локва.

И се губя разпръснат

из мъглите на чувства,

в тъмнините на космос,

а в безброя прашинки

блясва тази, която

с някой лъч се кръстоса.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

***

 

Във вечери дълбоки като вирове

се гмуркам през глава във детството.

На закъснели птици сенките,

като полъх над градините,

раздухват със криле светулките

и размесват всички мириси,

а във дебрите на здрача

щурците с ехо мерят тишината.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

***

 

Над искрящото ми детство

водни кончета кръжат,

а очите ми ги следват

докато се приземят.

 

Полетът им тъй протяжен

зрящата душа примамва

през трептящите витражи

на хармонията в храма.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

***

 

Във река не искам да прераствам,

нека съм си ручей,

тръгнал от потайните пространства

пълни с неразгатнати съзвучия.

 

С бистрота на извори първични,

през стебла и през скали съборени,

нося от оброчища езически

дъх на здравец и на живи корени.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

***

 

Като клон над някой бързей сведен

оглеждам себе си през всичките сезони.

Тече под мен водата като време,

като живот, като дихание изтича.

И все едно коя ще е реката,

за мене все ще е Марица.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

СЕЛО

 

Моя топла отворена длан

към огромния космос,

в теб живота ми е вдълбан

с бразди съдбоносни.

 

Тук един златен сноп

от небесната нива

в същината на моя живот

светъл стожер забива.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

ПЛИСЪК НА ТИШИНА

 

Безлюдие.

Села надвесени

в небесни кладенци

с пустиня в погледа.

Прогнили вратници

в тревясала унилост хлипат,

охкат къщята.

Изгърбени старци

подпрели дуварите,

с недолавяне смътно

потъват във залеза.

Старост – слънце зад хребета,

плисък на тишина.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

***

 

                     На мама и тате

 

Като кроткия дъжд,

който винаги стига до корена,

като тънкия вятър,

който носи прашеца напролет

с мирис на пръст и на цвете –

с радостен шепот

нахлува в мен, светъл,

вашия тих живот.

И в нощта на душата ми тъмна

звезди като жито покълват.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

ДЪРВО

 

                             На баща ми

 

В корито на порой,

до бряг ронлив,

в усой,

където слънце трудно се прокрадва,

опърлено от гръм,

със белези от брадва,

изгърбено от дългите усилия,

със корени извити като жили –

задържа то пръстта.

Безшумно, но със мъдър смисъл,

стои дървото победило

пороите на яростта.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

***

 

До вчера

той вървеше под дюлите,

тих и безплътен

баща ми старееше,

намаляваха думите,

а светлината от вътре растеше.

Нощес

под клепачите скришом

изтекла усмивката

и си отишъл.

Времето беше преляло,

на брега му изсечен

от вечност и скръб

намерих изхвърлено тялото.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

***

 

Аз съм в делника.

В сивия пушек.

Остро зрящ

и напрегнато вслушан

в немия вик

на преплетени корени.

Аз съм в делника.

Във подмолите.

Един от ония ръбести камъни,

с които зида се държи за земята.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

УТРО В РИБАРИЦА

 

В начеващия ден

света е недокоснат,

сякаш преди мен

от тук е минал Господ.

 

През билото зари

усмивката му блага

в искрящите сълзи

на утринната влага.

 

Простряли по рида

накитени престилки,

ливадите дъхтят

на пресен мед и билки.

 

В духът ми умъдрял

природата отеква

и в тъмната гора

аз влизам като в черква.

 

 

 

 

 

 

 

 

ВЕЧЕР В РИБАРИЦА

 

Пролайва псе, коса просъсква.

В задъхания сенокос

сред бликащата земност чувствам

надземното в живота прост.

 

И в този час на съкровеност

отблясък залезен трепти

с магическата достоверност

на проехтял в сърцето стих.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

***

 

Бърза, бърза вода

носи образи отразени.

Тънат в тъмни въртопи

мълнии на пъстърви

и погледи еленови.

 

Бърза, бърза вода

глухи клисури оглася

и през очите ми

като през прагове

в мене се сгромолясва.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

***

 

Вишня с цвят опален

от здрачевина

гали в залез ален

мойте рамена.

 

Ту с лопата мятам,

ту натискам с крак,

рия от земята

сладък хлад и мрак.

 

Хвърлят сенки бегли

мрежи от уют

и умора тегли

в мрежите сънят.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

ОРФЕЕВИ АРФИ

 

 

ОРФЕЕВИ АРФИ

 

Слънчеви струи

опънати

между ели –

Орфееви арфи.

И утринен полъх

през струните

в ектении златни

ръми.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

***

 

Да легна в папрат, да потъна,

бор с игли да ме покрие,

покоя до самото дъно

на тишината да изпия.

 

С първата роса да се разпръсна

в цветните ресници на Зората,

да умра и да възкръсна

в диханието на гората.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

***

 

В сумрака влажен,

ухаещ на бор,

със щикове светли пронизан,

бяло паяче

по лъч от слънцето слиза.

Съзрял го внезапно

спирам стъписан,

пред това паяче

храбро

във всемира увиснало.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

***

 

Бог е край нас и навсякъде.

Ние гледаме в краката си

и нехаем.

Дава ни знак с  поличби,

на които азбуката не знаем.

 

Той е в душите ни –

огледала Божии,

но да го видим там

без обич и светлина

не можем.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

***

 

                                   На Надето

 

Гората с шепот си брои листата,

а потока глъхне в дола.

Зора от радост просълзена

в бързей се оглежда,

мравка в ниското се лута,

камъкът обраства с древност.

Всичко затворено във своята самотност

съзерцава.

И от всеобщата вглъбеност

струи безкрайност и нетленност.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

***

 

Бърза сянка на гларус

в огледалото на морето.

Кой ще помни моят живот?

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

***

 

Насън повтарям

първородния си вик,

вик на падащ

в космическата празнота.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

***

 

И аз отплувам,

с безмълвието на листа,

удавено в бъбривостта на ручея.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

***

 

Нощен проблясък на мълния.

В толкова мрак

миг просветление.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

***

 

Птиците с радост

разгласят деня,

земята се буди

с лъх пеперуден

от цветопотопа,

на милионите мравешки стъпки

под неуморния тропот.

Стрък безимен

в тревата притихвам

и душата потръпва

със всемирния ритъм.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

***

 

                                                          На Антъни

 

Оня връх е като мечо руно.

От плъстта му се издига пара.

Изгрева прескочил през гърба му

ден за нови радости отваря.

 

С простите си чудеса живота,

въпреки човека, продължава.

Славеят каквото с песен казва

слънцето с усмивка потвърждава.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

***

 

Призрачна мъгла нахлува

в цъфналия свят черешов,

силует на кос изплува

в човката си с мокър червей.

 

Няма тук случайно минал

всички сме във съглашенство,

щрих от вечната картина

в Божието съвършенство.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

***

 

От клисурите мъгли извират,

пълзи нагоре приливът им,

мълчаливо

върховете – острови самотни,

давят се като в потоп всемирен.

 

Така със всички гледки

потъва в нас света,

и ние с него

едновременно потъваме

в бездънното око на Времето.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

ОТ ДРУГАТА СТРАНА НА ЗАЛЕЗА

 

Обитаваме вечността, но живеем в мига.

 

 

 

***

 

Не искам да заспя, страхувам се.

Сърцето ми е взряно винаги,

душата ми претърсва хоризонтите

в очакване на нещо.

И напрегнато се мъчи

да си спомни името

и чувството, и образа, и тръпката

от смътния си досег с детството.

Страхувам се.При всяско мигане

възниква непременно чувството,

че нещо важно е пропуснато.

Докоснато, неназовимо –

разпознато от душата ми,

но не повикано по име

то може и да ме отмине.

 

.

 

 

 

 

 

 

 

***

 

                                       На Жана

 

А е хубав живота.

Днес е хубав от вятър,

утре хубав от слънце,

но не с цялото светло,

нито с пълния мрак.

Той е хубав с лъча,

който мрака прорязва,

той е хубав със мрака

в светлината примесен –

с този здрач-кръстопът

между светло и тъмно.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

***

 

Внезапно ме връхлитат чувствата,

разтърсват ме и отминават,

и дълго в страшните отсъствия

със спомените преживявам.

 

Не зная никога посоките,

отгде ли ще задуха щастие.

И гръм и слънце, от високото

се сриват право във душата ми.

 

Напук на всичко, преднамерено

минавам по ръба на кратери

и като арфа разтреперено

сърцето ми осмисля вятъра.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

***

 

От стискане на челюсти

в устата зъб строшен.

Видях те с друг лудееше,

тъй както вчера с мен.

 

Не ми тежи раздялата,

ни че те виждам с нов.

Обидно е, че навика

съм считал за любов.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

***

 

Между мен и теб –

прозрачен лед.

И детелина четирилистна

скована във леда бистър –

между мен и теб.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

***

 

Като мъждукащ огънец

в шепите си дълго носех

малко щастие.

Не можех ни юмрук да свия,

ни ръка на някой да подам.

Трябваше да ходя бавно

все по равното,

да го предпазвам

от остри ветрове.

Но днес благодаря на бурята,

на всички облаци и всички мълнии –

на камъка, във който се препънах

и хвърлих всичко от ръцете си

да върна свойто равновесие.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

***

 

Да вярвам ли, нима ще се повтори

часа, минутата, мига.

В мен тъмнина и светлина се борят.

Усмивката нагарча от тъга.

 

Да вярвам ли, нима ще оцелее?

Обречен е и тоя порив чист.

На тънък лъч надеждата люлее

едно сърце самотно като лист.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

МОМИЧЕ С ЧАДЪРЧЕ

 

Мрачно, тъжно, дъжд, студено.

Мълчаливи силуети.

Но внезапно покрай мене

проясни се и засвети.

 

Хората се оживиха,

но единствен аз разбрах, че

прелетя една усмивка

уловена за глухарче.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

***

 

С ехото на нежността

търся тебе, себе си

и всичко

под звездата на оная вечер.

Но забравям, че Земята

се е превъртяла вече.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

***

 

Ти си хубава

с незнанието за това.

За да видиш колко си хубава

мойте очи са ти нужни.

Ти си хубава.

И на този здрачаващ перон,

под кръстосани погледи

и размити представи,

не виждаш

как всички свободни посоки

свършват,

въплътени в две релси,

в една принудена успоредност,

скрепена

със толкова много траверси.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

***

 

Мансардата ми ставаше аквариум

изпълнен с тайно съществуване.

Загледани един във друг забравяхме

за земното притегляне.И плувахме.

Свободно и съвсем като делфините,

люлеехме прозрачното мълчание

с изящество, със нежност и движение.

И в себе си се гмуркахме, в дълбокото,

където дремят октоподите,

и още по-надолу, в тъмното,

до дъното на наште същности.

Но както бе дошла си тръгваше,

след теб водата се оттичаше,

разкрила всички остри ръбове

на смисъл, който те отричаше.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

***

 

Без този сън

с привиждане на пролет,

не бихме преживели зимата.

Без спомени за детство

не бихме преживели старостта.

Не бихме преживели грубостта

без тръпнещата нежност

скрита в ядката,която

взривява със фитилчето си тънко

живота ни закостенял.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

***

 

На Жана

 

Лъча изпратен да обходи

твоята душа

не се завърна.

Потъна в нейната безкрайност.

Тогава как да я обгърна,

безсилен със ръце и благослов?

Шепот от Всемира ми отвърна:

със светлина и със любов.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

***

 

Като гробищен камък

в бита съм побит.

Надписа ясен,

човека изтрит.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

***

 

Тъничко стебло

заето с красота,

издига храбро цвят

разтворен доверчиво

към небето.

А костенурките

живеят

в ниския си свят,

заети с дълголетие.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

***

 

На Илия Пенев

 

Целия живот това е всичко

превзето с мисълта и сетивата,

трептене на една тревичка

между небето и земята.

 

Целия живот е това, което чезне,

останалото е обвивка.

През времето, в безсмъртни бездни

ще отзвучим като усмивка.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

***

 

На Илия Пенев

 

Цял живот треперим

оплетени в нерви,

залостени с кости –

шепа планктон

захвърлен във космоса.

Клето тяло – наше разпятие,

за тебе се трепем,

а живеем с душата –

връх във всемира

с корен в земята.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

***

 

Издухани от клона на живота

и нашите души ще закръжат

безименни сред звездните въртопи.

От другата страна на залеза

е изгрев,

което губим тук

отвъд възлиза.

Да изпреварим този здрач,

преди да ни затрупа,

в зората да се взрем

от упор.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

НА ПРИЯТЕЛИТЕ

 

Нима случайно сме се срещнали –

няколко искри завихрени от хаоса

и точно тоя миг е наш.

Не е ли хубаво,

че всеки е у другия,

влетял със светлината през очите му,

че в нашите души

като прашинка светеща

кръжи Вселената

и всеки я живее в себе си.

Не е ли чудо това,

че заедно

във радост и любов унесени

летим през Вечността.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

***

 

И мен прозрачна нежност ме привързва

за буца пръст или за връх на бор,

но странстващ вятър я разкъсва бързо

и плувам пак в неосъзнат простор.

 

Нали човек с душата си живее,

а аз останах със една душа.

Така до връх или пък до идея,

когато искам ще се възвися.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

СЪН

 

Над покриви и над тополи плувам.

Прозрачен въздух ме обтича.

Издигам се, сърцето ми ликува.

Аз съм птица.

Усещам пак оная лекота

от детството позната.

Ще мога ли и утре да летя?

Но падам…

И сънят изчезва

разбит във зъбери от трезвост.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

***

 

Сърцето ми е галопиращ кон –

с окървавени хълбоци,

стремглаво

гони своя хоризонт.

Копитата кънтят оптимистично.

Дъх на прегазена трева,

ликуващ вятър

и ярост в ноздрите трепери.

Плющи камшикът,

шпорите се врязват –

хвърчат искри

и капе кръв.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

***

 

   На Надето

 

Мъдро живеят птиците.

Дом градят

с две-три клечици,

да прозира,

като слънчева кошница

люшната във Всемира.

Уповават се на крилете си,

нямат нашата лъжесловесност.

Затова имат небето

и цяла вселена от песни

.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

***

 

Какво, че остарява тялото?

Душата от това не става възрастна.

Да умъртвя ли в себе си детето,

затуй че някой щял да го излъже?

Какво е вярата без риска?

Невярата е по-опасна.

В пустинята не е без никой,

щом вече е разцъфнал кактус.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

КЛАДЕНЕЦ

 

Не с хора –

със души общувам…

По хлъзгави и влажни камъни

надолу слизам.

Притискам гръб в зида

                                    и търпеливо търся

с върха на чувствата

опора в тъмното.

Надолу

мракът се сгъстява,

но аз предвкусвам

хлад на извор,

предчувствам бистрота…

И чакам оня миг,

когато слънцето

достигнало зенита си

дъното внезапно ще огрее.

 

 

 

 

 

 

 

ВСИЧКО Е В МЪЛЧАНИЕТО

 

            Предусещайки бездна

ние се страхуваме да надникнем в себе си.

 

 

 

***

 

                                На Алекс

 

Човек във себе си се спуска сам –

над празнотата разтреперан

като дете изплашено,

се вкопчва за вратата

увиснала в пространството.

 

Какво е вътре“

и какво навън“, не знае.

на прага той е сам,

от двете му страни – безкрая.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

ВИСОКА ВОДА

 

Аз съм висока вода,

която мисли.

Големи ли са праговете,

готови ли са мелниците,

сипано ли е зърното,

ще бъде ли сладък хляба?

 

Докато съм висока вода,

трябва да зная това.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

***

 

В усилието да роди,

плодното дърво се изкривява.

Често величаем правотата,

но кой е ял от нейните шишарки?

 

Единствено на кривите дървета

дължим идеята за рало.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

***

 

Дълбок е този свят.

На дъното

анемонии привидно спят.

Разгънати,

измамно нежни,

медузите люлеят мрежи

и пъстри риби

дефилират с блясък,

а в тихия придънен пясък

ранени миди

ваят бисери.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

***

 

За мидите изхвърлени на пясъка,

за потъналите кораби,

за тия мъртви градове на дъното –

за всичко обвиняваме вълните.

Не казва никой, че зад тях е вятъра.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

***

 

Камъкът още е ничий.

Безмълвно,

обраснало с мъх безразличие.

Но вече посягат.

На някой е нужен за зид,

на друг – да удари.

Аз моля добрите ръце

да побързат.

Камъкът още е ничий.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

***

 

                         На Драго

 

Аз съществувам

извън знанието за това,

извън света

брониран със железен смисъл.

Аз съществувам

вън от смисъла.

Отвъд – отвъд,

пулсирам някъде в безкрая –

сърце пронизано от светлина,

око в средата на Вселената –

безимен остров

в свободната и недосегаема

самотност.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

***

 

Безкраен вик

                        през времето и самотата –

душата ми се блъска – ехо

между сега и никога.

С тъга по нещо

повикано от смътен спомен –

за утроба,

за пещера,

за лес огромен,

за рев на звяр,

за падаща вода

за бистър ручей

в гърлото на птица,

за много мрак

и много светлина.

Тъга.

Тъга по нещо смътно.

Неразгадаема тъга.

Тъмна и дълбока

като древност.

 

 

 

 

 

 

 

***

 

От зенита

се спуска птица –

вик пронизан с безкрайност,

волност облъхната с вечност.

 

Една птица

в зеницата на небето,

с вест от Всемира

оглася самотността на Земята.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

***

 

Понякога внезапно се изтръгва

тревичката,

която ме крепи

с една определеност във пространството.

Тогава аз се срутвам в себе си

изгубил сетивата и обема си

в кълбо от мрак.

Но някъде в сърцевината му

потайно Азът свети

с едно прозрение за вечност –

сама искра във сумрака на битието.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

***

 

Дълго странствал

в своя вътрешен мрак,

буца пръст сред потопа на Времето,

аз се разтварям във Вселената,

разпръсвам се.

Изпълвайки пространството със себе си –

себе си изпълвам със пространство.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

***

 

Времето е всичко и пространството

неимоверно се протяга

в изконния стремеж да го изпълни.

Времето е винаги навсякъде,

а това отрича всяка вероятност да тече.

Галактиките се пресипват като пясък

в бездънните космически пространства.

През пръстите на Времето ще изтечем

със всичко,

превърнати в неосъзната вечност,

в ехо на Голямото мълчание.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

***

 

Всичко е в мълчанието. Всичко.

През скалата му корава

много думи търсят своя изказ.

Сдържаното чувство просълзява

в шепите, които са отрекли

много пълноводия…

                             Някъде в Голямото мълчание

                             е началото на всичко.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

***

 

Здрача от мълчание прелива.

Върховете – мъдреци вглъбени,

вечността на дълги глътки пият.

В тази нощ и аз съм връх на нещо.

От деня прегазена тревичка –

във мълчанието расна

и досягам със духа си всичко.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

***

 

                                            На Роберт

 

Когато ни затрупа мрак

и скрие утрото,

ний се хвърляме във себе си

към светлината,

която блика някъде от вътре.

И всеки е в средата на Вселената,

там, отгдето произлиза,

надвесен сам над същността си,

загледан в себе си

като във извор.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

***

 

Клепачите ми падат –

преграда

между мрака на нощта

и мрака в мен.

Зазидан в себе си

до сутринта се блъскам

във тъмните придънни ребуси

на същността си.

Но зората

вдига всички шлюзове

и хаотичен,

денят

с порой от образи потича.

Безкрайната река на светлината

нахлува в моите очи…

И все не може да изпълни

във мене пропастта бездънна.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

***




Гласувай:
0
0



Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: ivankakirova
Категория: Други
Прочетен: 212643
Постинги: 241
Коментари: 34
Гласове: 127
Календар
«  Ноември, 2018  
ПВСЧПСН
1234
567891011
12131415161718
19202122232425
2627282930