довели ни до Духовната Наука ни дава

книгата на доц. Иванка Кирова - “Живях в

Коми - от сумрака на тайгата до светлината

в Духа”.

Често, някой когото познаваме от годи-

ни и повечето събития и премеждия в живо-

та му са ни известни, някой когото обичаме,

а и уважаваме, знаейки че реализацията в

живота му е резултат от неговите способно-

сти и заслуги, ние смятаме че всичко знаем

за него. Обаче, ако имаме възможността да

се докоснем до неговият живот така, както

той самият с отворено сърце към другите

спонтанно е разказал, както е случая с кни-

гата на доц. Иванка Кирова “Живях в Коми

- от сумрака на тайгата до светлината на

Духа”, разбираме, че ни е даден шанс по

уникален начин да видим невидимия човек

в него.

Нямам намерение да пиша рецензия

за книгата, по-скоро използвам редовния

брой на нашия вестник за комуникация и

приятелска препоръка към антропософски-

те членове.

На масовия читател книгата “Живях в

Коми” би донесла утеха, че смъртта не е

окончателна раздяла с нашите любими,

разбиране че е необходима духовна про-

света за по-леко преодоляване на болката

от загубата им, както и би стимулира възхи-

щение и респект към борбения дух на тази

лекарка, която поставена от съдбата при

неимоверно тежки условия на работа про-

явява завидна смелост и самообладание,

често надминавайки дотогавашните си по-

знания и опит, за да спаси човешки живот.

На антропософския читател бих я пре-

поръчала от две гледни точки. Първо, че

трябва да знаем повече един за друг и кога-

то ни се отдаде такава възможност не бива

да я изпускаме. Второ, четейки книгата на

д-р Кирова ние започваме да осмисляме

по нов, антропософски начин изпитанията,

чрез които е изградена не само ценност-

ната й система, а и пътя по който стига до

Духовната Наука.

Докато развълнувано четях епизодите

от живота на д-р Кирова, които отдавна

познавах от разказ, а сега събуждаха у

мен съвсем ново разбиране на трудния й

житейски път, почувствах непреодолима

нужда да прочета отново и размисля върху

пътя на посвещенията от книгата на д-р Ру-

долф Щайнер “Как се постигат познания за

висшите светове”.

Това, което д-р Щайнер ни е оставил

там като познание за разбиране на индиви-

дуалния път на посвещение, е само указа-

ние. Той сам казва, че никога посвещенията

не се извършват по строго определен ред

или образец. Много често, сложността и те-

жестта на изпитанията, които минаваме не-

съзнателно през житейския си път и начи-

нът, по който се справяме с тях, изграждат

у човека необходимите качества, за да се

приложи едно или друго посвещение. Нещо

повече, дори едното “изпитание” да е взето

успешно, следващото може да бъде пред-

прието чак в следващите ни прераждания.

Разбира се, нашата човешка цел не е да

търсим ДАЛИ или ДОКЪДЕ сме стигнали

по пътя на самостоятелното посвещение, а

по-скоро да се научим да откриваме сами,

доколко успяваме да изградим качествата,

които определят ценностната ни система -

като смелост и безстрашие, контрол върху

чувствата, жертвоготовност, отърсване от

предразсъдъци, самостоятелна и добра

разсъдъчна способност, дълбоко доверие

и упование у самите себе си, присъствие

на Духа в кризисни ситуации и умението да

взимаме бързи решения, и др.

Убедена съм, че ако не пропускаме вся-

ка отдала се възможност да прочетем и да

се докоснем до житейския опит на който и

да е постигнал нещо човек, на който и да е

антропософ и особено до житейския път на

някой от нас, в нашето българско антропо-

софско общество, ние ще намерим отгово-

рите на много лични въпроси. Още нещо,

ще получим вътрешното упование, че не

случайно сме прегърнали антропософията

за духовна опора и път, но и не случайно

сме заедно. И ще се научим да се ценим

повече.

Лиана Антонова

Благодаря!

Малко е да се каже, че бях дълбоко раз-

вълнувана от новата книга на д-р Кирова.

Аз бях направо разтърсена от тази откро-

вена изповед, написана толкова увлекател-

но, че сякаш всичко оживя пред мен - хора и

природа, мъка и щастие, изпитания и борба

за живот.

Описаните събития са отдалечени на

30 години и от такова “разстояние” във вре-

мето на тях вече може да се гледа обектив-

но. Това обаче с нищо не отнема от тяхната

образност и драматизъм, още повече че и

д-р Кирова не се изкушава да прави инте-

лектуални интерпретации.

Всъщност, за пръв път научавам нещо

повече за Коми и то през онези години, в

които животът там не можеше да се комен-

тира. Особено ме впечатли описанието на

светлите нощи и тъмните дни, и влиянието

им върху душевните изживявания на хора-

та. При тези невероятни трудности и изпи-

тания отначало ми се стори чудно, че за

всички герои това са били едни от най-ху-

бавите моменти в живота им. Но всъщност,

няма нищо чудно, защото това може да се

случи само на силни хора. Такива хора не

само че не се сломяват от трудностите, но

ги търсят и обикват, чувствайки може би

подсъзнателно, че именно преодоляването

на трудностите им дава достойнството на

човешки същества.

В най-тежките месеци на съдбовни

грижи Жана не споменава за себе си. Тя

така се е сляла със страданията на люби-

мия човек и желанието да му помогне, че е

станала едно цяло с него. Такава издръж-

ливост, вярност и състрадателна самоот-

верженост, отдадени без мяра, неминуемо

водят до свобода - свободата на духовно-

то общуване, срещата на дух с дух. Рудолф

Щайнер пише, че ние не сме свикнали да

гледаме на любовта като на познавателна

сила, но че интуицията може да се роди

единствено, ако усилим до крайна степен

способността си да обичаме. Заглавието

на книгата недвусмислено показва пътя -

от суровата житейска школа на сумрака в

тайгата до щастието на общуването в свет-

лината на духа. Но силата, която е необхо-

дима, за да се извърви този път е именно

безрезервната и предана любов.

Струва ми се, че досега не съм позна-

вала Жана. Нейният съкровен разказ ся-

каш повдигна булото на привидността и

я почувствах като сродна душа, а също и

Драго, и Мишо, преплетени с нея чрез неви-

димите нишки на съдбата в кармичен танц.

Благодаря от сърце за споделеното!

Диана Ботушарова