Прочетен: 9229 Коментари: 7 Гласове:
Последна промяна: 17.03.2015 11:24
Най-близката болница, в която можехме да закараме тежко пострадалите и болни хора от нашето градче беше в българското главно селище в Коми - Усогорск - на 45 км. от Благоево.
Една от първите ми задачи след започване на работа в Благоево беше възможно по-добре да оборудвам една малка операционна за реанимация и първична оперативна помощ. От четиринадесет годишната ми лекарска практика имах три години работа в спешна помощ и хирургия веднага след завършване на медицина. За тежките случаи и оперативна работа отговарях аз, така че бях дежурна на повикване денонощно. Така се бях тренирала, че скачах при всяко позвъняване на звънеца у дома, обличах се за 30 секунди (дрехите ми бяха подредени за бързо обличане), а лекарската чанта - заредена. Нощите ми бяха неспокойни, често сънувах звънеца, спях на пресекулки, а при спешни случаи – безсънни.
Беше началото на юни. От три дни валеше, като из ведро с гръмотевици и светкавици. Небето сякаш се раздираше и от него на струи течеше вода безспир, като в потоп. Добре, че топенето на снеговете и ледоходът бяха преминали. Водата беше обхванала всичко. Цялата тайга е в равнина и беше наводнена. Реките преливаха, по улиците течаха потоци вода. Пътят към Усогорск беше просека в тайгата с песъчлива почва. Сега този път представляваше буйна река.
Белите нощи тук са прекрасни, но тази нощ с бурята и дъжда беше мрачна и студена. Към два часа през нощта ми позвъниха: “Д-р Кирова тичайте, дете е простреляно в главата и е още живо”. Докато тичах тези стотина метра до здравната служба краката ми се скъсиха. Бях ужасена и уплашена. Имах само една мисъл: как да помогна това дете да не умре.
Когато тръгвах от къщи моят съпруг Драго, който винаги ме окуражаваше и ми вдъхваше увереност каза: “Не се бой, сигурен съм, че ще се справиш. Само запази спокойствие и действай без емоции, с хладен разум. Знам, че ще си спомниш всичко, което си учила. Най-важното - довери се на лекарската си интуиция”!
При отваряне на вратата на хирургичния кабинет видях да лежи на операционната маса около четиринадесет годишно дете в съзнание, но в шок. Главата му беше увита в кървав пешкир. Това представляваше превръзката му.
Дежурен беше фелдшерът Няголов, който ми приготви хирургични инструменти, превръзки, разтвори за промивка. Веднага сложих инжекции против шок и болка и свалихме пешкира. Откри се ужасяваща гледка! Куршумът беше отнесъл едното ухо и част от черепа. Виждаше се оголен кървящ мозък с дребни костици набити в него. А детето беше в съзнание, с отворени очи и стенеше.
При тази гледка Няголов се свлече до масата, припадна. Започнах да го свестявам, а после го оставих на грижите на младата руска акушерка, която беше придружила детето до тук. Веднага повиках по телефона опитната пироговска медицинска сестра Румяна, за да ми помага.
Мисля, че това беше един от най-тежките моменти в живота ми. Почувствах се сама в целия свят, без помощ от никъде изправена пред едно умиращо дете. Мобилизирах се, стегнах се и в мислите си се обърнах за помощ към Бога: “Господи Исусе Христе, моля те от все сърце помогни ми да спася това дете, Господи не позволявай да умре, моля те помогни ми да направя най-доброто, на което съм способна!”
Почувствах тази помощ. Получих прилив на енергия, стегнах се, треперенето на ръцете и краката ми спря, започнах да действам без страх, с ясен ум. Знаех какво да правя. Мислите ми, следвани от действията бяха: ”Спокойно, първо почисти раната наоколо. Сега с пинсета внимателно махни дребните костички от мозъка. Овлажни раната със серум. Постави намокрена със серум марля върху оголения мозък и върху цялата рана. Сега бинтовай главата с превръзка тип “шапката на Хипократ”.
От студентски години не бях правила такава превръзка, но сега извършвах всичко правилно, с ясни мисли, както трябва. Детето простенваше слабо, беше в съзнание и нямаше парализа. От силните противоболкови и противошокови инжекции изглежда нямаше много остра болка. За мой ужас искаше да стане до тоалетната, без да осъзнава, че мозъкът му е открит.
Накарах Румяна да се обади в болницата в Усогорск и чрез нея да поиска медицински хеликоптер, за да бъде закарано раненото дете в столицата на Коми – Сыктывкар за спешна операция в нервно-хирургична клиника. От Сыктывкар диспечерката отговори: ”В този пороен дъжд хеликоптер не може да излети”.
Тогава накарах сестрата да повика руския комендант на селището - Забоев - да потърси помощ по радиостанцията, с каквато разполагаше само той.
Той изглежда е бил сънен, събуден посред нощ и недоразбрал смятал, че раненият е пиян и отказа помощ с неговите стандартни думи: “Ако е пиян - да умира”.
Побеснях от яд, грабнах телефона и му казах: “Слушай, тук имам дете на възрастта на сина ти, с простреляна глава с ловна пушка от пияния му баща. Ако до пет минути не си тук при мен с радиостанцията, веднага се обаждам в Министерството на здравеопазването в Сыктывкар и ще им кажа, че отказваш помощ и съдействие за умиращо дете”.
Щом разбра, че става въпрос за тежко ранено дете комендантът веднага дотича до хирургичния кабинет обут с пантофи, по пижама. Той направи всичко възможно да повика хеликоптер от Сыктывкар – от милицията, от военните, но без успех. Дъждът все още се лееше като из ведро, беше истински потоп.
Бях оказала животоспасяваща първа помощ. Раната беше почистена и превързана. В двете ръце на раненото дете течаха две банки с необходимия серум и лекарствени средства. Подаваше се кислород.
Но детето се нуждаеше от спешна специализирана операция, от реанимация в клиника и не можеше да остане в амбулаторна здравна служба до спиране на дъжда. А валеше безспир от три дни и не се знаеше кога ще спре.
Оставаше единствена възможност – да закараме детето за оперативна помощ в българската болница в Усогорск. Там имаше обща хирургия, но нашите хирурзи бяха много добри специалисти и можеха да направят първична операция докато стане възможно транспортирането на раненото дете до невро-хирургична клиника в Сыктывкар.
Обадих се в болницата в Усогорск, обясних положението и казах, че тръгваме
към тях с линейката. Оперативният екип да бъде готов да поеме веднага раненото дете в операционната.
Започна вторият епизод от страшното изпитание в тази бяла нощ. Ние нямахме истинска, оборудвана, свястна линейка. Руското ръководство на дърводобива в Благоево беше предоставило на здравната служба не линейка, а един съвсем раздрънкан автобус, който беше толкова стар и излязъл от употреба, че не го ползваха вече за превозване на работници. Вместо на вторични суровини автобусът беше даден на здравната служба да спасява хора с него - вместо линейка. Такава беше тяхната грижа за ранените работници. Този автобус се тресеше целият, сякаш щеше да се разпадне всеки момент и то по равен път и без пороен дъжд и препятствия.
Седалките в автобуса бяха махнати, за да може да се сложи носилката с раненият на пода. Само отпред имаше две седалки. Наредих на пода да сложат дюшек, за да друса по-малко и върху него поставихме носилката с момчето.
Аз и Румяна се качихме в автобуса, за да придружим детето до болницата. Спасителните операции продължаваха и по време на пътуването. Аз седнах върху дюшека и държах главата на детето върху възглавница, на скута си. Стараех се буквално да не се разсипе мозъка му при тръскането на автобуса. Румяна внимаваше да не се измъкнат иглите от ръцете на момчето, защото продължавахме да наливаме серум от две банки, както и да подаваме кислород от бутилката.
Момчето беше загубило много кръв, беше в шок, но все още в съзнание. Дори прошепваше по нещо от време на време. Страшно беше, рискувахме още три живота, освен този на детето. Трябваше да изминем 45 км по течаща река върху шосето, всред мрак, пороен дъжд, гръмотевици и светкавици. А колелата на автобуса не трябваше да излизат от широките 50 см бетонни плочи, защото останалата част от шосето беше пясък, носен от реката. Ако колата се подхлъзнеше и излезеше от плочите щяхме да катастрофираме и може би всички щяхме да загинем. Но явно имаше духовна помощ да оцелеем.
Шофьорът ни беше много опитен. Нищо не се виждаше през стъклата, въпреки че чистачките работеха непрекъснато. Милко караше по интуиция. Толкова голямо беше напрежението му, че въпреки студа, той караше гол до кръста и пот течеше по него отвсякъде.
Аз и Румяна само се грижехме детето да остане живо. Даже не поглеждахме навън. Говорехме на момчето, аз го милвах и успокоявах. С едната ръка поддържах главата му и не я оставях нито за миг, защото някое рязко и силно друсане можеше да бъде фатално. Добре, че пътят беше почти прав, а ние пълзяхме по него в продължение на два и половина часа. Пътят ми се стори безкраен, всеки миг бяхме готови да катастрофираме. Този потоп не спря, нито намаля дори за минута. Непрекъснато молех Христос да ни спаси.
Но това дете беше истински герой. Не се разплака, не се оплака от болката през цялото време. Никога не съм виждала толкова смелост и търпение у едно малко момче.
Най-сетне стигнахме до Усогорск, видяхме отдалече сградата на болницата като мираж, като сбъдната мечта. На вратата ни чакаха санитарите с болничната носилка. Хирургичният екип с измити ръце беше готов за операция. Взеха детето от ръцете ни и го закараха в операционната, живо и в съзнание. Бяхме го спасили!
Аз и Румяна почти не можехме да ходим. Бяхме се схванали от напрежение, изтощение и страх. Едва се дотътрихме до коридора на болницата и там се свлякохме, сядайки направо на пода. И двете се смеехме и плачехме едновременно от щастие и радост, че бяхме спасили и докарали детето, въпреки всички жестоки, невероятни изпитания.
Мисля, че това беше един от редките моменти, в който изпитах пълно щастие. Благодарих на Христос, че ни помогна да спасим живота на детето и себе си. Това е един от незабравимите - най-страшни, но и пълни с удовлетворение моменти, когато съм чувствала, че съм родена за лекар.
Когато пристигнах преди около един месец в Коми и видях фронтовата обстановка на голям травматизъм и наранявания се страхувах дали ще се справя. Сега вече се успокоих. Знаех, че с Божията помощ, моите знания и умения ще се справя, мога да спасявам хора.
Колегите – лекари и сестри от болницата, ни заведоха в един кабинет, дадоха ни кафе, за да се свестим, да отдъхнем и да изчакаме края на операцията. Трябваше все пак да престоим докато дъждът намалее, за да се приберем по опасния път до Благоево.
Всички бяха смаяни, как сме успели да пътуваме в такова време и с толкова тежък случай. Разпитваха ни как е станало нараняването.
Беше се случило следното. Явно това безстрашно руско момче имаше закрила от Бога, за да остане живо. В едно комско селище, близо до р. Мезен в къщата на руско семейство, бащата се върнал през нощта много пиян и агресивен. Вдигал жесток скандал на майката и в пристъп на пиянска ревност грабнал ловната пушка и заплашил, че ще я застреля. Детето застанало пред майката, да я защити и да спре бащата да не стреля, но той вече бил натиснал спусъка и стрелял в главата на сина си. По едно чудо куршумът отнесъл едното ухо и част от черепа, но за щастие мозъкът беше цял, незасегнат. Като видял какво е направил на сина си, бащата обърнал пушката към себе си и се самоубил.
В селото имало само млада акушерка току-що назначена, която викнали за бър
19.07.2010 04:53
01.11.2010 22:55
когато пишеш книга , следва да си максимално обективен за хубавите и лошите неща от живата.
Въпреки черните краски на авторката, без тя самата да иска, в книгата й прозира друга истина за живота на хилядите българи живели и работили в Коми.
По другия, прекрасен за хората живот в Коми, постоянно съжаляват хората, които ежегодно се събират в първата седмица на септември на язовир Копринка.
Въздишат по времето, когато за две години събираха пари за тристаен апартамент, за третата правеха кола, мнозина се изучиха...
А други просто живееха шастливо. Години наред. А някои по 10, 15 , че и по 20 години. А тя - непълни, признавам, заради трагедията и две непълни години.
И сравнете днешните възможности за обикновенните хора!!!
Вижте колко много са сайтовете на и за работилите в Коми- попитайте Гугъл...
Истината за хубавите и обективно лошите неща от живота, който живеехме ще прочетете в разказите на различни хора в горните сайтове.
Коренно различна е картината на описаните от нея години в книгата на Кънчо Атанасов - " Адам и Ева живеят наблизо, в която няма толкова много незаслужен и злонамерен катран, както е в книгата на авторката.А има много радост от живота.
Тя, авторката, самата много добре знае каква болница имахме българите в Усогорск.
Преминала през личната си трагедия, тя не е забравила нанесени на семейството й обиди и горчивини от комунистическия режим, и в книгата си е описала живота й в Коми, без да бъде обективна за ставащото там.
Но... както се казва във вица- " Чукча не читатель, чукча писатель".
Вижте и прочетете в Гугъл истинските чувства на българите работили в Коми.
06.11.2010 19:50
23.10.2012 15:34
-====-
<a href=http://kamagra100.blog.hr/>Kamagra korner </a> - Kamagra shop kaufen Jelly :.Kamagra direct .:<a href=http://buy-kamagra.blog.hr/>viagra Kamagra caverta Generic drugs </a> - vigra kamagra cialis
29.10.2012 16:38
.:::.
Discount for Christmas 5-12% <a href=http://online-kamagra.blog.hr/#on-line-Kamagra»>on line Kamagra</a> - next day delivery online Kamagra c.o.d. pharmacy : Cheapest online pharmacy Kamagra drugs : Discount for Christmas re 7% <a href=http://kamagra-uk.blog.hr/#Kamagra-review-sildenafil-Oral-Jelly»>Kamagra review sildenafil Oral Jelly</a> - Kamagra Oral Jelly order sildenafil citrate
31.10.2012 00:10
.:::.
Discount for Christmas <a href=http://buy-no-prescription-kamagra.blog.hr/>Buy where Kamagra </a> - Cheap Kamagra drugs : online Kamagra same day delivery : Discount for re 5 7 % <a href=http://cialis-tadalafil.webstarts.com/>online drug stores Kamagra meds online </a> - Oral Jelly review canada Kamagra fast
02.11.2012 07:16
.:::.
Discount for Christmas <a href=http://buy-kamagra.blog.hr/>Kamagra 100mg nizagara </a> - Cheap sale Kamagra tablets : what is Kamagra Jelly : Discount for re 5 7 % <a href=http://kamagra-100mg-online.blog.hr/>Kamagra on line </a> - Oral Jelly australia online Kamagra tablets