Постинг
06.12.2020 17:30 -
ЗА МАЙКА МИ
ЗА МАЙКА МИ Имах голямо щастие, което съдбата ми е дала – да имам една любяща, всеотдайна, жертвоготовна майка. Тя съпътстваше, изживяваше, радваше се и страдаше, както за хубавите ми преживявания, така и при изпитанията на моят нелек живот. Той е изпълнен с толкова превратности: живот в чужди страни /Полша, Коми/, три брака, страдания, тежки проблеми, но и щастливи събития, успехи. Майка ми винаги е била пример за мен - какъв човек трябва да бъда! Майка ми Любица е родена на 19 декември 1907 г. в село Зелениград, Трънско. Селото е разположено в много живописна местност в подножието на връх Руй. Покрай родната къща на майка ми тече буен планински поток. Нейната майка е Йовка, а баща й – Жико. Той е бил художник – дърворезбар, който изработвал дърворезбованите украси за олтари на църкви. Когато работил дърворезби на църкви в Белград избрал на майка ми сръбско име – Любица. А работейки дърворезби в Букурещ е избрал на по-голямата сестра на майка ми името – Виктория. А най-малката сестра вече има българско име – Гюрга. Дядо Жико загинал през Първата световна война. Трите му деца останали сираци. Най-малката сестра - Гюрга останала при майка си на село. Най-голямата сестра - Виктория била приета като осиновена от леля си Даринка и дошла да живее при нея в София, в къща на ул. Брегалница № 82, където живея аз сега. Майка ми бил изпратена в София в пансион за сираци със стопанско училище, където тя завършила с добър успех средно образование със специалности шивачество и готварство. Тя беше човек жаден за знания, винаги четяща книги, с интереси в изкуствата, книги за пътешествия, романи и др. Майка ми беше религиозна, вярваща, четеше евангелията и светите писания. Умееше да разказва образно, картинно, на хубав език не само приказки, но и за живота на Исус Христос. Тя ми вдъхна не каноничната, църковна, а живата вяра към Христос. Тази вяра в целия ми живот ме крепи. Знам, че Христос ми помага в най-тежките изпитания, даже при спасяване на хора в предсмъртно състояние при работата ми като лекар в Коми. След завършване на средното си образование майка ми се завърнала при майка си в с. Лешниковци, Трънско. Баба ми Йовка била омъжена втори път за стар ерген – Тодор в най-богатата фамилия в това село – Пчеларови. Те имали много кошери с мед, много ниви, градини и голям магазин. Майка ми вече образована, отговаряла за магазина . Майка ми била една от най-красивите моми в селото. Стройна, с женствено тяло, с бяло красиво лице, черни очи и черни коси. Обличала се с вкус - с ръчно шити от нея дрехи с дантели, украси и пр. Тя била обект на внимание на много ергени в селото. Аз си я спомням като млада жена. Беше все още много красива, след раждане на три деца, малко по-закръглена, с хубавото лице, красива усмивка с бели зъби, наредени като бисери, и кротък поглед на ласкав, добър човек. Баща ми Любомир лятно време идвал при роднини в родовата им къща в махала „Власина” в Лешниковци. Той се влюбил в нея още щом я видял. Това е кармата, съдбовната нишка. Баща ми разказваше: „Майка ви беше толкова красива, че като се усмихнеше сякаш маргаритки капеха от очите й.” Баща ми бил лудо влюбен в нея. Направил всичко възможно майка ми да дойде в София и да се сгодят. Тя също се влюбила в него. Той се казва Любомир. Съдбата ги е събрала - даже с имената на любовта. Майка ми дошла в София на гости при баба Даринка и сестра си Виктория. Скоро след това майка ми и баща ми се оженили - през м. юли 1934 година. Майка ми беше любяща, всеотдайна и добър възпитател. Тя и баща ми, ми вдъхнаха любов към книгите и към учението. Когато майка ми разказваше приказки или за пътешествия, те оживяваха като картини пред очите ми. Бях буйно, палаво, игриво дете, не се спирах за минута. Непрекъснато тичах, движех се, играех на улицата с децата, падах, ожулвах си коленете, катерех се по дърветата. Майка ми до тъмно не можеше да ме прибере от улицата. Улица „Враня”, в София, където живеех, беше тиха улица, с големи дървета – липи и черници, без движение на превозни средства. Ние, децата си играехме на улицата свободно. Като много непослушна, майка ми понякога ме плесваше по дупето, но никога не дърпаше ушите ми, или да ме удари по лицето. Тя казваше, че в лицето е достойнство на човека и не бива да се удря с плесница. Тя също така беше мила, любяща с думи, но не целуваше децата си, а само ги галеше леко и прегръщаше. Така те не се разглезват, според нея. Започнах училище в първо отделение на шест години с голямо желание. Но не ме свърташе четири часа да седя на чина. Едва изтрайвах часовете и щом се прибирах вкъщи, хвърлях чантата си и до тъмно играех с децата навън. Мака ми вечер сядаше до мен и ми държеше ръката да пиша домашните си, докато аз дремех полузаспала. Така завърших първо отделение с успех добър /4/. Но за моя радост във второ отделение зарад бомбардировките в София, по време на Втората световна война бяхме евакуирани в с. Сливница. Поради войната второто отделение ни беше признато за завършено, без да ходим на училище, а само се обучавахме вкъщи по учебниците. Така на седем години можех да играя на воля цяла година, без да ходя на училище. И това са най-хубавите ми спомени от моето детство - игри в хубавите местности на селото – поляни с цветя, поточе до къщата, борова гора наблизо, и собствено куче. Майка ми беше стълб на нашето семейство по време на евакуацията. Баща ми беше мобилизиран във войската и тя сама се грижеше за трита си деца. С нас беше и леля ми Виктория. В живота ни в село Сливница майка ми беше за нас опора, дом, семейство, възпитател, осигуряваща храна. Живеехме под наем в една малка къща с чудесен двор, градина с плодни дръвчета. Майка ми и леля Виктория отглеждаха зеленчукова градина с домати, чушки, зелен фасул и др. По време на войната имаше оскъдица за храна - хлябът и хранителните продукти бяха с купони. Но, ние се хранехме чудесно, без недохранване. Майка ми готвеше вкусни ястия, беше образована в готварството. Освен пресните зеленчуци от градината майка ми осигуряваше недоимъка за храна. С една раница отиваше до близко село на пет километра в планината и донасяше оттам: брашно, сирене, масло и др. Тя ни правеше баници, корабии, сладкиши и пр. Майка ми всеки ден намираше време да чете – романи от притурките на вестниците, които тя винаги купуваше, беше осведомена и за новините. За майка ми животът на село също беше хубав, спокоен, докато бушуваше войната. Нашата чудесна майка ни обгръщаше с любов, научаваше ни на добродетели: достойнство, честност, справедливост, правда, почтеност. Тя беше добър възпитател, учеше ни на домакинство, трудолюбие, ученолюбие. За нея най-важното нещо беше образованието. Тя създаваше условия, за да се отдам изцяло на учението – и в гимназията и докато следвах медицина. Освен това от осем годишна до края на средно образование изучавах френски език с частни уроци и в курсове. Аз пак помагах вкъщи в домакинската работа, но на първо място беше ученето. Заминаването ми в Полша , омъжването ми за Мирослав, установяването ми за постоянно живеене във Варшава беше голям удар за нея. Представям си колко е страдала. Тогава единствената връзка беше с писма. Дори нямахме и телефонна връзка. Но, за раждането на Роберт тя дойде във Варшава да помага при отглеждането му. Когато Роби се роди тя беше много щастлива. Имах само 45 дена отпуск по майчинство и трябваше да ходя на работа. С цялото си сърце, с цялата си любов майка отглеждаше бебето -първото си внуче. Разхождаше го с количка много часове в Биеланската гора. Там то си играеше с листата на дърветата като с висящи играчки. Майка ми много се радваше, когато разглеждаше забележителностите на Варшава. Жадуваше да пътешества в други страни. Сега имаше тази радост: прекрасен град с живописна старинна част, музеи, дворци, катедрали, огромни паркове и виеща се река Висла, прекосяваща града. Също така беше доволна от работата ми като лекар. Беше радостна от успехите ми като солова певица в известния тогава естраден състав от лекари –„Ескулап”. Майка ми страдаше заедно с мен, когато между мен и Мирослав нещата започнаха да не вървят. Дори се наложи да напусна Мирослав и наех квартира където се преместихме с бебето и майка ми. По-късно пристигна и баща ми. Така аз, Роби на - 5-6 месеца и родителите ми за около една година сменихме пет квартири във Варшава. А аз работех, печелех пари за нашата издръжка и освен във физиотерапията, работех в същата Биеланска болница в „Бърза помощ”, като втора работа и получавах пари от концертите на „Ескулап” Ето какъв живот споделяше с мен майка ми отдадена изцяло на дъщеря и внуче. Тя беше само с нас, без близки и познати, не знаеща полски език. Беше само с нас и детето през цялото време. За майка ми беше ужасно преживяване моята раздяла и развод с Мирослав. Но, не се оплака, не ми се сърдеше или упрекваше. Просто жертваше живота си, споделяйки моят. Нямаше личен живот. Рядко се среща такава майка с всеотдайна любов – отдаваше всичко в името на децата си. В началото на август 1964 година – Роби на една година и два месеца, аз заедно с детето, майка ми и баща ми заминахме за София и после на почивка на Черно Море /Сарафово/. Аз имах отпуск за един месец и Мирослав подписа декларация, че е съгласен Роби да бъде изведен от Полша за един месец. Но, това беше подготовка за окончателно напускане на Варшава и раздяла с Мирослав. Аз се върнах във Варшава след един месец, но без детето. Роби беше оставен в София да го гледа майка ми в дома на родителите ми. В началото на декември същата година пристигнах в София в отпуск за операция на майка ми от миома. После си взех шест месеца неплатен отпуск. И през февруари започнах работа като заведущ физиотерапевтично отделение в Трета поликлиника в София . След шестмесечния неплатен отпуск, прекратих работа във Варшава, установих се на работа в София и съобщих на Мирослав, че се разделяме окончателно и искам развод. Той не ми даваше развод в продължение на пет години, но накрая се съгласи и се разведохме. Но, католическата черква и до днес не ни дава развод, така че излиза че религиозно все още сме свързани. Майка ми тихо, безропотно, без упрек, всеотдайно споделяше моята съдба, отдадена изцяло на семейството си. Тя отглеждаше Роби, докато аз винаги бях на работа. При това до една година Роби боледуваше с вроден порок на сърцето и изискваше специални грижи. Майка ми беше широко скроен , интелигентен човек. Тя никога не ме упрекна, че живеехме с Драго заедно, без брак осем години, и от тях няколко години – в дома на родителите ми. Социалистическият морал ни заклеймяваше и тя беше принудена да чува упреци за дъщеря си, с която се гордееше, защото беше уважаван лекар. Щастливи за майка ми бяха почивките, които прекарваше с мен, Роби и втория ми съпруг - Драго , по-късно и с Мишо, третият ми съпруг лятно време в морски курорти, на Витоша, Велинград и др. Също така в течение на четири години по един месец в Сапарева баня, когато там лекувах болни от коксартроза във връзка с дисертацията ми бяха радостни за нея. Тогава с нас бяха Роби и Драго. Най-голяма радост за майка ми бяха специални събития в моят живот – получаване на дипломата ми за лекар, а също като защитих успешно дисертацията си и станах кандидат на медицинските науки. Щастливи събития бяха и моите сватби с тримата ми съпрузи, въпреки че на първата и втората – не можа да присъства. Следва ново изпитание за съизживяване на моята съдба заедно с майка ми - заминаването ми в Коми за две години в края на м. април 1975 г. Отново – без връзка, освен с писма. Това е била жива рана за нея. В същото време брат ми е бил изпратен в лагер в Белене от социалистическата власт, защото общувал с чужденци и тя е страдала още повече - и за него . Когато се върнах от Коми, през м юни 1977 години с вече тежко болният от рак Драго, майка ми беше получила вече първия с инсулт – на 70 годишна възраст. Майка ми се радваше и беше спокойна, когато се оженихме с Мишо, когото тя много харесваше. Това беше един спокоен, щастлив и добре уреден живот, какъвто тя винаги е желаела да имам. В следващите години, въпреки лечението, майка ми имаше сериозно увредено сърце с абсолютна аритмия. Тя получи за няколко години още четири по-леки инсулта с едностранна пареза. Но, слава Богу интелекта й беше запазен. Продължаваше да чете книги с приключения и пътешествия в далечни страни, за каквито цял живот беше мечтала. Тя никога не се оплака, не показа че страда. Стоически, кротко изживяваше своята мъка, че не може свободно да се движи, освен много трудно, с бастун. Даже с нас пътуваше до Владая на екскурзия, преодолявайки страданието си и болките. След последния пети инсулт вече можеше да ходи само из къщи. Душата й жадуваше за пътешествия. Два дни преди да почине четеше книгата „Робинзон Крузо”. Сякаш с мечтите и книгите си отиде от този свят, тихо, кротко като заспала в осем часа сутринта на осми септември 1984 година – на 77 години. Мъката ми за нея беше голяма, изпитвах остра болка. Това беше моята майка. Когато си отиде сякаш отнесе със себе си част от моят живот. Дълго не можех да приема нейното отсъствие. Липсваха ми нейната кротка усмивка и светлината от очите й. И как нежно ме държеше за ръка. И как ме утешаваше, когато страдах и имах проблеми: „Не бой се дете, и това ще мине”. Тя ми даде най-важните уроци в моят живот: за вярата в Христос, за образованието, да съм достоен и почтен човек, добра домакиня и грижовна майка. Тя ме възпита в най-важните добродетели: състрадание, милосърдие, търпение, доброта, жертвоготовност и истина. И любов, любов, любов, всеотдайна Христова любов. Аз чувствам тази нейна космическа любов, с каквато ме облъчва винаги и днес, там където е - в небесата.. „Мила моя майчице, златна моя сенчице” Така ми четеше майка ми от една приказка. Мир, покой, благодат и Христова светлина на душата й!
Край на въздушните замъци
dobrodan, Вие ме обиждате!! :-):-)
6 задачи през които избраните трябва да ...
dobrodan, Вие ме обиждате!! :-):-)
6 задачи през които избраните трябва да ...
Няма коментари
