Изписаха Драго от болницата и се прибрахме вкъщи. Туморът в белия дроб се беше стопил напълно и той се чувстваше добре. След като приключи лъче- и химиотерапията, нямаше никакви оплаквания. Той беше радостен и щастлив, че се е отървал от тумора и изглеждаше напълно здрав. Имаше отново апетит, хранеше се добре и бързо започна да се възстановява. Чувстваше, че живее втори живот, беше тонизиран, енергичен и се радваше на всяка минута. Той вече беше сигурен, че напълно е оздравял.
Имаше голям смисъл да крия от него истината. Сега Драго живееше пълноценно и щастливо “втори живот”, тези подарени масеци живот, който му оставаше. Нека се радва, а аз ще нося мъката си дълбоко заровена в душата, без да се издавам. Внушавах си, че във времето на отсрочката може да се намери лечение на този вид рак. Това ми позволяваше донякъде да споделям оптимистичното и радостно настроение на съпруга си.
Сега Драго пожела да види нашите приятели и близки. Вкъщи стана един безкраен празник, както беше по-рано, преди да заминем в Коми. Едни гости пристигаха, други си отиваха в нашата ловна хижа – механа, в която трапезата беше винаги наредена, свиреше музика и беше изпълнена със смях, песни и веселие. Празнуването на Драговото оздравяване съвпадна с Коледните и Новогодишни празници.
Привидно участвах в тези празнични веселби, но дълбоко в душата ми беше истински ад. Аз трябваше да взема съдбоносното решение – дали да заминем в Коми или не. Как ще е най-добре за мъжа ми, който трябваше да живее щастливо последните си месеци живот там, където му е най-хубаво, където ще се чувства здрав и пълноценен.
А той мечтаеше за тайгата в Коми, да ходи на лов в безкрайните гори, да живее заедно с нашите скъпи приятели всред дивата природа, където приятелските чувства са най-истински и предани.
Това означаваше аз да поема изцяло риска и да отговарям за него, да го спасявам, ако внезапно се получи кръвоизлив или рязко блокиране на функцията на жизнено важен орган. Но дали ще мога да го спася аз или колегите от районната болница, при примитивните условия в Коми?
Щеше да тежи на моята съвест и да чувствам вина цял живот, че съм допуснала връщането в Коми, където е пълно с неизвестни за един раково болен. Макар Драго да беше добре сега, тъй като в никой орган не се намираше туморно образование, аз доброволно поемах целият риск при поява на метастази.
Другото решение – да останем в София и да прекратим по болест договорите си за работа в Коми беше разумно и щеше да ми даде спокойствие и чиста съвест. Но нима е важно как ще е по-добре за мен?
Драго нямаше да се чувства щастлив в София, под постоянното наблюдение на онколозите, в задушната атмосфера на големия град. Тук имаше и притеснения от майка му и баща му, които вгорчаваха нашия живот, постоянно го тормозеха и все искаха нещо от него. Зарад тях бяхме отишли да работим в Коми, за да изплатим голям дълг за построяването на къща, в която живееха те. Но това не им стигаше и те постоянно искаха все повече и повече пари от сина си.
Аз трябваше сама да направя трудния, съдбоносен избор и да изпълня голямата мачта на Драго – да се върнем в Коми. Съзнателно, знаейки цялата истина взех това решение и постепенно започвах да свиквам с него. Убедих Драго само да изчакаме да мине най-студения и тъмен месец януари, когато са най-големите студове в Коми и тогава да заминем.
За да заминем за Коми, Драго трябваше да получи от комисия медицински документ, че е здрав. Той каза на д-р Симеонов:
”Андрей, ако съм имал доброкачествен тумор (аденом) и той се стопи – значи съм здрав и нищо не пречи да замина в Коми. Ако не ми издадете медицински документ, че съм здрав, значи сте ме лъгали и имам рак, който временно се е стопил”.
Д-р Симеонов и аз вдигнахме ръце пред този неоспорим довод и без това вече бях взела своето решение. Той издаде медицинско удостоверение, че Драго е здрав и може да замине в Коми. А аз трябваше да подтискам в себе си моята мъка и страховете от бъдещото развитие на болестта на мъжа ми. Това изискваше неговото щастие в последните му месеци живот.
Месец януари 1977 година премина в трескава подготовка за заминаване в Коми. Купихме различни неща за ядене, ооблекло и други, които щяха да ни трябват там. В Далечния Север липсваха много неща за ядене. Ние купихме луканки, зеленчуци, подправки, коняк, ракия и др.
Най-важните покупки, обаче бяха подаръците, които Драго искаше да направи на нашите български и руски приятели в Коми.
Той обичаше да прави подаръци, правеше му удоволствие, някакси чувстваше, че приятелите ще си го спомнят с тези подаръци. Похарчи цялата ни януарска заплата от болничните ни за сувенири – часовници, луксозни табакери, дърворезбовани кутии, блузи с българска бродерия и др. Затова трябваше да вземем пари назаем за пътуването.
Беше много щастлив, че е оздравял и с тези подаръци сякаш изразяваше някаква благодарност към всички, които ни бяха близки. Казваше:
”Нека приятелите ме запомнят, защото живея втори живот. Нека подаръците да са за мое здраве!”
Освен удоволствието да подарява, сега за Драго имаше друг, голям празник – нещо като курбан за негово здраве, затова че се е разминал със смъртта.
Драго не можеше повече да чака, трескаво се готвеше и бързаше да заминем. Изтъкваше доводи, че Роберт отсъства и губи от училище. Но истината беше, че се страхуваше някой да не го спре да замине, особено медицинските власти. Имаше строго изискване, че човек само ако е напълно здрав може да замине на работа в Коми.
Със свито сърце, притеснена и с много страхове, дълбоко скрити в душата ми заминахме за Коми в края на м. януари. Пътувахме с влак две денонощия до Москва, един ден престой в Москва и още две денонощия до Коми.
По време на пътуването настроението на Драго и на Роберт беше радостно и светло – и двамата мечтаеха за свободния живот всред дивата природа.
Пътувахме в спални вагони, в руски международен влак за Москва с много добро обслужване. Поднасяха ни много вкусен чай, а във вагон-ресторанта имаше изискани и разнообразни ястия. Драго се чудеше как да ни направи пътуването по-приятно и празнично. Поръчваше всичко, което хрумнеше на детето – всякакви деликатеси. Имаше черен и червен хайвер, редки пушени риби, блини, пирожки и особено един много вкусен специалитет – бульон с варено месо, маслини, кисели краставички, лимон и поръсено със зелен лук, наречено “салярка месная”.
В Москва Драго нае такси да ни вози навсякъде през целия ден. Тогава такситата бяха много ефтини. Обикаляхме по всички забалажителности в центъра на Москва. Този ден в Москва съм запомнила, като един от най-хубавите подаръци, които Драго ни е правил – беше наистина празник, който се запомня. Сякаш той бързаше да живее и да ни доставя радост всяка минута.
Отивахме в Коми в най-студеното време, в най-продължителните нощи по двадесет и един до двадесет и два часа тъмнина, в най-суровата зима, когато имаше най-много злополуки, катастрофи и измръзвания.
Аз се връщах с още болен крак, с незаздравяла рана на моята тежка и отговорна работа като лекар за бърза помощ или по-точно прифронтови лекар. Към това се прибавяше постоянната дълбоко укрита в душата ми мъка, че съвсем съзнателто водя със себе си моят съпруг, обречен, вероятно с броени месеца живот преди края.
Но за доброто самочувствие и радостен, безгрижен живот на съпруга ми се връщах там, където ми беше страшно трудно, изчерпващо, стресово и тежко да работя. Не съжалявах, че направих този съдбоносен избор и се съгласих да се върнем в Коми, щом по този начин изпълнявах съкровената мечта на Драго да изживее щастливи последни месеци всред тайгата на Далечния Север!
