Денят беше тридесети април 1975 година. Този ден беше слънчев, светъл, блестящ и много радостен за нашето малко семейство, защото вече бяхме заедно. Рано тази сутрин, след петдневно пътуване от София бяхме пристигнали на гара Костанда, най-близката до българските селища в Коми.

Аз бях назначена с договор като заведущ здравна служба в едно от трите български селища – Благоево. Аз и синът ми Роберт, пътувахме при съпруга ми Драго, който беше на работа в Коми от месец февруари тази година. Той беше назначен в Благоево като дърворезач и товарач на дървен материал.

 Аз и Драго бяхме взели семейно решение да работим в Коми, но по негово настояване. Трябваше да изплатим дълг, взет като ипотека върху къща в с. Драгичево, в която живееха родителите на Драго.

 Ние не можехме да мечтаем да заминем на много по-добре платена работа при по-приятен климат – напр. Тунис, Алжир, Мароко и т.н.

Бащата на Драго е бил царски офицер. А моят баща беше с печат за неблагонадеждност “национализиран”, като един от собствениците на малка дърводелска фабрика.  Такива като нас не ги пускаха на работа в чужбина в страни, където плащаха в долари, предлагаха много добри условия за работа и можеше оттам да се ходи на екскурзии в западни страни. Ние бяхме от “буржоазни” семейства, на които не може да се има доверие, защото лесно могат да емигрират зад “желязната завеса”. Хубавите места за работа в чужбина се даваха на хора от социалистическия елит. И така – за нас оставаше работа в Коми.

 Но все пак, може би съдбата ни щеше да бъде друга, ако Драго не ме беше накарал след дълги колебания да се съглася да работим в Далечния Север. Как можехме да знаем, че и тримата ни грози смъртна опасност, а мъжа ми щеше да плати с живота си, разболявайки се неизлечимо по време на нашето пребиваване в Коми?

  Нямахме никаква информация - какво ни очаква там. Не сме знаели, че в Коми ще работим  като в каторга всред заточени криминални престъпници, алкохолици и политически затворници от цяла Русия. Не сме допускали, че ще бъдем третирани от руските власти като тях, че не можем да напускаме селището без виза, точно като затворници. Не сме си представяли какъв суров, жесток и студен климат ни очаква. Снегът се топи в края на месец май, а зимата настъпва в началото на септември. Климатичните условия  са като в Сибир или  Аляска, но ние не знаехме това.

След като мъжът ми замина в Коми разбрах от отчаяните му писма къде отиваме, но вече бяхме подписали договорите и не можехме да се откажем. Аз обичах съпруга си и  не  можех  да  го  оставя  сам   да се бори с трудностите. И ако ще да е заточение в Сибир, аз заедно с детето трябваше да последвам мъжът си и да работим двамата, за да изплатим дълга си.

Преди една година бях защитила дисертация и бях асистент в Катедрата по физиотерапия, курортология и рехабилитация при Медицинска академия. Очакваше се бързо преназначаване като старши, а след това и главен асистент, тъй като бях кандидат на медицински науки и преподавател с над 40 научни труда и  издадени книги.

 Но оставих всичко това, взех тригодишен неплатен отпуск и заминах при мъжа си като заведущ селска здравна служба в  Благоево,  всред северната затънтена тайга на Коми. Всички колеги и ръководството на Катедрата бяха смаяни и не можеха да повярват, че отивам да работя  някъде  близо  до Сибир.

С Драго живеехме заедно от 1966 година, но се оженихме в  края  на  месец  септември  1974  година.  Може да се каже, че бяхме още  младоженци. Роберт, който  тогава  беше на  12 години,  е мой син от първия ми брак с поляк, с който бяхме разведени. Но, Роби от тригодишен живееше с мене и Драго,  който много го обичаше и детето го чувстваше като свой баща. То беше изключително привързано към него, но го наричаше “чичо Драго”. Сега мъжът ми пишеше в писмата, че приятелите и колегите му знаят, че е негов син и моли като пристигнеме да му казва “татко”.

Нямахме телефонна връзка с Коми, а контактувахме само с писма и телеграми. Драго пишеше отчаяни писма, че много сме му липсвали, не можел без нас и се страхувал  да  не  се  откажем  от  заминаването.

Той пишеше, че условията са ужасни. Живеел в дървена барака - в една стая са  десет  души,  с  обща  баня  и една тоалетни за цялата барака със 7 -8 помещения. Работата му била тежка, на открито в т.нар. “Долен склад”, където се докарвали отрязаните дървета от гората. Той режел дървените трупи с бензинова резачка и ги товарел на вагоните за извозване. Мъжът ми замина в най-тежката зима – през месец февруари и е работел при много ниски температури, от-30 до-40 градуса С. Тези писма ме ужасяваха, но трябваше да замина, за да бъдем  поне заедно, семейно и в по-добро жилище.

Но аз можех да замина чак  към 25 април, защото назначението ми беше от 1 май 1975 година. Не можех да отида по-рано при мъжа си - нашите власти не разрешаваха на съпругата да заминава преди началото на договора й.

С Роби се приготвяхме трескаво за пътуване. Ушихме си топли дрехи  и  кожуси.  Купихме за ядене всичко, поръчано от Драго – луканки, зеленчуци, подправки, коняк, ракия и др.

Заминахме с международния експрес за Москва, там щяхме да имаме един ден престой и после отново с влак щяхме да пътуваме до Коми. Носехме много багаж –  куфари, кашони, сакове.

След две денонощия, сутринта рано на 28 април пристигнахме  на Киевската гара в Москва. Вечерта щяхме да потеглим за Коми от Ленинградската гара – на другия край на Москва. Добре, че пътувахме за Коми с група работници и беше организирано превозването на багажа до другата гара.

От дърводобивното предприятие, за групата беше подготвено посещение с екскурзовод на забележителностите на Москва до обяд, а след обяд – свободно време. Това беше малка награда, която трябваше да подслади горчивия хап на тежката работа, далеч от цивилизацията.

 За първи път идвахме в Москва. Беше истински пролетен ден в края на април - необикновено топъл  и слънчев. Наистина това беше един от най-красивите големи градове, които бях виждала, особено централната, старинна част: червеният площад - с дворците и черквите на Кремъл, Василиевския събор, Третяковската галерия, Болшой театър. От високия хълм над Москва – “Ленинские горы” видяхме цялия град с блестящите позлатени кубета на многобройните църкви, Москва-река, която се виеше и блестеше по средата на града, кулите на Кремъл и на дворците!

Особено впечатление ни направи величествената  гледкана живо на Кремъл с червените стени, бойници, островърхи кули, с белокаменни дворци и златнокуполни църкви. До 14 век стените на Кремъл били дървени, но след пожар дъбът бил заменен с бял варовик и оттам градът бил наречен „Белокаменна Москва”. В края на 15 век от италиански архитекти били проектирани и построени сегашните стени на кремълския комплекс от червени тухли с цокъл от бял камък.

Огромният „Червен площад” е бил наречен така със староруската дума „красны”, което означава красив.

След обяд тръгнахме с Роби да разглеждаме града.

 Носехме кожуси метнати на ръце, но непрекъснато ни спираха руснаци и ни предлагаха пари да купат кожусите. Разгледахме центъра, пътувахме за първи път с метро, купихме поръчаните от Драго електрически уреди, рибарски въдици за детето и други неща, потребни за новото ни домакинство в Коми.

 Най-сетне купихме и рибки с аквариума, които бях обещала на Роби, и натоварени с целия този нов багаж, едва стигнахме с метрото до Ленинградската гара.

Качихме се на влака за Коми с още повече багаж. А Роби, щастлив сложи аквариума с рибките на масичката в купето и ги наблюдаваше и хранеше през цялото пътуване, което траеше две денонощия. Но горките рибки, за разлика от нас, не можаха да понесат това дълго пътуване в запечатани вагони, без проветряване и половината от тях умряха.

Пътуването на север от Москва беше изключително еднообразно – безкрайни равнини и от време не време – брезови горички. Когато навлязохме в Коми влакът спря само на две гари. Но тук беше първата неприятна изненада. На гарите имаше милиция с овчарски кучета и веднага претърсиха всички вагони, като проверяваха паспортите на пътниците дали имат визи за пребиваване в Коми. Имахме чувствотно, че в живота  ни се разиграва сцена подобна на филм с хайките на Гестапо, които търсят бегълци и евреи.

Но през втората нощ на пътуването се случи нещо удивително - колкото по-насевер пътувахме, толкова по-светло ставаше. Навлизахме в зоната на белите нощи в Далечния Север. От цъфналата пролет в България сега пътувахме всред снежни полета и тайга. Навсякъде наоколо - сняг, а в средата на нощта слънцето блестеше в бялата снежна покривка с всички цветове на дъгата. И беше светло, светло, необикновено слънчево през нощта! Не можехме да спим, а се радвахме на това ново явление, на яркото, блестящо нощно слънце, огряло безкрайната зеленина на тайгата и девствената белота на снега!

Най-сетне наближавахме все повече до крайната цел на пътуването – българските селища в Коми. Обхвана ни вълнение и радост от предстоящата среща с Драго, за когото се бяхме затъжили, от новия непознат живот, който ни очакваше, от  чудните  бели  нощи.

Най-сетне, след петдневно пътешествие рано сутринта на 30 април пристигнахме на гара Костанда, най-близката до Усогорск  –  централното  българско  селище.

След спиране на влака гледахме от прозорците и отдалече видяхме Драго облечен с черните униформени дебели клинове и якета, специално ушити за големия студ в Коми. Той беше с група негови колеги, дошли  да ни посрещнат. Скочихме от влака и се втурнахме един към друг. Роби тичаше пръв и се хвърли в прегръдките на Драго, щастлив и  радостен.   Каза за първи път в живота си: “Татко,    татко”! На Драго му потекоха сълзи – от вълнение, че наистина ни вижда до себе си, а най-вече радостен от това обръщение. Грабна детето, вдигна го високо във въздуха, разцелува го и каза: ”На татко момчето, най-сетне си дойдохте с мама”.

 Мисля, че това беше един от най-щастливите мигове в живота ми. Драго ни притисна и двамата в обятията си, целуваше ни и този голям мъж плачеше! Сякаш  не сме се виждали от векове! Драговите колеги също се радваха, посрещнаха ни сърдечно и радушно, като близки роднини.

 Беше прекрасното утро на светлият, слънчев, блестящ и много радостен първи ден от нашия нов живот в Коми!

Всичко ни се виждаше интересно – примитивната гара Костанда и селището с дървени къщи, комяците които виждахме по улиците, буйната река Мезен. Пътувахме с автобус по главният път към Благоево. За първи път виждахме шосе направено с две бетонни ленти - коловози за движението на колелетата на колите. От двете страни – безкрайна тайга в безкрайна равнина.

Пристигнахме в малкото градче или голямо село – Благоево. То беше построено изцяло на празно място, което околовръст граничеше отвсякъде с тайгата. В единия край на селището течеше буйна река. Половината от градчето бяха дълги дървени бараки, в които живееха предимно работници, без семейства. Другата половина бяха четриетажни, еднакви сиви “социалистически” блокове, като казарми, без никаква архитектура. Те обграждаха в няколко реда голям правоъгълен площад.

 Едновременно със сградите и дървените бараки на селището са били построени цехове за дърводобив, ремонтни работилници, малка фабрика зо получаване дървесина за хартия.Имаше един открит цех, където се докарваха дърветата от тайгата, нарязваха се на дължина по размер и се товареха направо на вагони за извозване. Този цех се наричаше „Долен склад”. „Горен склад”се наричаха площадките в тайгата, където се изсичаха дърветата. Тук работеха дървосекачите с бензинови резачки и през лятото живееха в сглобяеми дървени бараки.

До местата на сечищата бяха направени просеки и черни пътища, покрити с две петдесет сантриметрови полоси покрити с дървени трупи, по които се движеха колелетата на камионите и автобусите превозващи работниците до селището. По тях движението беше много трудно със силно друсане. Беше построени шосе, което свързваше четирите селища и главния път, по който се движеха лесовозите и автобусите, след като излизаха от черните пътища в тайгата. Тук петдесет сантиметровите ленти бяха бетонни, а встрани от тях – пясъчна настилка.

 Селището имаше: комендантство с милиционерски участък и паспиртен отдел за визи, Управление на българо-руското дърводобивно предприятие, кметство, здравна служба, училище, детска градина, културен дом, сладкарница, столова за работниците, два магазина за продукти и един за дрехи и домашни потреби, аптечен пункт, комбинат за битови услуги, парокотелна и газова станция, пречиствателна станция за водата, игрище за футбол, барака за пътуващо кино. Имаше радиоуредба за селището, телефонна връзка вътре в градчето и до Усогорск, но още нямаше телевизия.

Влязохме в мизерната дървена барака, в една от стаите, в която живееше Драго с още девет работници. Те спяха на дървени нарове. Имаше една голяма дървена маса, столове и закачалки за дрехите – всичко грубо сковано от самите работници. Приличаше на казарма. Тоалетните и банята - общи за всички стаи бяха мръсни и първобитни. Това бяха бараките за ергените.

 Видяхме наоколо млади хора, работници, груби, брадясали,  изпоцапани,  в  еднакви  служебни  черни работни  дрехи. Само един от дванадесет работници можеше да доведе тук семейството си, ако съпругата имаше договор за работа. Но, за жените имаше работа само в сферата на обслужването и местата бяха много малко.

Започна ходене по мъките на социалистическата бюрокрация и неоправия. След пет денонощия пътуване, ние с Роби нямаше къде да спим, нито даже къде да си починем. Въпреки, че Драго беше настоял пред ръководството на предприятието да ни дадат семейна квартира, те казали, че ще се получи чак след пристигането на семейството.

А днес вече беше денят преди първи май, който в Русия се празнуваше по три дни. Цялата администрация вече празнуваше. Семейните квартири бяха по специално разпределение с комисия. Разбира се на мен, като заведущ здравна служба, се полагаше апартамент за семейството ми. След големи митарства, най-сетне привечер, вместо двустаен апартамент ни настаниха временно в гарсониера на четвъртия етаж, в блок близо до здравната служба.

Драго и колегите му пренесоха целия багаж и ни помогнаха да се настаним. Тук имаше чудесно приятелство и взаимопомощ, особено в нужда Тези на вид сурови, диви, брадясали мъже бяха толкова сърдечни, всеотдайни и готови винаги да помогнат! Защото могат да разчитат само на себе си, на колегата и на приятеля в тези тежки  условия.

 Спомням си с каква радост се нанесохме в нашия малък, макар и временен дом. Обстановката беше скромна, дори спартанска, но ние бяхме щастливи, че най-сетне сме заедно и има къде да се подслоним. Имаше легла, маса, столове, закачалка, кухненски шкаф – всичко от  грубо издялано дърво, изработени  в местната дърводелска работилница.

Веднага наредихме масата с всички деликатеси донесени от България, каквито Драго и неговите колеги не бяха виждали от месеци, защото яденето тук беше предимно от консерви. Те особено много се зарадваха на салатата от домати и краставици, лютеницата, лимоните, луканката, виното и коняка.

Веселбата, по случай пристигането ни, продължи цяла вечерта. Драго, аз и приятелите му запяхме нашите любими песни, под съпровод на китара. Те ни разказваха  весели случки от ежедневието си, но спестяваха всичко, което можеше да ни уплаши, не се оплакаха от нищо. Приятелите се постараха нашият празник да бъде радостен и безгрижен и все още ние новодошлите да не се стряскаме от всичко, което ни чака.

Към полунощ гостите си тръгнаха, за да ни оставят най-сетне да почиваме след дългото пътуване. Но нощ не идва – слънцето свети като през деня.  Вече сме сами, но както Роби  така и аз и Драго не можехме да заспим в тази чудна бяла нощ. От високия балкон гледахме невиждана картина. Не само залязващото слънце, а цялото небе, беше залято като от космически пожар в невероятни, ярки, пламтящи цветове: оранжево, цикламено, теменужено-синьо, розово, лилаво, мораво. И всички те, заедно с оцветените облаци сякаш струяха към слънцето, което беше едно огромно златно кълбо. Прегърнати тримата гледахме тази хармония и красота, която ни подаряваше Природата на Далечния Север и споделяхме щастливите минути. Струваше си да пътуваме пет денонощия дотук, за да видим чудото на този приказен залез в бялата нощ! След половин час полуздрач слънцето изгря за новия ни  втори ден в Коми.