Постинг
17.02.2021 12:40 -
ЖИВОТЪТ НИ С МИШО
Автор: ivankakirova
Категория: Други
Прочетен: 380 Коментари: 0 Гласове:
Последна промяна: 17.02.2021 17:26
Прочетен: 380 Коментари: 0 Гласове:
1
Последна промяна: 17.02.2021 17:26
ЖИВОТЪТ НИ С МИШО „С годините душите ни по-силно се обикват. Аз – все до теб, ти – все до мене. Тъй наште същности взаимно се проникват. И все пак - всеки сам си е Вселена. Михаил Кендеров Нашата любов с Мишо започна с поезия, музика, безкрайни разговори , нежност, радост от общуването ни. Постепенно любовта ни се разгоря – и ние вече не можехме един без друг. Свързваше ни любовта към природата и природния живот. Сутрин тичахме по незастроените още ливади на „Младост”. Събота и неделя ходехме на излети на Витоша, Люлин или на разходка в големите паркове. Запознахме се през октомври 1978 година. Заживяхме семейно в апартамента на „Младост” през февруари 1979 г. Оженихме се на втори юли 1979 година. Веднага след сватбата заминахме заедно с децата – Надето и Роби на почивка на Златни пясъци в почивен дом близо до брега на морето. Прекарването там беше щастлива приказка за всички. Ние с Мишо и Роби много плувахме – с часове. Истинска радост беше гмуркането в морските вълни и плувайки да си разказваме весели истории. Аз научих Надето да плува. Веднага след морската почивка, през месец август, заминахме аз Роби и Мишо в Самоков в дома на как Лила – сестра на Мишо и нейното семейство. Предприехме сериозен планински поход в Рила - аз, Роби и Мишо заедно с племенника на Мишо – Пепи, който продължи две седмици. Започнахме с изкачване най- напред от Боровец до хижа Мусала. Мишо и Пепи, много тренирани просто се наслаждаваха на стръмното катерене и ходене. А аз и Роби за първи път правехме такава туристическа обиколка и ни беше трудно, особено в началото. Ходехме по осем до десет часа на ден. Маршрута беше: Боровец – хижа Мусала, от хижа Мусала до връх Мусала, от връх Мусала чак до Родопите – хижа Грънчар, от хижа Грънчар – до Рибни езера, после до Страшното езеро, от там изкачване до Мальовица, преход до Седемте рилски езера – до хижа Вада и – обратно до Самоков. Нямаше почивка, преход след преход и преспиване в хижа, или заслон. Тази голяма и натоварена планинска обиколка беше трудна, уморителна, но с прекрасни планински гледки от върхове и красотата на езера, реки и потоци. С Мишо решихме да търсим и купим място, за да си построим вила наблизо до Самоков. Така можехме да сме повече време сред природата. Често ходехме в събота и неделя на гости в дома на кака Лила, бате Гошо и децата им Пепи и Красимира. Посрещаха ни много сърдечно и за нас това бяха истински празници. Те ни насочваха къде в околностите на Самоков да търсим да купим място за построяване на вила. Даже бяхме харесали едно място до р. Искър наблизо до „Щъркелово гнездо”. Но не стана, друга е била насоката на съдбата. Един колега на Мишо – Фердо ни каза, че наблизо до неговата вила в място Прокопаник на три километра от село Томпсън на стръмен баир, високо над гарата, се продава място с малка дървена къща. Щом видяхме мястото и вилата, с Мишо веднага решихме да я купим. Имаше прекрасна гледка на отсрещните върхове и долу в низкото се виеше река Искър. Беше място от един декар с направени тераси на стръмния терен. Имаше плодни дръвчета – орех, ябълка , дюла, няколко сливи, леска. После ние посадихме три череши, две круша, праскова, две вишни, малка астма, малини, касис. Също направихме зеленчукова градина . Вилата беше чаровна дървена къща в алпийски стил само 12 м. кв. – стая с вградени шкафове и антре. Тоалетната беше навън. Тя беше построена от собственика бай Атанас – красива, удобна, функционална. Веднага се спогодихме и си стиснахме ръцете с бай Атанас. Той ни хареса и реши на нас да я продаде, въпреки че имаше и друг купувач. И така през есента на 1979 година купихме вилата за шест хиляди лева. Бяхме щастливи! Имахме подслон в дива, красива част на Стара планина, 750 м. над с. Томпсън, в подножието на връх Полом. От гарата се ходеше три километра стръмно изкачване до местността Прокопаник, където беше вилата ни. От там ходехме по виещи се горски пътеки, на чудесни излети. Събрахме сумата – малко спестени пари и заеми от близки и купихме нашето прекрасно планинско гнездо. Нашият живот с Мишо беше щастлив с всички отпуски, ваканции, празници, прекарани там всред красивата природа със свеж планински въздух. Правехме походи до върха и съседни околности, планински разходки наоколо, плаж на пясъка къпане във вирове на планинска река, която се влива в р. Искър. Много от стиховете на Мишо се родиха там:”Оня връх е като мечо руно”, „Призрачна мъгла”, „Мъдро живеят птиците”, „Гората с шепот си брои листата””, „От клисурите мъгла извира”, „По ръба на балкана се стича уханен бликнал от изгрева мед”, „Потъвам в безмълвие”, „Върховете вечността на дълги глътки пият” и др. В тази местност имаше само няколко вили наоколо - на наши приятели, с които се събирахме следобед на кафе и вечер на приказки. Със Стефан и жена му вечер се срещахме и пеехме градски песни. Той акомпанираше с китара и ние с него пеехме дует. По-късно Феята и Краси купиха вилата до нас. Бяхме близки приятели заедно и денем и вечер. Също се събирахме с Дора и Сашо, с Ивайло и Трифон от съседните вили. Много щастливи дни и месеци сме прекарвали, особено след пенсиониране, в тази прекрасна местност в нашето гнездо. Често се качвахме на връх Полом От там гледките бяха прекрасни – разстилащи се наоколо върхове и долини – докъдето поглед стига – чак до град Своге. Ходехме на гости при братовчед ми Васко и жена му Иванка, които имаха хубава къща и градина долу в село Томпсън. С Васко от деца бяхме много близки – и се обичахме като брат и сестра. Лятно време винаги съчетавахме морски курорт и след това – в Томпсън. Имахме прекрасни преживявания в морски курорти-ние с Мишо и Роби – в Созопол, Балчик, Албена, Сънчев бряг, Китен, Приморско и др. При нашите разходки Мишо казваше своите стихове наизуст със съответния ритъм и настроение. Аз също знаех около 50 стихотворения на Мишо наизуст и си ги казвах на глас или наум, а понякога едновременно двамата ги рецитирахме. Те звучаха на глас и в душите ни като небесна музика. Мишо казваше: „Поезията е докосване до музиката на Небесните Сфери”. Той също казваше: „В Духът е нашата свободна територия”. В „Младост” живеехме пак близо до природата. Още не беше застроено и наоколо имаше обширни поляни - чак с до Дървенишкия манастир. Наблизо протичаше река с дива растителност. Там беряхме коприва, киселец, шипки. Въздухът беше свеж и чист. От апартамента ни на седмия етаж се виждаше Витоша и красиви изгреви и залези. Чувствахме се като на село. Имахме общи приятели, с които се срещахме често: Илия Пенев и жена му, Илия и Анчето, Ечка и Пешо, Лидето, Христо, Сашка /от съседния апартамент/ и др. С Роби и Мишо живяхме на „Младост от 1979 г. до 24 май 1989 г., когато се преместихме при леля Вита в къщата ни на ул.Брегалница и бул.Сливница. Тя цяла година настояваше са се преместим при нея, за да сме заедно и да я гледаме. Роби даже се премести по-рано от нас с Мишо. Аз и Роби живяхме в Младост от 1981 г., когато купих апартамента с кредит, до 1975 г. когато заминахме в Коми. Съвместният живот с Мишо беше все по сплотен, все по-хубав, все повече се обиквахме и си помагахме. Роби и Мишо много добре се разбираха, никога не се караха - те също се обикнаха. Роби казваше: „Мишо е най-добрият почтен и честен човек, когото познавам”. Надето, дъщерята на Мишо, често ни посещаваше и аз и Роби много я обикнахме. Посрещахме я в къщи с радост, и за всички беше общ празник. Но тя предпочиташе да живее в къщата на майка си на ул.”Розова долина” в Лозенец, където бяха приятелите й от детинство и беше свикнала да живее там. Мишо пишеше своите стихове. Аз имах голямо натоварване в работата като заведущ отделение по физиотерапия и рехабилитация, много лекции, научни разработки и трудове, писане на книги. Също така двамата напредвахме в изучаване на антропософията. Събирахме се една група при духовната ни учителка Вера Гюлгелиева за задълбочаване в духовната наука. Нещо много важно ни свързваше с Мишо- нашият произход и политически възгледи. И двамата бяхме несвободни, подтиснати по време на соц-комунизма – той син на „кулак”, а аз дъщеря на фабрикант. На Мишо не разрешили да следва. Аз едва успях да се запиша да следвам медицина - чак след препоръка на стринка ми Цветанка, която беше партизанка. На Роса и Киро не разрешиха да следват. По-късно комунистите ми спираха избора за доцент, въпреки защитена дисертация, 106 научни труда и издадени книги. Чак през 1990 година разрешиха избора ми за доцент. Издателствата не приемаха да отпечатват стихосбирка на Мишо. Едва успяхме да отпечатаме, като частно издание, една стихосбирка на Мишо – „Ехо от голямото мълчание”. Заедно с Мишо понасяхме комунистическия терор с живот сред природата, с нашите деца, които се обикнаха като брат и сестра, с любимите близки - татко и леля Вита и с приятелите. Мишо помагаше много в домакинството, а по-късно и в гледането на леля Вита и татко. Поделяхме си работата в къщи, даже и готвенето. Чувствахме се като едно цяло. И Мишо написа за нашата двадесет и пет годишнина стихотворението „С годините душите ни по-силно се обикват”. Канехме вкъщи приятели, устройвахме си общи празници. Преместването ни да живеем на ул. Брегалница и реката имаше своите плюсове, но и минуси. Бяхме близо до Центъра. Наблизо - на ул.Враня е фамилната ни къща и бяхме близо до роднините ми. Но по бул.Сливница - с четири ленти и поток от коли - въздухът беше замърсен. Добре, че наблизо е Западен парк и градината Св.Никола, където се разхождахме всеки ден. Сега ние се грижехме и гледахме леля Вита, която доживя близо до 100 години – до 2005 годна, когато почина. Също така гледахме баща ми, който след смъртта на майка ми не можеше да живее сам. Той живя при нас от 1990 до 1994 година, когато почина. Роса си счупи крака и беше оперирана. Взехме я у дома да я гледаме. Възстановяването беше шест месеца. Аз я гледах, а Мишо ми помагаше. Киро паднал от високо и си счупи костите на подбедрицата. Беше опериран и също така го приехме с Мишо у дома , гледахме го два месеца докато проходи с патерици. Поради работата си в Кремиковци Мишо се пенсионира много рано – на 54 години/през 1990г/, а аз работих до 63 г./до 1999 г./. Мишо беше изключително отдаден на семейството ни – пое голям товар в гледане на възрастните хора - Вита и татко, заедно с мен. Леля Вита беше сляпа в последните си десет години Мишо участваше в готвене, сервиране, хранене на възрастните ни близки. Той помагаше във всичко. Мишо беше с много извисен дух и добродетели. Какво съдбовно щастие имах да бъде мой съпруг. Той беше благороден, жертвоготовен, всеотдаен добър, мил, обичлив, чаровен, с чувство за хумор. Леко и весело се живееше с него. Мишо беше моето тихо щастие, с когото душите ни все повече се обикват. През 1999 година Мишо претърпя сърдечна операция – смяна на клапа при моя състудент проф. Чирков. Операцията беше много сполучлива, Мишо се закрепи и петнадесет години живя добре, нормално. Но през 2014 година състоянието му се влоши. Имаше сърдечна декомпенсация, която все повече се увеличаваше и нищо на можеше да се направи. Той си отиваше спокойно, разумно, без драми – знаеше, че отива в духовния свят, който за него беше нещо познато душевно и духовно, не само поетично. Той живееше едновременно в двата свята - духовен и материален. Мишо така изрази своето състояние в стихове: ...” Когато си тръгвам оттук – отвъд се завръщам. Тялото все по-тежи, все по-олеква душата, а Духът ми свободно кръжи – и в двата свята .” Последният месец от живота на Мишо – през август 2015 година, въпреки страданието от болестта беше щастлив за него. В началото на август Надето пристигна от Торонто и беше до него. Извеждаше го на големия ни балкон под двата големи кестена. Седяха с часове – говореха си тихичко, тя го прегръщаше и милваше. Той беше радостен - лицето му сияеше. Аз и Роби също много се зарадвахме от присъствието на Надето. Тя внасяше спокойствие, разум – без да плаче - беше около нас. Тя облекчи страданието на Мишо и на мен. Последните минути от живота на Мишо, когато вече нямаше сили да говори и си отиваше, ние двете седяхме до леглото му у дома и държехме ръцете му. Накрая в последните часове той беше като заспал, унесен, в безсъзнание. И си отиде в любимия и познат за него духовен свят тихо, кротко – като на сън. Това стана в 16 часа на 29 август 1015 година. След смъртта на Мишо аз страдах сякаш нещо живо е откъснато от мен. Наистина е така. При смъртта на любим човек с който етерните /жизнени/ тела са свързани като едно цяло – се откъсва етерното тяло на починалия и остава нещо като рана в областта на слънчевия сплит на живият човек. И се изпитва душевно страдание, мъка, даже се отразява и на физическото тяло. Постепенно острата болка заглъхна и остана една тиха тъга. Мишо ме гледа от портрета със своята мила, добра усмивка и аз си казвам негови любими стихове, които ми носят радост. Започвам деня и си създавам настроение с неговите стихове: „С простите си чудеса живота ден за нови радости отваря. А, е хубав живота”. Така моят любим съпруг Мишо ми помага и след смъртта си да търся дребните радости, всеки ден, да съм оптимистична, за да преодолявам трудности и изпитания и да съм полезна. След като Мишо си отиде намерих над сто негови стихове в различни бележници. Издадох още една негова стихосбирка – „В бездънното око на времето”. Наскоро издадох „Антология” от цялостното творчество на Михаил Кендеров – „А е хубав живота . Тя беше представена в голям салон в хотел „Рила” пред негови близки, приятели, почитатели. Тази Антология има голям успех и все повече почитатели. Някои от тях знаят негови стихове наизуст. На представянето на Антологията поетесата Капка Рудакова каза: „Михаил Кендеров е най-големият духовен поет на нашето време”. Голямо щастие, подарък от съдбата, е да имам тридесет и седем години съвместен живот с любимия ми съпруг Михаил Кендеров. Иванка Кирова
Няма коментари
